Отваря главното меню
Уикипедия

Константин II Асен

Константѝн II Асѐн, известен и като Константин С(т)рацимир, е единственият син на цар Иван Срацимир и царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Не е известно дали получава царска титла.

Константин II Асен
Цар/император на България
Лични данни
Управление 1396(?) – 1417(?)
Роден
Починал
Предшественик Иван Срацимир
Наследник Ростислав Стратимирович
Семейство
Династия Шишмановци; Срацимировци, Басараб
Баща Иван Срацимир
Майка Анна Басараб

Има две сестри, едната от които, Доротея, става съпруга на краля на Босна - Твърдко I Кротоманич. През 1365 г. след като унгарският крал Людовик Анжуйски превзема Видин, той изпраща цар Срацимир и цялото му семейство в хърватската крепост Хумник, където са държани в плен в продължение на четири години. [1] През 1369 г. Срацимир и Константин са освободени, но принцеса Доротея остава като придворна дама на унгарската кралица Елисавета Кротоманич, която през 1374 г. я омъжва за братовчед си Твърдко I Кротоманич.[1]

Като престолонаследник Константин участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново.[2] В резултат на тази мисия във Видин са пренесени мощите на три светици – Петка, Филотея и Теофана. По повод на същото това пребиваване на Константин в превзетия Търновград в една немска хроника от края на XV век е отбелязано, че цар Иван Срацимир две години след падането на Търново „благоволи да проводи превъзлюбения си син Константин... заради необходими и големи царски дела в казания Търнов“.[3]“

През 1404 г. в свое писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу османците император Сигизмунд Люксембургски посочва Константин II като владетел на България наравно с деспот Стефан за Сръбското деспотство и войводата Мирчо за Влашко.[4] В това писмо балканските владетели са изброени в географската последователност от дясното към лявото крило на един широк военен фронт като Константин дословно е наречен „известният Константин, прославеният император на България“, което показва ясно, че за Сигизмунд Видинското царство съществува както през въпросната 1404 г., така и в предходните години.[5] Същата година цар Константин заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин, при което османците са отхвърлени от източните и западни български земи. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г.

Според известията на Константин Костенечки срещу въстаналите българи настъпил с войски султан Сюлейман и превзел с бой крепостта Темско. Предполага се, че това е станало към 1409-1410 г. Въпреки това в част от въстаналите територии се запазила българска власт. През 1413 г. османците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия, Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453 г.

Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време.

Има съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417 г. като васално на султана:

  • Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398 г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното Босненско кралство;
  • Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на „владетелите“ на Сърбия и България, и на василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император Мануил II Палеолог);[6]
  • Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите"„Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир...“";[7]
  • В хрониките на Констанцкия събор от 1414 – 1418 г. неизменно присъства гербът на „императора на България“ /три лъва върху златен щит и над тях – царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман;
  • През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430 г.[8]

Същевременно налице са и доказателствата за падането на Видин в османски ръце още през 1396 г.:

-известията на Константин Костенечки и Григорий Цамблак, че веднага след битката при Никопол в 1396 г. султан Баязид превзел Видин;

-писмо на дука на Бар от декември 1396 г. до Венеция с молба да му се окаже съдействие за спасението на сина му Анри, "...затворен от турците в крепостта Видин...";

-пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия още през 1398 г. – мощи напускат само превзет град. Едва ли български цар, ако такъв е имало във Видин по това време, би допуснал мощите на най-тачената българска светица да напуснат града му.

Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград – това е отбелязано от няколко независими източници:

ИзточнициРедактиране

  1. ↑ а б Павлов, Пламен. Търновските царици. В.Т.:ДАр-РХ, 2006.
  2. ↑ Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
  3. ↑ Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
  4. ↑ Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 232. ISBN:978-619-7496-14-7
  5. ↑ Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 232. ISBN:978-619-7496-14-7
  6. ↑ Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 233. ISBN:978-619-7496-14-7
  7. ↑ Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 233. ISBN:978-619-7496-14-7
  8. ↑ Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7
  9. ↑ Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7

Извори и литератураРедактиране

  • Павлов, Пл., „Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на средновековна България“, 2006 г.
  • Тютюнджиев, Ив. и Павлов, Пл., „Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422“, Велико Търново, 1992
  • Аризанова, С. Пренасянето на мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – избор или предопределение. – История, 2008, кн. 1, 22-30
  • Константин Костенечки. Съчинения. Изданието е подготвено от Анна-Мария Тотоманова.София, 1993
  • Григорий Цамблак. Избрани съчинения. Съст. Донка Петканова. С., 2010
  • Матанов, Хр. Залезът на Средновековна България. София, 2016
  • Гюзелев, В. Венециански документи за история на България и българите 12-15 в. София, 200
  • Петър Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012
  • Петър Николов-Зиков. Истинската история на Видинското княжество, 2014
Иван Срацимир → Цар на Видин (1396 – 1422) → ...
Иван Срацимир → Цар на българите (1396 – 1422) → Фружин

де факто Княз Александър Батенберг де юре Цар Фердинанд I

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Константин_II_Асен&oldid=9672345“.