Константин II Асен

български владетел

Константѝн II Асѐн, известен и като Константин Срацимир, е единственият син на цар Иван Срацимир и царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Не е известно дали получава царска титла и традиционно се приема, че не е управлявал Видинското царство, което вероятно е било е превзето от османците още при царуването на баща му. Има две сестри, едната от които, Доротея, става съпруга на краля на БоснаТвърдко I Котроманич.

Константин II Асен
български владетел
Роден
1369 г.
Починал
ПогребанБелград, Сърбия
Управление
Период1396 – 1422
ПредшественикИван Срацимир
НаследникРостислав Стратимирович
Герб
Семейство
РодСрацимировци
БащаИван-Срацимир
МайкаАнна Басараб
Братя/сестриДоротея Българска
Константин II Асен в Общомедия

Живот редактиране

 
гербове на последните български владетели Фружин и Константин II Асен от Bayerische Staatsbibliothek, München

През 1365 г., след като унгарският крал Людовик превзема Видин, той изпраща цар Срацимир и цялото му семейство в хърватската крепост Хумник, където са държани в плен в продължение на четири години. [1] През 1369 г. Срацимир и Константин са освободени, но принцеса Доротея остава като придворна дама на унгарската кралица Елизабета Котроманич, която през 1374 г. я омъжва за братовчед си Твърдко I Котроманич.[1]

Като престолонаследник Константин участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново.[2] В резултат на тази мисия във Видин са пренесени мощите на три светици – Петка, Филотея и Теофана. По повод на същото това пребиваване на Константин в превзетия Търновград в една немска хроника от края на XV век е отбелязано, че цар Иван Срацимир две години след падането на Търново „благоволи да проводи превъзлюбения си син Константин... заради необходими и големи царски дела в казания Търнов“.[3]

През 1404 г. цар Константин заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г. Според известията на Константин Костенечки срещу въстаналите българи настъпил с войски султан Сюлейман и превзел с бой крепостта Темско. Предполага се, че това е станало към 1409 – 1410 г. През 1413 г. османците предприемат поредния поход предвождани от Муса Кесиджия, а Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия.

Според семейната хроника на фамилията Кнежевичи-Парчевичи, потомци на босненския крал Стефан Дабиша и васали на Иван Срацимир, един от наследниците на Парчия Кнежевич – Петър I Парчевич (син на Николай Парчевич) заедно с Константин II Асен взема активно участие в борбите срещу османците по време на династичните междуособици между Муса и Мехмед I и след неуспеха на кампанията бяга заедно с последния български цар в Сърбия. Петър I умира в град Призрен през 1423 г.

 
В Боянския поменик, написан през XV век в Драгалевския манастир, като последни български царе са посочени „Асена цара“ (като се има предвид Константин II Асен) и „Фружина цара“, където се има предвид Фружин.

В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария. Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград.[4] Най-вероятно е погребан в църквата „Света Петка“ в Белград.[5]

Има съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 до 1417 г. като васално на султана.[6] Същевременно налице са и редица доказателствата за падането на Видин в османски ръце още през 1396 г. което становище се подкрепя традиционно от българските историци.

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. а б Павлов, Пламен. Търновските царици. В.Т.:ДАр-РХ, 2006.
  2. Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
  3. Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
  4. Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7
  5. Петър Николов-Зиков. Домът на Шишман, 2021
  6. Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7

Извори и литература редактиране

  • Павлов, Пл., Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на средновековна България, 2006 г.
  • Тютюнджиев, Ив. и Павлов, Пл., „Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422“, Велико Търново, 1992
  • Аризанова, С. Пренасянето на мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – избор или предопределение. – История, 2008, кн. 1, 22 – 30
  • Константин Костенечки. Съчинения. Изданието е подготвено от Анна-Мария Тотоманова. София, 1993
  • Григорий Цамблак. Избрани съчинения. Съст. Донка Петканова. С., 2010
  • Матанов, Хр. Залезът на Средновековна България. София, 2016
  • Гюзелев, В. Венециански документи за история на България и българите 12 – 15 в. София, 200
  • Петър Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012
  • Петър Николов-Зиков. Истинската история на Видинското княжество, 2014
  • Петър Николов-Зиков. Домът на Шишман, 2021
  • Чипровските родове
  • Йорданка Гешева. Фамилия графове Пеячевич между легендите и реалността (втората половина ХVІІ – ХХ век). Историко-генеалогично изследване. Издателска къща DioMira, 2012, 342 с., ил., табл.
  • Берлиев, Петър. Монетосеченето на цар Константин ІІ Срацимир (1397 – 1422 г.)
Иван Срацимир Цар на Видин (1396 – 1422) ...
Иван Срацимир Цар на българите (1396 – 1422) Фружин

де факто Княз Александър Батенберг де юре Цар Фердинанд I