Отваря главното меню
Средна глобална повърхностна температура от 1856 до 2005
Средна температура на повърхността на Земята от 1980 до 2005 година

Глобално затопляне е повишаването на средната температура на атмосферата и световния океан на Земята, което се наблюдава от 1950-те години насам.[1] Често като синоним на глобалното затопляне се използва изменение на климата. За периода 1906 – 2005 г. е установено повишаване на средната глобална температура в близост до земната повърхност средно с 0,74 ± 0,18 °C.[2]

Официалното становище на Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (IPCC – Intergovernmental Panel on Climate Change) е, че „основната част от наблюдаваното от средата на 20 век увеличение на глобалните средни температури много вероятно се дължи на наблюдаваното нарастване на концентрациите на антропогенни парникови газове“.[3] Макар някои изследователи да изразяват несъгласие с някои заключения на IPCC,[4] според официалната информация от същата организация голямото мнозинство от учените, работещи върху промените на климата, са съгласни с основните изводи.[5][6]

Съществуват и възгледи, че някои от научните изследвания, според които антропогенните фактори са причина за глобалното затопляне са манипулирани. Според тях има доказателства за това, че учени от Европа и Северна Америка извършващи климатични изследвания в продължение на близо 13 години систематично са фалшифицирали представените в различни доклади и научни статии данни и изводи за климата на Земята през последните 2000 години с цел да се представи съвременният относително топъл климат като уникално явление в рамките на посочения период, причинено от човешката дейност.[7][8]

Съдържание

Наблюдавани промени в температуритеРедактиране

 
Диаграми на различни реконструкции на температурните промени през последните две хиляди години

Свидетелствата за затопляне на климатичната система включват наблюдаваното увеличение на глобалните средни температури на въздуха и океанските води, широко разпространеното топене на снегове и ледове и повишаването на глобалното средно морско равнище.[9][10][11] Линейно интерполираната глобална средна повърхностна температура нараства с 0,74±0,18 °C за периода 1906 – 2005 година, като скоростта на затопляне през втората половина на този период е почти два пъти по-голяма от средната за периода като цяло (0,13±0,03 °C на десетилетие срещу 0,07±0,02 °C на десетилетие). В тези стойности ефектът на градските топлинни острови е много малък, оценяван на по-малко от 0,002 °C на десетилетие от началото на 20 век насам.[12] Според спътникови температурни измервания, след 1979 година температурата на долната тропосфера се увеличава с между 0,13 и 0,22 °C на десетилетие. Косвени данни показват, че температурата за десетте века преди 1850 година е сравнително устойчива, с регионални вариации, като Средновековния климатичен оптимум и Малкия ледников период.[13]

Оценки на Института за космически изследвания „Годард“ и Националния център за климатични данни показват, че 2005 и 2010 са най-топлите години от началото на надеждни масови измервания в края на 19 век, като изпреварват 1998 година с няколко стотни от градуса.[14][15][16] В същото време, според оценки на Центъра за климатични изследвания, 2005 е втората най-топла година след 1998 и пред 2003 и 2010 които остават на трето място, макар че „оценката на грешката за отделните години... е поне десет пъти по-голяма от разликите между тези три години“.[17] Според Световната метеорологична организация номиналната стойност за 2010 година е +0,53 °C, по-голяма от тези за 2005 (+0,52 °C) и 1998 (+0,51 °C) година, макар че „разликите между тях не са статистически значими“.[18] Температурите през 1998 година са необичайно високи, заради най-силната проява за столетието на флуктуацията Ел Ниньо.[19]

Температурните промени в различните части на света не са еднакви. След 1979 година температурите на сушата се увеличават около два пъти по-бързо от тези в океана – с 0,25 °C на десетилетие срещу 0,13 °C на десетилетие.[20] Причина за това е голямата ефективна топлоемкост на океаните и по-бързото им охлаждане в резултат на изпарението.[21] Северното полукълбо се затопля по-бързо от Южното, защото там делът на сушата е по-голям и заради по-големите площи на сезонна снежна и ледена покривка, подложена на обратната връзка лед-албедо. Макар че в Северното полукълбо се отделят повече парникови газове, отколкото в Южното, това не допринася за разликата, тъй като основните парникови газове съществуват достатъчно дълго, за да се смесят в двете полукълба.[22]

Първични причиниРедактиране

Схема на парниковия ефект, показваща обмена на енергия между космоса, атмосферата и земната повърхност
Кривата на Кийлинг показва нарастването на концентрациите на въглероден диоксид (CO2) в атмосферата за периода 1958 – 2015 година; месечните измервания показват, че сезонните флуктуации имат обща тенденция на нарастване; годишният максимум е в края на пролетта в Северното полукълбо, а по време на вегетационния период на растенията там концентрацията намалява

Първични причини или външни фактори се наричат процесите, външни за климатичната система, макар и не задължително външни за Земята, които оказват влияние върху климата. Климатът реагира на няколко вида външни фактори, като радиационните фактори, дължащи се на промените в състава на атмосферата (най-вече на концентрациите на парникови газове), промените в слънчевата светимост, вулканичните изригвания и вариациите на орбитата на Земята.[23] Анализът на причините за промените в температурите през последните десетилетия се концентрира върху първите три от тези фактори, тъй като орбиталните цикли имат период от десетки хиляди години и ефектът от тях е охлаждащ.[24][25]

Парникови газовеРедактиране

Емисии на парникови газове на глава от населението, включително ефект от промяна на използването на земите, 2005 г.
Общи емисии на парникови газове, включително ефект от промяна на използването на земите, 2005 г.

