Дядо Иван (исторически мит)
Дядо Иван е митологизираният образ на освободителката Русия, появил се през Възраждането в колективното съзнание на българския народ под османска власт.[1][2] Днес този образ е една от основните идеологически тези на русофилството в България.[3]
Идеологически фундамент
редактиранеКрайъгълен камък на този общонароден и събирателен израз е концепцията за Трети Рим, оформила се след завоюването на българските земи от османците. Търновският митрополит Дионисий Рали лично носи в Москва през 1591 г. томоса за утвърждаването на РПЦ за пета патриаршия в диптиха на мястото на старата и несъществуваща вече Търновска патриаршия.[4]
През периода на така наречения султанат на жените Михаил Кантакузин Шейтаноглу има значителен принос за легендарното утвърждаване в масовото съзнание на фигурата на Дядо Иван. Той успява да подсигури признание на царската титла за своя далечен роднина и братовчед Иван Грозни, с когото двамата имат общи предшественици и родственици в лицето на Палеолозите и императрица Елена Драгаш, последната родом от Константиновата земя, т.е. от земята на Константин Драгаш. Този факт е бил добре известен в царския двор в Москва, понеже през 1586 г. цар Фьодор Иванович приема и царски надарява църковна делегация от три български манастира: Осоговския манастир, Благовещенския манастир край Кюстендил и Билинския манастир край Трън.[5]
Исторически корени
редактиранеМитичният образ на Дядо Иван произлиза от аналогии с Иван III или Иван IV.[1] „История на България“ (1954 г.) свързва появяването на легендата за дядо Иван с женитбата през 1472 г. на Иван III за София Палеологина – племенница на последния византийски император. Чрез този брак Иван III формално получава по сватовска линия историческото право (посредством Restauratio imperii и Translatio imperii) да се възкачи на престола на вече несъществуващата Византийска империя (завладяна от османците през 1453 г.) и също така моралното задължение да освободи балканските народи от чуждоземните нашественици.[2]
Съвременна интерпретация
редактиранеСъвременната интерпретация на образа на Дядо Иван е една от основните идеологически тези на русофилството в България. Въпреки разпространеното твърдение, че русофилството е дълбоко вкоренено в националния манталитет на българите, във фолклора няма никакви следи от него. По-логично обяснение за вярата на българите в Дядо Иван се отнася до поредицата от руско-турски войни през XVIII и XIX в. По това време вярата в Дядо Иван се заражда постепенно. Възрожденските вестници показват, че в годините от средата на XIX век отношението на възрожденците към Русия е двояко, но преобладаващо отрицателно. Българските революционери Ботев, Левски, Стамболов и Захари Стоянов имат като цяло негативно отношение към Русия, която за тях често е олицетворение на назадничавостта и деспотизма. Русофили са предимно представителите на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, които получават субсидии пряко от Славянските комитети в Русия. Едва през периода 1876 - 1878 година отношението на българската интелигенция се преобръща – става категорично положително.[6] По всичко личи, че приказката за Дядо Иван е привнесена на по-късен етап така, както в края на XIX и началото на XX в. в българската народна митология се налага и фигурата на Царя Освободител.[7]
Вижте също
редактиранеИзточници
редактиране- ↑ а б Макарова, И. Ф. Болгарский народ в XV—XVIII вв. Москва, ДомКнига, 2005. с. 171.
- ↑ а б Под ред. Третьякова, П. Н. и др. История Болгарии. :Москва, Наука, 1954. с. 180.
- ↑ Движение „Русофили“ отличи десетокласник от Троян за очерка му „Дядо Иван“ // Ловеч Прес, 2011 г. Посетен на 14-10-2016.
- ↑ Писмо от Дионисий Рали до руския цар Фьодор от 1591 г. за пристигането му с грамота за признаване на патриаршески титул на руския църковен глава - това събитие най-ярко отразява и изразява целия контекст на събитията по Първото търновско въстание. Грамотата от Вселенския събор на Вселенската патриаршия за признаването на Москва за пета патриаршия е изпратена неслучайно и връчена от църковна делегация предвождана лично от търновския митрополит и бъдещ предводител на въстанието - Дионисий Рали.
- ↑ Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София, документ № 50; стр. 168-169. 1915, 1917.
- ↑ Асен Димов, Дядо Иван. Мит или действителност. Издателство "Абагар", Велико Търново, 2004 г. Заключение.
- ↑ Н. Аретов. Национална митология и национална литература. София, „Кралица Маб“, 2006, с. 49–79.