Константин II Асен

Цар или император Константѝн II Асѐн, известен и като Константин С(т)рацимир, е единственият син на цар Иван Срацимир и царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър.

Константин II Асен
Цар/император на България
Лични данни
Управление	1396(?) – 1417(?)
Роден	1369 г. Видин
Починал	17 септември 1422 г. Белград
Предшественик	Иван Срацимир
Наследник	Ростислав Стратимирович
Семейство
Династия	Шишмановци; Срацимировци, Басараб
Баща	Иван Срацимир
Майка	Анна Басараб

Получава царска титла неизвестно кога преди 1396 г. и в известен период от време е съцар със своя баща във Видин. Носи титлата цар на българите до смъртта си през 1422 г.

Като престолонаследник участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново. В резултат на тази мисия във Видин са пренесени мощите на три светици – Петка, Филотея и Теофана.

През 1404 г. Константин II е посочен от император Сигизмунд Люксембургски като владетел на България наравно с деспот Стефан за Сърбия и войводата Мирчо за Влашко в писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу османците. Същата година цар Константин заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин при което османците са отхвърлени от източните и западни български земи. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г.

Според известията на Константин Костенечки срещу въстаналите българи настъпил с войски султан Сюлейман и превзел с бой крепостта Темско. Предполага се това станало към 1409-1410 г. Въпреки това в част от въстаналите територии се запазила българска власт. През 1413 г. османците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия, Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453 г.

Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време.

Има съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417 г. като васално на султана:

• Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398 г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна;
• Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на „владетелите“ на Сърбия и България и на Василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император Мануил II Палеолог);
• Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея..."ра;
• В хрониките на Констанцкия събор от 1414 – 1418 г. неизменно присъства гербът на „императора на България“ /три лъва върху златен щит и над тях – царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман;
• През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430 г.

Всички посочени по-горе доказателства обаче са косвени. Те показват, дипломатическата активност на българските представители на последната управлявала династия от Средновековието и техните усилия да възстановят българската власт в териториите на юг от Дунав. Много по-категорични са доказателствата за падането на Видин в османски ръце още през 1396 г.:

-известията на Константин Костенечки и Григорий Цамблак, че веднага след битката при Никопол в 1396 г. султан Баязид превзел Видин;

-писмо на дука на Бар от декември 1396 г. до Венеция с молба да му се окаже съдействие за спасението на сина му Анри, "...затворен от турците в крепостта Видин...";

-пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия още през 1398 г. – мощи напускат само превзет град. Едва ли български цар, ако такъв е имало във Видин по това време, би допуснал мощите на най-тачената българска светица да напуснат града му.

Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград – това е отбелязано от няколко независими източници:

• от Константин Костенечки;
• в Руския хронограф;
• в Бранковичевия летопис;
• в една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където той е наречен „цар български“.

Извори и литература

• Павлов, Пл., „Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на средновековна България“, 2006 г.
• Тютюнджиев, Ив. и Павлов, Пл., „Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422“, Велико Търново, 1992
• Аризанова, С. Пренасянето на мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – избор или предопределение. – История, 2008, кн. 1, 22-30
• Константин Костенечки. Съчинения. Изданието е подготвено от Анна-Мария Тотоманова.София, 1993
• Григорий Цамблак. Избрани съчинения. Съст. Донка Петканова. С., 2010
• Матанов, Хр. Залезът на Средновековна България. София, 2016
• Гюзелев, В. Венециански документи за история на България и българите 12-15 в. София, 2001

Иван Срацимир

→

Цар на Видин (1396 – 1422)

→

...