Парниковият ефект е процес, при който абсорбцията и емисията на инфрачервени лъчи от газове в атмосферата водят до затопляне на ниските слоеве на атмосферата и на земната повърхност. Идеята за парниковия ефект е изложена за пръв път от Жозеф Фурие през 1824 година и е изследвана количествено от Сванте Арениус през 1896 година.[26] Парниковият ефект е естествен процес, като предизвиканото от него затопляне се оценява на около 33 °C.

Основните парникови газове са водната пара (H2O), на която се дължи 36 – 70% от парниковия ефект, въглеродният диоксид (CO2) – 9 – 26%, метанът (CH4) – 4 – 9% и озонът (O3) – 3 – 7%.[27][28][29]

Парниковите газове, чиято концентрация нараства след началото на Индустриалната революция, са въглеродният диоксид, метанът, тропосферният озон, фреонът и диазотният оксид, като от 1750 година насам концентрациите на въглероден диоксид и метан са нараснали съответно с 36% и 148%.[30] Според данни от сондиране на ледниците, тяхната концентрация днес е значително по-висока, в сравнение с всеки друг период от последните 800 хиляди години.[31][32][33] Според други косвени геоложки данни, концентрациите на въглероден диоксид са достигали по-високи стойности преди около 20 милиона години.[34] През последните 20 години около три четвърти от увеличението на въглеродния диоксид в резултат на човешката дейност се дължи на изгарянето на изкопаеми горива, а останалата част – главно на промените в използването на земите, най-вече на обезлесяването.[35][36]

Слънчева активностРедактиране

 
Цикли на слънчевата активност за периода 1975 -2005 година

Под слънчева активност се разбират измененията на количеството слънчева радиация под формата на енергия. Някои от тези промени в активността са периодични, като например 11-годишният цикъл на слънчевите петна, но други промени не следват никаква закономерност.[37]

Съществуват различни и противоречиви хипотези за връзката между слънчевата активност и глобалното затопляне. Така например група учени от Университета Дюк са установили, че Слънцето вероятно е допринесло около 45 – 50% към увеличаването на средните температури на повърхността на земята в периода 1900 – 2000.[38] Те предполагат, че в компютърните модели ролята на парниковия ефект е завишена, а тази на слънчевата активност занижена.[39] Но въпреки всичко това, те потвърждават хипотезата, че по-голямата част на затоплянето от средата на 20 век досега с голяма вероятност се дължи на увеличението на парниковите газове.

Увеличаването на слънчевата активност би затоплило по-голямата част от стратосферата, докато парниковият ефект предвижда охлаждане на тази част от атмосферата.[40] Експерименталните наблюдения от 1960 година насам показват охлаждане на долната част на стратосферата.[41] Слънчевата активност заедно с вулканичната дейност е вероятно да са имали затоплящ ефект до преди индустриалната ера, но британски учени, изследвали проблема, не са могли да намерят никаква корелация между сегашната активност на слънцето и глобалното затопляне [42]

Слънчевата активност през вековете
Събитие Начало Край
Орт минимум (Средновековен топъл период) 1040 1080
Средновековен максимум (Средновековен топъл период) 1100 1250
Волф минимум 1280 1350
Спьорер минимум 1450 1550
Маундер минимум 1645 1715
Далтон минимум 1790 1820
Съвременен максимум 1950 досега

Вулканична дейностРедактиране

 
Състав на вулканично изригване

Към природните източници, допринасящи за затоплянето спадат изригванията на вулканите и изветряването на варовиковите скали. Изветряването на варовиковите скали е бавен процес и отнема десетки столетия. Изригването на вулканите от друга страна е бърз, често непредсказуем и хаотичен процес, като при едно изригване на голям вулкан за няколко дни в атмосферата се изхвърля повече газове, отколкото може да създаде цялата човешка дейност за няколко месеца.

При изригването се образуват водни пари (H2O), въглероден диоксид (CO2), серен диоксид (SO2), хлороводород (HCl), флороводород (HF) и сажди, които се изхвърлят в стратосферата до 30 километра височина. Голяма част от HCl и HF се разтварят във водните пари и след това падат на земята като киселинен дъжд, което прави вулканите естествен източник на киселинен дъжд.[43] Някои химични реакции в атмосферата следствие изригването водят до образуване на CO, който руши озоновия слой. Съществуват и подводни вулкани, които затоплят водата на океаните. Тяхната засилена дейност може да доведе до топене на ледниците с катастрофални последици. Много често изригването на вулканите е съпроводено със земетресения, гейзери и образуване на горещи извори.

Предполагаеми последствияРедактиране

 
Предвидено географско разпределение на затоплянето
 
Увеличаване нивото на световния океан (средно с 0.2 см/година)

Въпреки че не винаги наблюдаваните ефекти могат да се свържат стопроцентово с глобалното затопляне, съществува голяма вероятност за връзка между тях, потвърдена и от сложните компютърни модели, които учените използват, за да правят прогнози. Повишаването на температурата може да доведе от своя страна до други промени, като отдръпване на ледниците, повишаване нивото на световния океан и промени в количественото и географското разпределение на валежите. Като следствие от това вторичните ефекти са повишаване броя и честотата на наводненията, сушите, ураганите и други природни бедствия. В четвъртия си доклад през 2007 година Междуправителственият панел по измененията в климата (IPCC) прави обобщение на всички тези ефекти. Учените са на мнение, че изненадите в климата ще са често явление[44]. Докладът също така отбелязва, че повечето ефекти ще са следствие на 3-те основни фактора: повишаване нивото на световния океан, увеличаване на температурите и промени в количеството и честотата на валежите. До края на XXI век се очаква нивото на океаните да се повиши със средно 18 до 59 см.[45]

Последствията от глобалното затопляне върху околната среда и човека са многобройни и различни, а дългосрочните прогнози понякога са противоречиви и комплексни. Фактът, че съществува глобално затопляне (повишаване на усреднената температура за всички райони и всички сезони) не изключва възможността от понижаване на температурата локално. Една от хипотезите гласи, че глобалното затопляне ще доведе до значително отслабване или дори спиране на течението Гълфстрийм поради отделяне на твърде много сладка вода от топенето на ледовете в северния Атлантически океан[46][47], което би довело до значително охлаждане на цяла северна и западна Европа. Отделни учени считат, че последствията от глобалното затопляне всъщност са много по-сериозни отколкото се съобщава в пресата и докладите.[48]

ИсторияРедактиране

Историята на науката за изменението на климата започва в началото на 19 век, когато ледниковите периоди и други природни изменения в древния климат се взимат предвид за пръв път, а естественият парников ефект е идентифициран за пръв.[49] Към края на 19 век учените за пръв път започват да твърдят, че човешките емисии на парникови газове могат да доведат до промени в климата. Термините „изменение на климата“ и „глобално затопляне“ започват да се появяват в популярната литература и медиите през 1950-те години.[50] През 1960-те години затоплящото въздействие на въглеродния диоксид започва да става все по-убеждаващ.[50] Към 1990-те години, в резултат на подобряващата се точност на компютърните модели и наблюденията, потвърждаващи циклите на Миланкович, се образува консенсус: парниковите газове имат голямо участие в повечето изменения на климата, а емисиите от хората причиняват осезаемо глобално затопляне. След 1990-те години научните изследвания на изменението на климата включват множество дисциплини и се разширяват.[51] Изследванията през този период се обобщават в докладите за оценка на Междуправителствения панел за климатични промени.

Общество и култураРедактиране

Политическа дискусияРедактиране

Повечето държави по света участват в Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (UNFCCC).[52] Крайната цел на конвенцията е да се предотврати опасната човешка намеса в климатичната система на Земята.[53] Както е заявено в конвенцията, това изисква концентрациите на парникови газове да се стабилизират в атмосферата до ниво, на което екосистемите могат да се адаптират по естествен път към климатичните промени, производството на храна да не е застрашено и икономическото развитие да продължава по устойчив начин.[54] Конвенцията е съгласувана през 1992 г., но глобалните емисии не спират да растат и след това.[55]

По време на преговорите, Групата на 77-те (група в ООН, представляваща развиващите се страни) настоява за мандат, изискващ развитите страни да поемат инициативата за намаляване на емисиите си.[56] Това се оправдава на базата, че емисиите на развитите страни са допринесли най-много за натрупването на парникови газове в атмосферата, че емисиите на глава от населението в развиващите се страни са относително ниски в развиващите се страни и че емисиите на развиващите се страни ще се увеличават, за да покриват нуждите им за развитие.[57]:290

Този мандат се поддържа и в протокола от Киото,[57]:290 който влиза в сила през 2005 г.[58] Чрез ратификацията на протокола от Киото, повечето развити държави приемат правно обвързващи ангажименти да ограничат емисиите си. Първоетапните ангажименти изтичат през 2012 г.[58] Американският президент Джордж Уокър Буш отхвърля споразумението на основата, че „то освобождава 80% от света, включително големи населени центрове като Китай и Индия, от съгласие и ще докара сериозни щети на американската икономика“.[59]:4

На Конференцията на ООН за климатичните промени през 2009 г. в Копенхаген няколко държави от Рамковата конвенция изготвят т. нар. Копенхагенско споразумение.[60][61] Държавите, свързани от споразумението (общо 140 към ноември 210 г.),[62]:9 целят да ограничат бъдещото увеличение на глобалната средна температура до под 2 °C.[63] Следващата конференция се провежда в Канкун през 2010 г. На нея е съставено споразумение, а не обвързващ договор, според което, държавите трябва спешно да вземат мерки за намаляване на емисиите на парникови газове, за да постигнат целта за ограничаване на глобалното затопляне до под 2 °C спрямо доиндустриалните температури. Призната е и нуждата за подсилване на целта до глобално средно покачване от 1,5 °C.[64]

Научна дискусияРедактиране

Дискусията продължава и в научните среди и статии, които се рецензират и оценяват от учени, които работят в свързаните области и участват в Междуправителствения панел за климатични промени. Научният консенсус към 2013 г. е, че е „изключително вероятно човешкото влияние да е водещата причина за наблюдаваното затопляне след средата на 20 век“.[65] Доклад от 2008 г. на Националната академия на науките на САЩ заявява, че повечето учени са съгласни, че наблюдаваното затопляне през последните десетилетия се дължи главно на човешките дейности, които увеличават количеството парникови газове в атмосферата.[66] През 2005 г. Британското кралско научно дружество заявява, че докато мнозинството учени са съгласни по основните точки, някои индивиди и организации, противопоставящи се на консенсуса относно спешните мерки за намаляване на емисиите от парникови газове, се опитват да пречат на науката и работата на Междуправителствения панел за климатични промени.[67] Националните научни академии на няколко държави призовават световните лидери за намаляване на глобалните емисии.[68]

През 2018 г. Междуправителственият панел за климатични промени публикува Специален доклад за глобалното затопляне от 1,5 °C, който предупреждава, че ако текущата скорост на емисии на парникови газове не се облекчи, големи кризи ще настъпят до 2040 г., докато планетата се затопля с 1,5 °C. Докладът споменава, че предотвратяването на такива кризи ще изисква бърза трансформация на глобалната икономика, която „няма документиран исторически прецедент“.[69]

В научната литература съществува твърд консенсус, че глобалната повърхностна температура се е покачила през последните десетилетия и че тенденцията се причинява основно от човешките емисии на парникови газове.[70] Няма научно тяло с национална или международна позиция, която да не е съгласна с тези възгледи.[71][72] През ноември 2017 г. предупреждение към човечеството, подписано от 15 364 учени от 184 страни, гласи, че „текущата траектория на потенциално катастрофална климатична промяна, поради повишаването на парниковите газове от горенето на изкопаеми горива, обезлесяването, селскостопанското производство, особено на преживни животни за консумация на месо, е особено притеснителна“.[73] Проучване от юли 2017 г. отстоява, че най-значителните действия, които могат да предприемат индивидите за смекчаване на въглеродния си отпечатък, е да имат по-малко деца, да нямат моторно превозно средство, да се въздържат от пътувания със самолет и да приемат растителна диета.[74]

Обществени мнения и споровеРедактиране

Съществуват различни спорове и противоречия, които са значително по-изразени в популярните медии, отколкото в научната литература,[75][76] относно естеството, причините и последствията на глобалното затопляне. Спорните въпроси включват причините за повишената глобална температура на въздуха, особено след средата на 20 век, дали тенденцията по затопляне е безпрецедентна или в рамките на нормалните климатични вариации, дали хората са допринесли значително за него и дали повишението напълно или частично е продукт на неточни измервания. Допълнителни спорове съществуват около чувствителността на климата, прогнозите за допълнително затопляне и какви ще бъдат последствията от глобалното затопляне.

В САЩ след 1990 г. консервативни мозъчни тръстове започват да поставят под въпрос легитимността на глобалното затопляне като социален проблем. Те отричат научните доказателства, твърдят, че глобалното затопляне има своите предимства, и завяват, че предложените решения ще доведат до повече вреди, отколкото ползи.[77] Някои хора оспорват науката за промяна на климата.[67][78][79] Организации като либертарианския Институт за конкурентоспособни предприятия, консервативни коментатори и компании като ExxonMobil поставят под въпрос климатичните промени, финансират учените, които не са съгласни с научния консенсус, и предоставят свои собствени проекции на икономическата цента на по-строгия контрол.[80][81][82][83] От друга страна, някои компании за изкопаеми горива са намалили мащаба на дейността си през последните години[84] и дори призовават за политики за намаляване на глобалното затопляне.[85] Световните петролни компании вече са започнали да признават наличието на глобално затопляне, причинявано от човешка дейност и изгарянето на изкопаеми горива.[86]

Проблемът с глобалното затопляне достига международната публика към края на 1980-те години. Анкетиращи групи започват да следят общественото мнение по въпроса, първоначално основно в САЩ.[87] Най-голямото последователно проучване, проведено от Галъп в САЩ, открива относително малки отклонения от около 10% от мненията на обществото през 1998 до 2015 г. относно сериозността на глобалното затопляне, но с нарастваща поляризация между загрижените и незагрижените.[88]

Поради объркващото медийно отразяване в началото на 1990-те години, феномени като изтъняването на озоновия слой и изменението на климата често се бъркат един с друг, което влияе на общественото разбиране по тези теми.[89] Според проучване от 2010 г., проведено сред американци, мнозинството от тях мислят, че озоновият слой и спрейовете допринасят за глобалното затопляне.[90] Макар да съществуват малко общи черти, връзката между двете съвсем не е силна. Намаленият стратосферен озон, всъщност, има слаб охлаждащ ефект върху повърхностната температура, докато повишеният тропосферен озон има в известна степен затоплящо въздействие.[91] Все пак, хлорофлуоровъглеродите, използвани в спрейовете, са мощни парникови газове, които според някои оценки са допринесли през 1970-те години за почти половината от глобалното затопляне през това десетилетие.[92]

Към 2010 г., с данните от всички проучени 111 страни, Галъп определя, че има значително понижение след 2007 – 2088 г. в броя на американците и европейците, които гледат на глобалното затопляне като на сериозна заплаха. В САЩ само малко над половината от населението (53%) го счита за сериозен проблем за себе си или за семейството си. Това е с 10 единици по-малко от докладваните цифри през 2008 г. – 63%. В Латинска Америка се наблюдава най-голямо повишение на загрижеността: 73% казват, че глобалното затопляне е сериозна заплаха за семействата им.[93] Това глобално проучване открива, че хората са по-склонни да припишат глобалното затопляне на човешка дейност, отколкото на естествени причини, освен в САЩ, където почти половината население (47%) счита, че глобалното затопляне се причинява от природни сили.[94]

Проучване от март-май 2013 г. на изследователския център Пю запитва 39 страни относно глобалните заплахи. Според 54% от анкетираните, глобалното затопляне е на върха на глобалните заплахи.[95]

ОтговориРедактиране

СмекчаванеРедактиране

Смекчаването на изменението на климата включват действия, целящи намаляване на емисиите на парниковите газове или подобряване на капацитета на въглеродните оттоци за абсорбиране парниковите газове от атмосферата.[96] Съществува голям потенциал за бъдещо намаляване на емисиите чрез комбинация от дейности, сред които икономия на енергията и повишена енергоефективност, употребата на технологии с ниско съдържание на въглерод (възобновяема енергия, ядрена енергетика, геоложко съхранение на въглероден диоксид)[97][98] и подобряването на въглеродните оттоци, например чрез залесяване и предотвратяване на обезлесяването.[97][98] Доклад от 2015 г. на Ситибанк прави заключение, че преминаването към нисковъглеродна икономика би имало положителна възвръщаемост на инвестициите.[99]

Краткосрочните и дългосрочните тенденции в глобалната енергийна система са несъвместими с целта за ограничаване на глобалното затопляне до 1,5 или 2 °C спрямо доиндустриалните нива.[100][101] Обещанията направени в рамките на Конференцията на ООН за климатичните промени през 2010 г. като цяло са съвместими с възможността за вероятност (66 до 100% вероятност) от ограничаване на глобалното затопляне (през 21 век) до под 3 °C спрямо доиндустриалните нива.[101]

