Вулкан на Татаринов

Вулканът на Татаринов е действащ стратовулкан, представляващ група сляти вулканични конуси на Северните Курилски острови, в Сахалинска област на Русия. Намира се на западното крайбрежие на о. Парамушир, в северната част на хребета на Карпински.[1]

Вулкан на Татаринов
Relief Map of Sakhalin Oblast.svg
50.3° с. ш. 155.45° и. д.
Местоположение в Русия Сахалинска област
Височина 1530
Местонахождение Русия Сахалинска област
Планина хребет на Карпински
Тип стратовулкан
Възраст 11 хил. години
Последно изригване края на 17 век

Вулканът носи името на руския офицер Михаил Татаринов, автор на едно от първите описания на Курилските острови.[2]

ОписаниеРедактиране

Вулканът на Татаринов представлява голям, неправилен масив, с няколко кратера, разположени на билото и по склоновете. На север почти се слива с вулкана Чикурачки, а на юг – с групата вулкани на Ломоносов.(2) Издига се на височина 1530 м над морското равнище.[1] Предполага се, че е формиран в края на плейстоцена или началото на холоцена.(2) Силно изявени са ледниковите форми на релефа и само на източните склонове те са прикрити от по-ново лавово изригване.[3] Съвременните еруптивни центрове са разположени върху останки от стар масив (до 1400 м височина), разрушен от дейността на ледници.[2] На източния склон на вулкана, на височина от 1000 м, са образувани две полета с мощни солфатари и горещи гейзери, които изхвърлят вряща вода на височина от 2 – 3 метра.[3]

Възможно е стари странични експлозивни кратери днес да са запълнени с продукти от поствулканична дейност. Цялата вулканична маса е съставена основно от андезит и базалт. Продуктите от ерупциите са пирокластични материали и лава. [2][3] Съставът на скалите в източната част на масива е силно променен от по-късни еруптивни процеси. Лавата от североизточния поток се състои от андезит, с преобладаващи вложения от андезит-лабрадор. В тази с тъмен цвят доминират диопсидовият авгит и в по-малки количества хиперстен.[3]

Горната част на масива е гола, а в подножието е покрит с храстовидна растителност.[2]

КратериРедактиране

Вулканът има 6 еруптивни центъра.[3] Най-горният, на върха на планината, е с диаметър 500 м. На югоизток от него е разположен втори, фуниевиден кратер, отворен на запад. По-нататък, отново на югоизток, се намира третият, основен кратер, който има най-сложен строеж. Останките от следващите три кратера се намират на североизточния склон на седловината, свързваща масива със съседния вулкан Чикурачкѝ.[2] Всеки от тях е изливал лава в северозападна посока. На северозападния склон на масива се разполага страничен кратер, лавата от който е образувала ветрилообразната платформа на нос Скални.[3]

Най-северният и най-близък до Чикурачкѝ кратер съществува дълго време и проявява експлозивна дейност. Вследствие на това стръмната седловина между двата вулкана е запълнена от вишневочервената шлака на Чикурачки, преливаща в светложълтите пепелни отложения на Татаринов. Последното изригване на този кратер, съдейки по застъпването на жълтата пепел и червената шлака е станало приблизително в края на 17 век.[3] Все пак исторически изригвания не са документирани.[4]

Основен кратерРедактиране

Централната част на масива е заета от останките на два, полуразрушени центъра, съставящи третия в поредицата, основен кратер на вулкана. От северния конус е запазена северната половина, а от южния – южната. Така се създава впечатлението за един голям кратер с диаметър над 1 км и дълбочина 150 м. Доказателство за наличието в миналото на два конуса са асиметричната форма на депресията, разположението на лавовите потоци и останките от моренните отложения на дъното.[2][3]

Тези два конуса в миналото са създали големи потоци от лава, спускащи се по източния склон, след което и двата са били частично разрушени. Този процес има както експлозивен, така и ерозионен характер. С това развитието и промяната на южния център приключва. В района на северния, поради продължилата експлозивна дейност, се формират две нови депресии и два млади вулканични конуса, вложени един в друг.[2][3]

Неголям насип обкръжава миниатюрен вътрешен експлозивен кратер, днес зает от езеро. През 1953 г., в североизточния край на това езеро, се появяват слаби солфатари, чиято дейност замира през 1962 г. Целият северозападен бряг на езерото е покрит със самородна сяра, което свидетелства за мощни солфатарни процеси в миналото.[3]

Мониторинг и състояниеРедактиране

Предполага се, че последното силно изригване е станало в края на 17 век.[2] В наше време за вулканичната активност се провеждат космически мониторинг и визуални наблюдения,[2] но се наблюдава само термална активност.[1]

Потенциалната опасност от вулкана, дори при средно мощни ефузивно-експлозивни изригвания, представлява главно изхвърлената пепел. Застрашени са Северо-Курилск (на 60 км) и селището от градски тип Озерновски, разположено на Камчатка, на 145 км от вулкана.[4]

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране