Сигизмунд Люксембургски

Сигизмунд Люксембургски (на немски: Sigismund von Luxembourg, на латински: Sigismundus; на унгарски: Zsigmond; на чешки: Zikmund) от династията Люксембурги, е курфюрст на Бранденбург, крал на Унгария и Хърватия, германски крал от 20 септември 1410 година; крал на Бохемия, император на Свещената Римска империя (1433 – 1437). Главен пълководец на Никополския кръстоносен поход през 1396 г. за спасяване и освобождение на България от турците. Основател на рицарския Орден на Дракона на 12 декември 1408 г. в Унгария за борба срещу турците и освобождение на България с кралица Барбара фон Цили.

Сигизмунд Люксембургски
Sigismundus
курфюрст на Бранденбург, крал на Унгария и Хърватия, крал на Бохемия, император на Свещената Римска империя
Pisanello 024b.jpg
Император Сигизмунд фон Люксембург, худ. Пизанело (1433)
Роден
Починал
Погребан Орадя, Румъния

Религия Католическа църква
Награди Insignia Hungary Order Ordo Draconum History.svgОрден на Дракона
Управление
Период 1433 – 1437
Предшественик Карл IV
Наследник Алберт Хабсбург
Coat of Arms of the Holy Roman Emperor (c.1433-c.1450).svg
Семейство
Род Люксембурги
Баща Карл IV
Майка Елизабета Померанска
Братя/сестри Маргарета Бохемска
Анна Бохемска
Вацлав IV
Йохан (Гьорлиц)
Катарина Люксембургска
Маргарета Люксембургска
Елизабет Бохемска (1358 – 1373)
Съпруга Мария Унгарска (11 ноември 1385 – 17 май 1395)
Барбара фон Цили (1405 – 9 декември 1437)
Деца Елизабет Люксембургска
Сигизмунд Люксембургски в Общомедия

Сигизмунд е един от най-влиятелните монарси на Европа през първата половина на бурния XV век.

БиографияРедактиране

Произход и ранни годиниРедактиране

Роден е на 15 февруари 1368 година в Прага, Бохемско кралство. Сигизмунд от Люксембургите е втори син на императора на Свещена Римска империя Карл IV, но първи син от Елизабета Померанска, от полския владетелски род на Пястите. Той е представител на една от най-мощните европейски династии през късното редновековие, осигурила дотогава двама носители на Короната на Карл Велики.

С по-големия си полубрат Вацлав IV никога не са в близки отношения, но и не се противопоставят до началото на 1400 година. Всичко в името на династията. Императорът, воден от същите съображения, оправомощава с електорски места двамата си синове – така през 1378 г. в Колегията на принц-електорите попадат Вацлав Люксембургски, Принц Бохемски и Сигизмунд Люксембургски, Маркграф на Бранденбург.

Брак с Мария УнгарскаРедактиране

 
Сватбата на Мария и Сигизмунд, изобразена на „Хрониките“ на Фроасар

Сигизмунд е сгоден за десетгодишната унгарска принцеса Мария Унгарска в годината на смъртта на Карел I – 1378. Следващите четири години той прекарва в Буда с годеницата си, наследница на унгарската корона. През 1382 г. умира Лайош Велики.

Елизабета Котроманич, кралица на Унгария и Полша, след смъртта на съпруга си е регент на малолетната си дъщеря Мария. За да не загуби реалната регентска власт, започва преговори с краля на Франция Шарл V Мъдри, предлагайки ръката на Мария на неговия син Луи Орлеански. Ситуацията е усложнена от обстоятелството, че преди това следва да се развали годежа със Сигизмунд Люксембургски, за което е необходимо папско разрешение, а Унгария и Франция признават различни папи в условията на продължаващата Папска схизма. Признаваният от Франция за папа Климент VII дава разрешение за разваляне на годежа. След това през април 1385 година става условна сватба между Мария и Луи Орлеански, в отсъствие на жениха.

Сигизмунд и унгарските дворяни не признават този брак. Четири месеца по-късно Сигизмунд нахлува в Унгария с войски и въпреки противодействието на кралица Елизабета Котроманич сам се жени за Мария Унгарска и става крал-консорт на Унгария.

Крал на УнгарияРедактиране

 
Коронация 1387 г.