С ограничаването на затоплянето до под 2 °C, по-строгите ограничения на емисиите в краткосрочен план биха позволили по-малко спешни ограничения на емисиите след 2030 г.[102] Много интегрирани модели не могат да удовлетворят целта от 2 °C, ако се приемат песимистични предположения относно наличността на смекчаващите технологии.[103]

АдаптацияРедактиране

Адаптацията към промяната на климата е друг отговор. Тя може да е планирана, като реакция или очакване на глобалното затопляне, или да е спонтанна, тоест без намеса на правителството.[104] Планирана адаптация вече възниква в ограничен мащаб.[97] Препятствията, ограниченията и цените на бъдещата адаптация все още не се разбират напълно.[97] Организации на околната среда и публични фигури понякога подчертават изменението на климата и рисковете, които води след себе си, докато поощряват адаптацията към промените чрез инфраструктурни нужди и намаляване на емисиите.[105]

Адаптацията е особена вожда в развиващите се страни, тъй като те най-вероятно ще носят най-голямата тежест от въздействието на глобалното затопляне.[106] Капацитетът и потенциалът на хората да се адаптират са неравномерно разпределени в различните региони и популации, а развиващите се страни обикновено имат по-малък адаптивен капацитет.[107]

ГеоинженерствоРедактиране

Геоинженерството включва целенасочена промяна на климата. То се изследва като възможен отговор към глобалното затопляне, например от НАСА и Кралското научно дружество.[108][109]

Изследваните техники обикновено попадат в категориите на управлението на слънчевото лъчение и премахването на въглеродния диоксид, макар различни други схеми също да се предлагат. Проучване от 2014 г. разследва най-често срещаните методи за геоинженерство и прави заключение, че или са неефективни, или имат потенциално тежки странични ефекти и не могат да се спрат, без да причинят бързо изменение на климата.[110]

