Уикипедия

Константин II Асен

български владетел

Константѝн II Асѐн, известен и като Константин Срацимир, е единственият син на цар Иван Срацимир и царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Не е известно дали получава царска титла и традиционно се приема, че не е управлявал Видинското царство, което вероятно е било е превзето от османците още при царуването на баща му. Има две сестри, едната от които, Доротея, става съпруга на краля на Босна – Твърдко I Котроманич.

Константин II Асен
български владетел
Роден
1369 г.
Починал
ПогребанБелград, Сърбия
Управление
Период1396 – 1422
ПредшественикИван Срацимир
НаследникРостислав Стратимирович
Семейство
РодСрацимировци
БащаИван-Срацимир
МайкаАнна Басараб
Братя/сестриДоротея Българска
Константин II Асен в Общомедия

Живот редактиране

 
гербове на последните български владетели Фружин и Константин II Асен от Bayerische Staatsbibliothek, München

През 1365 г., след като унгарският крал Людовик превзема Видин, той изпраща цар Срацимир и цялото му семейство в хърватската крепост Хумник, където са държани в плен в продължение на четири години. [1] През 1369 г. Срацимир и Константин са освободени, но принцеса Доротея остава като придворна дама на унгарската кралица Елизабета Котроманич, която през 1374 г. я омъжва за братовчед си Твърдко I Котроманич.[1]

Като престолонаследник Константин участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново.[2] В резултат на тази мисия във Видин са пренесени мощите на три светици – Петка, Филотея и Теофана. По повод на същото това пребиваване на Константин в превзетия Търновград в една немска хроника от края на XV век е отбелязано, че цар Иван Срацимир две години след падането на Търново „благоволи да проводи превъзлюбения си син Константин... заради необходими и големи царски дела в казания Търнов“.[3]

През 1404 г. цар Константин заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г. Според известията на Константин Костенечки срещу въстаналите българи настъпил с войски султан Сюлейман и превзел с бой крепостта Темско. Предполага се, че това е станало към 1409 – 1410 г. През 1413 г. османците предприемат поредния поход предвождани от Муса Кесиджия, а Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия.

Според семейната хроника на фамилията Кнежевичи-Парчевичи, потомци на босненския крал Стефан Дабиша и васали на Иван Срацимир, един от наследниците на Парчия Кнежевич – Петър I Парчевич (син на Николай Парчевич) заедно с Константин II Асен взема активно участие в борбите срещу османците по време на династичните междуособици между Муса и Мехмед I и след неуспеха на кампанията бяга заедно с последния български цар в Сърбия. Петър I умира в град Призрен през 1423 г.

 
В Боянския поменик, написан през XV век в Драгалевския манастир, като последни български царе са посочени „Асена цара“ (като се има предвид Константин II Асен) и „Фружина цара“, където се има предвид Фружин.

В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария. Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград.[4] Най-вероятно е погребан в църквата „Света Петка“ в Белград.[5]

Има съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 до 1417 г. като васално на султана.[6] Същевременно налице са и редица доказателствата за падането на Видин в османски ръце още през 1396 г. което становище се подкрепя традиционно от българските историци.

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. ↑ а б Павлов, Пламен. Търновските царици. В.Т.:ДАр-РХ, 2006.
  2. ↑ Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
  3. ↑ Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
  4. ↑ Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7
  5. ↑ Петър Николов-Зиков. Домът на Шишман, 2021
  6. ↑ Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7

Извори и литература редактиране

  • Павлов, Пл., „Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на средновековна България“, 2006 г.
  • Тютюнджиев, Ив. и Павлов, Пл., „Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422“, Велико Търново, 1992
  • Аризанова, С. Пренасянето на мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – избор или предопределение. – История, 2008, кн. 1, 22 – 30
  • Константин Костенечки. Съчинения. Изданието е подготвено от Анна-Мария Тотоманова. София, 1993
  • Григорий Цамблак. Избрани съчинения. Съст. Донка Петканова. С., 2010
  • Матанов, Хр. Залезът на Средновековна България. София, 2016
  • Гюзелев, В. Венециански документи за история на България и българите 12 – 15 в. София, 200
  • Петър Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012
  • Петър Николов-Зиков. Истинската история на Видинското княжество, 2014
  • Петър Николов-Зиков. Домът на Шишман, 2021
  • Чипровските родове
  • Йорданка Гешева. Фамилия графове Пеячевич между легендите и реалността (втората половина ХVІІ – ХХ век). Историко-генеалогично изследване. Издателска къща DioMira, 2012, 342 с., ил., табл.
  • Берлиев, Петър. Монетосеченето на цар Константин ІІ Срацимир (1397 – 1422 г.)
Иван Срацимир → Цар на Видин (1396 – 1422) → ...
Иван Срацимир → Цар на българите (1396 – 1422) → Фружин

де факто Княз Александър Батенберг де юре Цар Фердинанд I

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Константин_II_Асен&oldid=11816031“.