Кралската власт на управляващото семейство веднага е оспорена и от братовчедът на Мария, Карл III Анжуйски от Анжу-Сицилийски дом от Неаполското кралство. Затова като унгарски крал, Жигмонд е принуден да събере парични средства за очертаващия се конфликт. Той се отказва от титлата курфюрст на Бранденбург в полза на братовчед си Йобст Моравски, като de facto ипотекира маркграфството срещу крупната сума получена от Йобст.[1]

Правнук на полския крал Кажимеж III Велики Сигизмунд се опитва по време на властта си над Бранденбург да затопли германско-полските взаимоотношения. Недостатъчно, защото в крайна сметка Полша остава отделно княжество. Това става, след като неговата съпруга получава короната на Унгария, а нейната по-малка сестра Ядвига Анжуйска получава тази на Полша. Съзрели възможност за независима монархия полски благородници успяват да уредят брака на Ядвига с литовския княз Владислав II и така образуват Първото Полско-Литовско обединено кралство.

Укрепването на кралската власт на Сигизмунд има дълга история. В Унгария се оказва, че кралицата-майка и негова тъща Елизабета Котроманич остава регент на кралството, босненския бан Твърдко Котроманич не признава крал-консорта, а Хорватите в Южна Унгария направо приемат за свой крал Ласло Неаполитански. Срещу тях той има своите планове и подкрепата на някои нобили като тези от фамилиите Горянски и Стиборич. В следващите повече от десет години Сигизмунд консолидира властта си, като раздава фиефи само на барони от унгарски произход, като така печели подкрепата им и получава васалната им клетва.[2]

Регентката Елизабета Котроманич е отвлечена и убита; за което хвърлят вината върху братовчед и – Твърдко Котроманич, но има съмнения за участие в плана на самия Сигизмунд. Така, въпреки че е коронясан като самостоятелен крал на Унгария и Хърватия през 1387 г., Сигизмунд губи доверието на кралица Мария и до нейната смърт през 1395 г. те живеят разделени.

През същата година Никола II Горянски успява да подчини Хорватската фамилия, а Твърдко Котроманич умира при неизяснени обстоятелства през 1391 г. Въпреки тези успехи на Сигизмундовата партия броженията в Славония и Босна продължават до пролетта на 1397 година.

КръстоносецРедактиране

 
Спасяването на Сигизмунд с венециански кораби

Избухналата война се оказва полезна за Сигизмунд – отоманската експанзия кара папа Бонифаций IX да обяви кръстоносен поход срещу турците и това бързо обединява унгарските велможи около младия унгарски крал. Походът става популярен в цяла Европа и при Сигизмунд пристигат войските на десетки принцове, като тези на Жан Безстрашни, Мирча Стари, Жан Бусико.

През 1396 унгарският крал потегля по течението на Дунав начело на 90 000 кръстоносци, в чийто състав има и български контингент. След падането на Видин, войските на Сигизмунд се придвижват към Никопол. Султан Баязид I, който по това време готви обсада на Константинопол, реагира бързо и в битката при Никопол напълно унищожава армията на кръстоносците. Сигизмунд, чиято войска стои на втора линия, успява да избяга с кораб по река Дунав. Първият организиран опит на Кръстоносна Европа да спре османската експанзия среща пълен неуспех.

Хърватски кралРедактиране

 
Рог за вино принадлежал на Сигизмунд

Когато информацията за поражението в битката достига Хърватия, там без да дочакат по-подробни сведения обявяват Сигизмунд за мъртъв, а Владислав за законен крал. После когато става ясно, че Сигизмунд е жив, хърватският парламент и краля си обменят помирителни послания и постигат договореност за среща относно решение на всички проблеми. Тогава унгарският крал подмамва хърватския бан Стьепан Лачкович[3] и неговите сподвижници в Крижевци и против правилата на мирните преговори унгарците избиват невъоръжените си опоненти. Клането е известно като Кървавия Хърватски събор и е последвано от избиването на други 170 босненски първенци, подкрепящи Ласло Неаполитански.[4] За окончателно преодоляване на заплахата от Ласло, Сигизмунд влиза в съглашение с италианските градове и специално с Венеция.