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. www.grida.no
  2. Summary for Policymakers. // Climate Change 2007: The Physical Science Basis. Contribution of Working Group I to the Fourth Assessment Report of the Intergovernmental Panel on Climate Change. Междуправителствен панел по измененията в климата, 5 февруари 2007. Посетен на 2 февруари 2007.
  3. Доклад на IPCC
  4. Don't fight, adapt. // National Post, December 2007. Посетен на 18 ноември 2007.
  5. A guide to facts and fictions about climate change. // Royal Society, March 2005. Посетен на 18 ноември 2007. "However, the overwhelming majority of scientists who work on climate change agree on the main points"
  6. Beyond the Ivory Tower: The Scientific Consensus on Climate Change. // Science Magazine, December 2004. Посетен на 4 януари 2008.
  7. Янков, Йордан. Глобалната лъжа. ISBN 978-954-497-014-7
  8. Борис Комитов, „Климатгейт“ или как изпуши „Глобалното затопляне“, статия в сайта Стара Загора днес <www.stzagora.net>
  9. Climate Change: A Summary of the Science (Sept 2010) (PDF). // Royal Society (UK). (на английски)
  10. Key Findings. On (website): Global Climate Change Impacts in the United States. // U.S. Global Change Research Program website. USGRCP, n.d.. Посетен на 17 април 2010. (на английски)
  11. AR4 SYR Synthesis Report Summary for Policymakers – 1 Observed changes in climate and their effects. // ipcc.ch. IPCC, 2007. Посетен на 29 декември 2011. (на английски)
  12. 3.2.2.2 Urban Heat Islands and Land Use Effects – AR4 WGI Chapter 3: Observations: Surface and Atmospheric Climate Change. // ipcc.ch. IPCC, 2007. Посетен на 29 декември 2011. (на английски)
  13. 6.6 The Last 2,000 Years – AR4 WGI Chapter 6: Palaeoclimate. // ipcc.ch. IPCC, 2007. Посетен на 29 декември 2011. (на английски)
  14. Cole, Steve et al. NASA – NASA Research Finds 2010 Tied for Warmest Year on Record (Feature). // NASA. Посетен на 3 март 2011. (на английски)
  15. Hansen, James E et al. Goddard Institute for Space Studies, GISS Surface Temperature Analysis. // NASA Goddard Institute for Space Studies, 12 януари. Посетен на 17 януари 2007. (на английски)
  16. State of the Climate: Global Analysis for Annual 2009. // 15 януари. Посетен на 3 май 2011. (на английски)
  17. Jones, Phil. CRU Information Sheet no. 1: Global Temperature Record. // Climatic Research Unit, School of Environmental Sciences, University of East Anglia. Посетен на 3 май 2011. (на английски)
  18. World Meteorological Organization. WMO statement on the status of the global climate in 2010 (PDF). // World Meteorological Organization (WMO), 2011. (на английски)
  19. Changnon, Stanley A et al. El Niño, 1997 – 1998: The Climate Event of the Century. London, Oxford University Press, 2000. ISBN 0-19-513552-0. (на английски)
  20. Executive Summary – AR4 WGI Chapter 3: Observations: Surface and Atmospheric Climate Change. // ipcc.ch. IPCC, 2007. Посетен на 29 декември 2011. (на английски)
  21. Sutton, Rowan T et al. Land/sea warming ratio in response to climate change: IPCC AR4 model results and comparison with observations. // Geophysical Research Letters 34 (2). 2007. DOI:10.1029/2006GL028164. p. L02701. Посетен на 19 септември 2007. (на английски)
  22. Ehhalt, D. et al. Atmospheric Chemistry and Greenhouse Gases (PDF). // grida.no. grida.no, 2011. p. 256. Посетен на 29 декември 2011. (на английски)
  23. 9.4.1.5 The Influence of Other Anthropogenic and Natural Forcings – AR4 WGI Chapter 9: Understanding and Attributing Climate Change. // ipcc.ch. IPCC, 2007. Посетен на 30 декември 2011. (на английски)
  24. Arctic Warming Overtakes 2,000 Years of Natural Cooling. // UCAR, 3 септември 2009. Посетен на 8 юни 2011. (на английски)
  25. Bello, David. Global Warming Reverses Long-Term Arctic Cooling. // Scientific American, 4 септември 2009. Посетен на 8 юни 2011. (на английски)
  26. Weart, Spencer. The Carbon Dioxide Greenhouse Effect. // The Discovery of Global Warming. American Institute of Physics, 2008. Посетен на 21 април 2009. (на английски)
  27. Kiehl, J.T et al. Earth's Annual Global Mean Energy Budget. // Bulletin of the American Meteorological Society 78 (2). 1997. DOI:– 0477(1997)078<0197:EAGMEB>2.0.CO;2 10.1175/1520 – 0477(1997)078<0197:EAGMEB>2.0.CO;2. p. 197 – 208. Посетен на 21 април 2009. (на английски)
  28. Schmidt, Gavin. Water vapour: feedback or forcing?. // RealClimate, 2005. Посетен на 21 април 2009. (на английски)
  29. Russell, Randy. The Greenhouse Effect & Greenhouse Gases. // University Corporation for Atmospheric Research Windows to the Universe, 16 май 2007. Посетен на 27 декември 2009. (на английски)
  30. EPA. Recent Climate Change: Atmosphere Changes. // Climate Change Science Program. United States Environmental Protection Agency, 2007. Посетен на 21 април 2009. (на английски)
  31. Spahni, Renato et al. Atmospheric Methane and Nitrous Oxide of the Late Pleistocene from Antarctic Ice Cores. // Science 310 (5752). November. DOI:10.1126/science.1120132. p. 1317 – 1321. Посетен на 27 декември 2009. (на английски)
  32. Siegenthaler, Urs et al. Stable Carbon Cycle–Climate Relationship During the Late Pleistocene. // Science 310 (5752). November. DOI:10.1126/science.1120130. p. 1313 – 1317. Посетен на 25 август 2010. (на английски)
  33. Petit, J. R et al. Climate and atmospheric history of the past 420,000 years from the Vostok ice core, Antarctica. // Nature 399 (6735). 3 юни. DOI:10.1038/20859. p. 429 – 436. Посетен на 27 декември 2009. (на английски)
  34. Pearson, P.N. et al. Atmospheric carbon dioxide concentrations over the past 60 million years. // Nature 406 (6797). 2000. DOI:10.1038/35021000. p. 695 – 699. (на английски)
  35. Summary for Policymakers. // grida.no. IPCC, 2001. Посетен на 30 декември 2011. (на английски)
  36. Changes have also occurred in other important aspects of climate.. // grida.no. IPCC, 2001. Посетен на 30 декември 2011. (на английски)
  37. Слънчевата активност през 2006 – 2007 година
  38. Scafetta, Nicola и др. Phenomenological solar contribution to the 1900 – 2000 global surface warming. // Geophysical Research Letters 33 (5). 9 март 2006. L05708. Посетен на 16 май 2007.
  39. Stott, Peter A. и др. Do Models Underestimate the Solar Contribution to Recent Climate Change?. // Journal of Climate 16 (24). 3 декември 2003. с. 4079 – 4093. Посетен на 16 май 2007.