По-нататъшен династичен сблъсък с неаполитанците, а и с поляците е избегнат и поради раздвижването на османците на Балканите. През 1396 г. те решават да се възползват от очевидните безредия в Унгарското кралство и да разширят Дунавската си граница.

На 5 август 1403 година Владислав е коронясан в Загреб, като крал на Хърватия и Унгария от унгарски архиепископ с хърватски произход. Тази война, която силно подкопава властта на хърватската аристокрация и парламента, завършва през 1409 година, когато Владислав продава Далмация за 100 000 дуката на Венецианската република.[5][6]

Борби за власт. Брак с Брабара фон ЦилиРедактиране

Разочарованието на изток не спира Сигизмунд. Загубата при Никопол му печели противници в Унгария, но той се възползва от нея – след последвалото поражение на сръбското деспотство на Косово поле Сигизмунд се самообявява в документите за крал и закрилник на сръбските християни. Освен това той насочва усилията си към нестабилните Люксембург, бохемска и германска монархия, управлявани от брат му Венцел. Венцел I е детрониран като германски крал, но съумява да запази бохемската корона въпреки чешката съпротива, която дори го въдворява в затвор за деветнадесет месеца. Сигизмунд измъква брат си от затвора и дава първата си заявка за бохемската корона.

Срещу противниците си в Унгария той използва военната и финансова мощ на Никола II Горянски и Херман II фон Цили. С тяхна помощ Сигизмунд подчинява Босна, а през 1405 г. той се жени за дъщерята на Херман Барбара фон Цили като по този начин става баджанак на новия палатин Миклош Гараи.[7]

Основаване на рицарския „Орден на Дракона“Редактиране

 
Кралица Барбара фон Цили, съоснователка на Ордена на Дракона

След победата над Босна през същата 1408 г. Сигизмунд основава рицарския Орден на Дракона, който обединява велемощни източноевропейски принцове и нобили и има за цел да защитава Светия Кръст срещу друговерци като османците. Членове са редица ветерани от Никополския кръстоносен поход (Стефан Лазаревич, Стибор Стиборич, Филипо Сколари), а по-късно и други политически съюзници на Сигизмунд като Никола Горянски, Херман фон Цили, Винцент фон Вартенберг, Янош Хуняди, Фружин, Влад II Дракул, Йогайла-Владислав, Хенри Английски. Позицията му като предводител на ордена на защитниците на Кръста допринася за авторитета на Сигизмунд като владетел.

Защитник на ХристиянствотоРедактиране

Безпрекословен владетел и амбициозен монарх, Сигизмунд поставя като едно от целите на живота си ликвидирането на Папската схизма, овластила трима папи по едно и също време. След Спора за Правомощията разколът в папската институция разбива устоите на схоластично-секуларната система на управление в кралствата на Средновековна Европа. Според системата, установена от Карл Велики, силният крал има нужда от силна църковна институция, която да легитимира земната му власт.

Авторитетът на Свещената Римска империя и нейния властелин през Средновековието е съществен. Носителят на короната на Карл Велики се смята за носител на Божията благословия, за защитник на християнската вяра и Древния Рим. Въпреки позора при Каноса при инвеститурните разногласия авторитетът на изборния римско-германски император не е загубен и през 1414 г. точно от бъдещия император Сигизмунд европейските монарси очакват да прекрати папския разкол и да спре клатенето на троновете им. Сигизмунд вече е показал готовността си за преодоляването на папския разкол с акта си Placetum Regium от 1404 г. Според смисъла му никоя папска була не може да влезе в сила в Унгария без съгласието на краля.

Римско-германски кралРедактиране

През 1410 година, след смъртта на крал Рупрехт, тронът на римско-германски крал се оказва вакантен. Сигизмунд се нуждае от поддръжка в борбата за трона. В това време Йобст Моравски управлява Курфюрство Бранденбург и така е един от курфюрстите, имащи право на глас при изборите за император. Само че самият Сигизмунд претендира за това право и назначава Фридрих Брандербургски за свой представител от Курфюрство Бранденбург на изборите за император на 20 септември 1410 година.