  40. Hegerl, Gabriele C. и др. Understanding and Attributing Climate Change. // Climate Change 2007: The Physical Science Basis. Contribution of Working Group I to the Fourth Assessment Report of the Intergovernmental Panel on Climate Change. Intergovernmental Panel on Climate Change. с. 675. Посетен на 16 май 2008.
  41. Climate Change 2001:Working Group I: The Scientific Basis (Fig. 2.12). // 2001. Посетен на 8 май 2007.
  42. Слънцето нямало роля в глобалното затопляне
  43. Volcanic Gases and Their Effects (HTML). // U.S. Geological Survey. Посетен на 16 юни 2007.
  44. Executive Summary (PHP). // Abrupt Climate Change: Inevitable Surprises. United States National Academy of Sciences, Юни 2002. Посетен на 7 май 2007.
  45. Summary for Policymakers. // Climate Change 2007: The Physical Science Basis. Contribution of Working Group I to the Fourth Assessment Report of the Intergovernmental Panel on Climate Change. Intergovernmental Panel on Climate Change, 2007-02-05. Посетен на 2 февруари 2007.
  46. Кирил Есков, История Земли и жизни на ней: От хаоса до человека. – М.: НЦ ЭНАС, 2004. – 312 с. – 10 000 ISBN 5-93196-477-0
  47. Гълфстриймът – по-стар от парниковия ефект
  48. Няма втори шанс: може ли Земята да експлодира в резултат на Глобалното Затопляне?
  49. Weart, Spencer. The Carbon Dioxide Greenhouse Effect. // The Discovery of Global Warming. American Institute of Physics, 2008. Посетен на 21 април 2009.
  50. а б Weart, Spencer R.. The Discovery of Global Warming; The Public and Climate Change: Suspicions of a Human-Caused Greenhouse (1956 – 1969). // American Institute of Physics, February 2014. Посетен на 12 май 2015.
  51. Weart, Spencer R.. The Discovery of Global Warming; The Public and Climate Change: The Summer of 1988. // American Institute of Physics, February 2014. Посетен на 12 май 2015.
  52. Essential Background. // United Nations Framework Convention on Climate Change. Посетен на 18 май 2010.
  53. Full text of the Convention, Article 2. // United Nations Framework Convention on Climate Change. Посетен на 18 май 2010.
  54. Rogner et al., Chapter 1: Introduction, Executive summary
  55. Raupach, Michael R. и др. Global and regional drivers of accelerating CO2 emissions. // Proceedings of the National Academy of Sciences 104 (24). 12 юни 2007. DOI:10.1073/pnas.0700609104. с. 10288 – 93.
  56. Grubb, M.. The Economics of the Kyoto Protocol. // World Economics 4 (3). юли-септември 2003. с. 144 – 45. Посетен на 25 март 2010.
  57. а б Liverman, Diana M.. Conventions of climate change: constructions of danger and the dispossession of the atmosphere. // Journal of Historical Geography 35 (2). DOI:10.1016/j.jhg.2008.08.008. с. 279 – 96. Посетен на 10 май 2011.
  58. а б Kyoto Protocol. // United Nations Framework Convention on Climate Change. Посетен на 21 май 2011.
  59. Dessai, Suraje. The climate regime from The Hague to Marrakech: Saving or sinking the Kyoto Protocol?. // Tyndall Centre Working Paper 12. Tyndall Centre, декември 2001. Посетен на 5 май 2010.
  60. Müller, Benito. Copenhagen 2009: Failure or final wake-up call for our leaders? EV 49. Oxford Institute for Energy Studies, февруари 2010. ISBN 978-1-907555-04-6. с. i. Посетен на 18 май 2010.
  61. Rudd, Kevin. Paris Can't Be Another Copenhagen. // The New York Times. 25 май 2015. Посетен на 26 май 2015.
  62. Technical summary. // The Emissions Gap Report: Are the Copenhagen Accord pledges sufficient to limit global warming to 2 °C or 1.5 °C? A preliminary assessment (advance copy). United Nations Environment Programme, ноември 2010. Посетен на 11 май 2011.
  63. Decision 2/CP. 15 Copenhagen Accord. In: Report of the Conference of the Parties on its fifteenth session, held in Copenhagen from 7 to 19 December 2009. Addendum. Part Two: Action taken by the Conference of the Parties at its fifteenth session (PDF). // United Nations Framework Convention on Climate Change, 30 март 2010. с. 5. Посетен на 17 май 2010.
  64. Outcome of the work of the Ad Hoc Working Group on long-term Cooperative Action under the Convention. // Presidencia De La República, México, 11 декември 2010. с. 2. Посетен на 12 януари 2011.
  65. Summary for Policymakers. // Detection and Attribution of Climate Change. IPCC. "It is extremely likely that human influence has been the dominant cause of the observed warming since the mid-20th century" (page 15) and „In this Summary for Policymakers, the following terms have been used to indicate the assessed likelihood of an outcome or a result: (...) extremely likely: 95 – 100%“ (page 2)., in IPCC AR5 WG1 2013 .
  66. NRC. Understanding and Responding to Climate Change. // Board on Atmospheric Sciences and Climate, US National Academy of Sciences. с. 2. Посетен на 9 ноември 2010.
  67. а б Royal Society. Letter from The Royal Society: A Guide to Facts and Fictions About Climate Change: Misleading arguments: Many scientists do not think that climate change is a problem. Some scientists have signed petitions stating that climate change is not a problem. ... There are some individuals and organisations, some of which are funded by the US oil industry, that seek to undermine the science of climate change and the work of the IPCC. They appear motivated in their arguments by opposition to the United Nations Framework Convention on Climate Change and the Kyoto Protocol, which seek urgent action to tackle climate change through a reduction in greenhouse gas emissions.. // Economic Affairs – Written Evidence. UK Parliament, 13 април 2005. Посетен на 9 юли 2011.
  68. G8+5 Academies' joint statement: Climate change and the transformation of energy technologies for a low carbon future. // The National Academies of Sciences, Engineering, and Medicine, май 2009. Посетен на 5 май 2010.
  69. Davenport, Carol. Major Climate Report Describes a Strong Risk of Crisis as Early as 2040. // The New York Times. 7 октомври 2018. Посетен на October 10 октомври 2018.
  70. Cook, John. Consensus on consensus: a synthesis of consensus estimates on human-caused global warming. // Environmental Research Letters 11 (4). 13 април 2016. DOI:– 9326/11/4/048002 10.1088/1748 – 9326/11/4/048002. Посетен на 21 юли 2016.
  71. DiMento, Joseph F. C., Doughman, Pamela M.. Climate Change: What It Means for Us, Our Children, and Our Grandchildren. The MIT Press, 2007. ISBN 978-0-262-54193-0. с. 68.
  72. Brigham-Grette, Julie. Petroleum Geologists' Award to Novelist Crichton Is Inappropriate. // Eos 87 (36). септември 2006. DOI:10.1029/2006EO360008. Посетен на 23 януари 2007. The AAPG stands alone among scientific societies in its denial of human-induced effects on global warming.
  73. Ripple, William J. и др. World Scientists’ Warning to Humanity: A Second Notice. // BioScience. 13 ноември 2017. DOI:10.1093/biosci/bix125.
  74. Perkins, Sid. The best way to reduce your carbon footprint is one the government isn’t telling you about. // Science. 11 юли 2017. Посетен на 29 ноември 2017.
  75. Boykoff, Maxwell T. и др. Balance as bias: global warming and the US prestige press. // Global Environmental Change Part A 14 (2). юли 2004. DOI:10.1016/j.gloenvcha.2003.10.001. с. 125 – 36.
  76. Oreskes, Naomi, Conway, Erik. Merchants of Doubt: How a Handful of Scientists Obscured the Truth on Issues from Tobacco Smoke to Global Warming. first. Bloomsbury Press, 25 май 2010. ISBN 978-1-59691-610-4.
  77. McCright, Aaron M. и др. Challenging Global Warming as a Social Problem: An Analysis of the Conservative Movement's Counter-Claims. // Social Problems 47 (4). ноември 2000. с. 499 – 522.
  78. Weart, S.. The Public and Climate Change (cont. – since 1980). Section: After 1988. // American Institute of Physics, юли 2009. Посетен на 5 май 2010.
  79. SEPP. Frequently Asked Questions About Climate Change. // Science & Environmental Policy Project (SEPP). Посетен на 5 май 2010.
  80. Begley, Sharon. The Truth About Denial. // Newsweek. 13 август 2007. Посетен на 13август 2007.
  81. Adams, David. Royal Society tells Exxon: stop funding climate change denial. // The Guardian. London, 20 септември 2006. Посетен на 9 август 2007.
  82. Exxon cuts ties to global warming skeptics. // MSNBC, 12 януари 2007. Посетен на 2 май 2007.
  83. Sandell, Clayton. Report: Big Money Confusing Public on Global Warming. // ABC, 3 януари 2007. Посетен на 27 април 2007.
  84. Greenpeace: Exxon still funding climate skeptics. // USA Today. 18 май 2007. Посетен на 21 януари 2010.
  85. Global Warming Resolutions at U.S. Oil Companies Bring Policy Commitments from Leaders, and Record High Votes at Laggards. // Ceres, 13 май 2004. Посетен на 4 март 2010.
  86. Oil Company Positions on the Reality and Risk of Climate Change. // Environmental Studies, University of Oshkosh – Wisconsin. Посетен на 27 март 2016.
  87. Weart, S.. The Public and Climate Change (cont. – since 1980). Section: after 1988. // American Institute of Physics, февруари 2015. Посетен на 18 август 2015.
  88. Environment. // Gallup, 2015. Посетен на 18 август 2015.
  89. Peter Newell. Climate for Change: Non-State Actors and the Global Politics of the Greenhouse. Т. 109. Cambridge University Press, 14 декември 2006. ISBN 978-0-521-02123-4. DOI:10.1016/S0168-1923(01)00246-5. с. 80. Посетен на 30 юли 2018.
  90. Yale Researcher Anthony Leiserowitz On Studying, Communicating with American Public. // Yale Climate Connections, 2010.
  91. Shindell, Drew и др. Role of tropospheric ozone increases in 20th-century climate change. // Journal of Geophysical Research 111 (D8). 28 април 2006. DOI:10.1029/2005JD006348. с. D08302.
  92. Losing Earth: The Decade We Almost Stopped Climate Change, chapter 2 You Scientists Win 1985. // The New York Times. 1 август 2018.
  93. Pugliese, Anita. Fewer Americans, Europeans View Global Warming as a Threat. // Gallup, 20 април 2011. Посетен на 22 април 2011.
  94. Ray, Julie. Worldwide, Blame for Climate Change Falls on Humans. // Gallup.Com. 22 април 2011. Посетен на 3 май 2011. People nearly everywhere, including majorities in developed Asia and Latin America, are more likely to attribute global warming to human activities rather than natural causes. The U.S. is the exception, with nearly half (47%) – and the largest percentage in the world – attributing global warming to natural causes.
  95. Climate Change and Financial Instability Seen as Top Global Threats. // Pew Research Center for the People & the Press, 24 юни 2013.
  96. Mitigation, in USGCRP 2015
  97. а б в г IPCC, Synthesis Report Summary for Policymakers, Section 4: Adaptation and mitigation options, in IPCC AR4 SYR 2007 .
  98. а б Edenhofer, O., et al., Table TS.3, in: Technical summary, in: IPCC AR5 WG3 2014, с. 68
  99. Nuccitelli, Dana. Citi report: slowing global warming would save tens of trillions of dollars. // The Guardian. 31 август 2015.
  100. Clarke, Leon, et al., Executive summary, in: Chapter 6: Assessing Transformation Pathways, in: IPCC AR5 WG3 2014, с. 418
  101. а б SPM4.1: Long-term mitigation pathways, in: Summary for Policymakers, in: IPCC AR5 WG3 2014, с. 10 – 13
  102. Edenhofer, O., et al., TS.3.1.2: Short- and long-term requirements of mitigation pathways, in: Technical summary, in: IPCC AR5 WG3 2014, с. 55 – 56
  103. Edenhofer, O., et al., TS.3.1.3: Costs, investments and burden sharing, in: Technical summary, in: IPCC AR5 WG3 2014, с. 58
  104. Smit et al., Chapter 18: Adaptation to Climate Change in the Context of Sustainable Development and Equity, Section 18.2.3: Adaptation Types and Forms, in IPCC TAR WG2 2001 .
  105. New Report Provides Authoritative Assessment of National, Regional Impacts of Global Climate Change. // U.S. Global Change Research Program, 16 юни 2009. Посетен на 14 януари 2016.
  106. Cole, Daniel A. "Climate Change, Adaptation, and Development", 26 UCLA J. ENVTL. L. & POL'Y 1, 3 (2008)
  107. Schneider, S.H., Semenov, S., Patwardhan, A.. Executive summary. In (book chapter): Chapter 19: Assessing Key Vulnerabilities and the Risk from Climate Change. In: Climate Change 2007: Impacts, Adaptation and Vulnerability. Contribution of Working Group II to the Fourth Assessment Report of the Intergovernmental Panel on Climate Change. Print version: Cambridge University Press, Cambridge, UK. This version: IPCC website, 2007. ISBN 978-0-521-88010-7. Посетен на 6 април 2010.
  108. Lane, Lee. Workshop on managing solar radiation. // NASA, април 2007. Посетен на 23 май 2009.
  109. Stop emitting CO2 or geoengineering could be our only hope. // The Royal Society, 28 август 2009. Посетен на 14 юни 2011.
  110. Keller, David P. и др. Potential climate engineering effectiveness and side effects during a high carbon dioxide-emission scenario. // Nature Communications 5. януари 2014. DOI:10.1038/ncomms4304. Посетен на 31 март 2014. We find that even when applied continuously and at scales as large as currently deemed possible, all methods are, individually, either relatively ineffective with limited (<8%) warming reductions, or they have potentially severe side effects and cannot be stopped without causing rapid climate change.

Външни препраткиРедактиране