Макар Сигизмунд да побеждава при първичното гласуване, Йобст Моравски получава поддръжка от мнозинството курфюрсти на изборите през октомври 1410 година. Така, последният сам става претендент за имперския трон. Смъртта на Йобст при подозрителни обстоятелства през януари 1411 година дава възможност Сигизмунд отново да завладее Бранденбург и отстрани препятствията към завладяване на императорския трон. По-късно същата година Сигизмунд е избран за римско-германски крал.

Схизма и Констанцки съборРедактиране

 
Пристигането на крал Сигизмунд и кралица Барбара фон Цили в Констанц

Нестабилната власт на брат му Вацлав IV в Бохемия го кара да гледа и към бохемската корона. Tова би го направило достатъчно сериозен и очевиден кандидат и за имперската корона.[8] Възможност му предоставя единият от тримата антипапи Йоан XXIII, който обикаля европейските владетелски дворове, за да обсъжда низвергването на своите първосвещени противници на общохристиянски събор.

Сигизмунд организира Констанцкия събор, проведен през периода 16 ноември 1414 – 22 април 1418 г., на който – в течение на 4 години са дискутирани проблеми като Източно-западната схизма, инвеститурата, османската заплаха, реформирането на църквата, въздадени са нови феодални титли, а стари са потвърдени. Така съборът става подходящ момент за Сигизмунд да заяви и да започне да реализира домогванията си до бащината си корона на Император на Свещената Римска империя. За тази цел му трябва подкрепата на папата и сериозна заслуга към Римокатолицизма. Двете цели са постижими за Сигизмунд – той протежира избора на нов папа Мартин V и се легитимира като противник на опасните си съседи – бохемски реформатори. Бохемският реформатор на католическата доктрина Ян Хус е призован да защити каузите си на Констанцкия събор.

Именно на този събор един кардинал се осмелява да поправи латинския на Сигизмунд (когато той използва думата схизма в женски род). На това Сигизмунд отговоря на латински: „Ego sum rex Romanus et super grammaticam" ("Аз съм крал на римляните и съм над граматиката).[9] Този отговор подтиква историка Томас Карлайл да го нарече „супер граматик“.

Под натиска на Сигизмунд, съборът решава, че само събор може да обезвластява и да назначава папи, че нито един от тримата папи не може да продължи да изпълнява такава роля и че фаворитът на Сигизмунд кардинал Одоне Колона ще бъде новият папа под името Мартин V.

Бохемска коронаРедактиране

 
Крал Сигизмунд и хуситите на срещата в Хеб, авт. Венцеслав Черни

Година по-късно със смъртта на брат му Вацлав Бохемски унгарският крал предявява претенции към короната на Свети Вацлав и скоро (1420 г.) Мартин V обявява кръстоносен поход срещу Бохемия, оглавен от Сигизмунд. Това осигурява на Сигизмунд трайна Римска подкрепа, кръстоносно геройство, Бохемския трон, а в крайна сметка и Императорската корона. Последват пет кръстоносни кампании на папата и Сигизмунд, които обаче се разбиват в религиозния плам и дисциплинирания военен гений на Ян Жижка. Стига се до разпространение на хуситското въстание и дори кралят на Унгария е нападнат при Нагишомбат, Северна Унгария. Срещу хуситите Сигизмунд е принуден да използва самите хусити – с края на кръстоносните походи изчезва и общият враг, а с това започва и дробенето на реформаторите на умерени и радикални фракции.

 
Албрехт Дюрер: Император Сигизмунд Люксембургски

След сключването на Пражките компактати – съюз между умерените хусити и романистките католически лоялисти хусизмът в Бохемия е разцепен и поляризиран. Така сформираната Бохемска Пражка лига изтъква желанието си да спре разорението на чешките земи, настъпило след 15 години война. Дори и цената за това да изисква признаването на Сигизмунд Люксембургски за крал на Бохемия, напълно неприемливо за радикалите. Свещеният Римски император Сигизмунд е напът да постигне плана си, заложен още преди Констанцкия събор и пред него стоят само християнските фундаменталисти, крайно несговорчивите таборити. След неуспеха на гражданската война в Чехия и на кръстоносните походи Сигизмунд ще получи бохемската корона от самите хусити при Липан през 1434 г. След като научава резултата от битката, Сигизмунд заявява, че „чехите могат да бъдат победени само от други чехи“.[10]

Политическият успех на Сигизмунд Люксембургски е безспорен. Не е категорична ролята му при съда и екзекуцията на Ян Хус, защото Сигизмунд отсъства при произнасянето и изпълнението на присъдата от кардинал Колона. Факт е обаче, че чешките реформатори въстават именно срещу Сигизмунд като убиец на Хус, а унгарският крал максимално се възползва от мъченичеството и хусизма, като през следващото десетилетие на Хуситски войни се легитимира като основен защитник на християнството срещу еретиците.

Император на Свещената Римска империяРедактиране

 
Отбелязване на мястото, където получава удар и пада от коня

Авторитетът на Сигизмунд е неоспорим и той предприема пътуване за Италия. Той пристига отначало в Мантуа като на 22 септември 1433 г. на тържествена церемония обявява Джанфранческо I Гонзага за маркграф срещу сумата от 12 000 флорина. През октомври 1431 година, кралят остава в двора на Филипо Мария Висконти в Милано, за да получи Желязната корона на Ломбардия. По-късно, той преминава през Лука и Сиена по пътя си за Рим, за да бъде коронясан на 31 май 1433 година за император на Свещената Римска империя от папа Евгений IV.

Смърт и наследствоРедактиране

След управление без военни победи, но със серия политически успехи, Сигизмунд умира на 9 декември 1437 година на 69-годишна възраст, в Зноймо, Моравия, като носител на титлите Свещен Римски император, Крал на Германия, Италия, Унгария, Бохемия, Далмация, Хърватия, Рама, Сърбия, Галиция, Лодомерия, Кумания и България, Принц на Силезия и Люксембург, Маркграф на Бранденбург, Лузация и Моравия.[11] Той не осигурява мъжки наследник за нито една от многобройните си титли, като смъртта на Мария Унгарска временно предизвиква династична криза. Погребан е в Орадя (Румъния) до Свети Ласло, негов модел за християнски монарх. За свой наследник Сигизмунд обявява зет си Алберт II Хабсбург.

Бракове и децаРедактиране

РъкописРедактиране

 
Пратеник на Сигизмунд връчва писмо на Света Жана д'Арк

Немско-унгарският търговец Еберхард Уиндек, съвременник и сподвижник на Сигизмунд пише за него хроника. Книгата разказва за живота и действията на императора. Оцелели са три ръкописа.[12]

Богато илюстрираният късносредновековен ръкопис „Книга за император Сигизмунд“ от ателието на Диеболд Лаубер е създаден през 1445 – 1450 г. Илюстрациите, които са 174 на брой, описват най-важните събития: интриги, битки и отравяния, включително изгарянето на Ян Хус, който умира на клада през 1415 г. без противопоставянето Сигизмунд.

Ръкописът съдържа и трите най-стари изображения на Жана д'Арк. Книгата е предложена на търг в Сотбис през 2009 г., и закупена с приблизителна стойност 1,5 милиона евро.[13] Ръкописът включва още 306 листа.

Вижте същоРедактиране

ЛитератураРедактиране

  • Joseph von Aschbach: Geschichte Kaiser Sigmunds. 4 Bde., Hamburg 1838 – 1845 (ND Aalen 1964). [wichtige ältere Studie, jedoch heute veralteter Forschungsstand]
  • Hartmut Boockmann, Heinrich Dormeier: Konzilien, Kirchen– und Reichsreform 1410 – 1495. (Gebhardt. Handbuch der deutschen Geschichte. 10. Aufl., Bd. 8). Klett-Cotta, Stuttgart 2005, ISBN 3-608-60008-6. [aktueller Überblick]
  • Jörg K. Hoensch: Kaiser Sigismund. Herrscher an der Schwelle zur Neuzeit (1368 – 1437). C. H. Beck, München 1996, ISBN 3-406-41119-3. [grundlegend]
  • Karel Hruza, Alexandra Kaar: Kaiser Sigismund (1368 – 1437). Zur Herrschaftspraxis eines europäischen Monarchen. Böhlau Verlag, Wien 2012, ISBN 978-3-205-78755-6 (Volltext als PDF / ausführlicher Tagungsbericht)
  • Martin Kintzinger: Sigmund. In: Bernd Schneidmüller, Stefan Weinfurter: Die deutschen Herrscher des Mittelalters. Historische Porträts von Heinrich I. bis Maximilian I. C. H. Beck, München 2003, ISBN 3-406-50958-4, S. 462 – 485.
  • Martin Kintzinger: Westbindungen im spätmittelalterlichen Europa. Auswärtige Politik zwischen dem Reich, Frankreich, Burgund und England in der Regierungszeit Kaiser Sigmunds. Thorbecke, Stuttgart 2000, ISBN 3-7995-4253-1.
  • Theodor Lindner: Sigmund. In: Allgemeine Deutsche Biographie (ADB). Band 34, Duncker & Humblot, Leipzig 1892, S. 267 – 282.
  • Michel Pauly, François Reinert: Sigismund von Luxemburg. Ein Kaiser in Europa. Philipp von Zabern, Mainz 2006, ISBN 3-8053-3625-X. (Rezension)
  • Eva Schlotheuber: Sigismund. In: Neue Deutsche Biographie (NDB). Band 24, Duncker & Humblot, Berlin 2010, ISBN 978-3-428-11205-0, S. 358 – 361
  • Joachim Schneider: Sigismund. Römisch-deutscher König auf dem Konstanzer Konzil. In: Karl-Heinz Braun, Mathias Herweg, Hans W. Hubert, Joachim Schneider, Thomas Zotz: Das Konstanzer Konzil. Essays. 1414 – 1418. Weltereignis des Mittelalters. Theiss Verlag, Darmstadt 2013, ISBN 978-3-8062-2849-6, S. 41 – 46.
  • Imre Takács: Sigismundus Rex et Imperator. Kunst und Kultur zur Zeit Sigismunds von Luxemburg (1387 – 1437). Zabern, Mainz 2006, ISBN 3-8053-3626-8.
  • Sabine Wefers: Das politische System Kaiser Sigmunds. Steiner, Stuttgart 1989, ISBN 3-515-05236-4.
  • Helmut Fidler: König Sigismund, das Konstanzer Konzil und die Juden. In: Schriften des Vereins für Geschichte des Bodensees und seiner Umgebung. 133 (2015), S. 85 – 123.

ИзточнициРедактиране

  1. История на Адриатика, под ред. на Пиер Кабан, изд. Рива 2012 г., стр.250
  2. История на Адриатика, под ред. на Пиер Кабан, изд. Рива 2012 г., стр.251 – 253
  3. Кръстоносец от Никополския поход през 1396 г.
  4. Križevci Bloody Assembly
  5. Storia & arte Dalmazia:IL DOMINIO UNGHERESE
  6. История на Адриатика, под ред. на Пиер Кабан, изд. Рива 2012 г., стр.253 – 255
  7. Контлер, Ласло – „История на Унгария“, изд. „Рива“, 2009 г.,стр.112
  8. Контлер, Ласло – „История на Унгария“, изд. „Рива“, 2009 г.,стр.115
  9. Michaud, Claude (2000). „The Kingdoms of Central Europe in the Fourteenth Century“. In Michael Jones (ed.). New Cambridge Medieval History vol. VI. c. 1300–c. 1415. Cambridge: CUP. pp. 735 – 63.
  10. The Battles of the Hussite Wars
  11. Средновековни унгарски документи
  12. Wilhelm Altmann: Eberhard Windeckes Denkwürdigkeiten zur Geschichte des Zeitalters Kaiser Sigmunds. – zum ersten Male vollständig herausgegeben-, R. Gaertners Verlagsbuchhandlung, Berlin 1893.
  13. Kaiser unterm Hammer. In: Der Spiegel. Nr. 28, 2009, ISSN 0038 – 7452, S. 113.

Външни препраткиРедактиране

Мария Унгарска Крал на Унгария и Хърватия (1387 – 1437) Албрехт фон Хабсбург
Рупрехт Пфалцки Римско-германски крал (1410 – 1437) Албрехт фон Хабсбург
Вацлав I Курфюрст на Бранденбург (1378 – 1388) Йобст Моравски
Йобст Моравски Курфюрст на Бранденбург (1411 – 1417) Фридрих I Хоенцолерн
Вацлав IV Крал на Бохемия и Моравия (1419 – 1437) Албрехт фон Хабсбург