Евдокия Ласкарина Асенина

никейска принцеса

Евдокия Ласкарина Асенина (на гръцки: Ευδοκία Λασκαρίνα Ασανίνα) e никейска принцеса, дъщеря на никейския император Теодор II Ласкарис и внучка на българския цар Йоан Асен II. В зряла възраст, когато заминава за Арагон, тя е известна и с името Ирина (Ирена) Ласкарис.

Евдокия Ласкарина Асенина
Ευδοκία Λασκαρίνα Aσανίνα
никейска принцеса
Родена
между 1245 г. и 1248 г.
Починала
1311 г.
Религияправославие
ПсевдонимIrene Láscaris
Семейство
БащаТеодор II Ласкарис
МайкаЕлена Асенина
Братя/сестриЙоан IV Дука Ласкарис
Ирина Ласкарина Асенина
ДецаЛукреция Ласкарис де Вентимиля
Ватаца Ласкарис

Евдокия е родена около 1248 г. като четвърто дете на император Теодор II Ласкарис и Елена, дъщеря на цар Йоан Асен II.[1] Евдокия е сестра на никейския император Йоан IV Ласкарис и на българската царица Ирина – съпруга на българския цар Константин Тих Асен.

През юли 1261 г. Михаил VIII Палеолог, дотогава регент на брата на Евдокия, малолетния Йоан IV Дука Ласкарис, се обявява за император и ослепява 11-годишния Йоан, след което го затваря в манастир. За да елиминира претенциите на бъдещите наследници на Ласкаридите върху византийския престол, Михаил VIII решава да омъжи светкавично сестрите на детронирания Йоан за чужденци и да ги изпрати далеч от Византия. Така още на 28 юли 1261 г. в Константинопол Евдокия е омъжена за италианския граф Гулиелмо Пиетро I ди Вентимиля (1230 – 1282),[2] граф на Вентимиля и Танд,[3] който е на служба при генуезците, по това време съюзници на Михаил VIII. С този брак се поставя началото на италианската графска фамилия Ласкарис ди Вентимиля.

Преди да навърши 30 години, Евдокия напуска земите на съпруга си в Лигурия заедно с четирите дъщери се установява в Арагон. Там Евдокия и дъщерите ѝ живеят във Валенсия, Хатива, Сарагоса и Кастеля. За кратко Евдокия заминава на дипломатическа мисия от името на арагонския крал Хайме II.

През 1296 г. Евдокия Ласкарина основава манастира „Богородица от планината“ (Mare de Deu de la Serra) в Монблан (в испанската провинция Тарагона), посветен на ордена на Бедните клариси.[4] Впрочем в Испания Евдокия е известна и с името Ирина (Ирена) Ласкарис затова в манастирските надписи могат да се видят и двете ѝ имена. Така или иначе в този манастир тя се замонашва към 1306. Тя подарява на манастира италианска икона на Дева Мария, която още се съхранява там.

Евдокия Ласкарина Асенина умира в Сарагоса през 1311 г. и е погребана в местния доминикански манастир. Гробът ѝ не е запазен.

СемействоРедактиране

Евдокия ражда на Пиетро ди Вентимиля седем деца:

  • Лукреция Ласкарис де Вентимиля (1264 – 1314), омъжена за Арно Роже I, граф на каталонската провинция Палярс-Собира, от когото има три дъщери;
  • Джовани Ласкарис де Вентимиля (ок. 1264 – ок.1323),[5] женен за Менция ди Монтферато, от която има син Гийом Пиетро II Ласкарис де Вентимиля[6] и три дъщери;
  • Беатриче Ласкарис де Вентимиля, омъжена за Гийом де Монкада, сенешал на Каталуния.
  • Ватаца Ласкарис де Вентимиля (ок.1268 – 1336), която като придворна дама от свитата на кралица Изабела Арагонска заминава за Португалия;
  • Виоланта Ласкарис де Вентимиля, омъжена за Педро де Айербе, II барон на Айербе, внук на крал Хайме I от третия му брак.
  • Джакомо Ласкарис де Вентимиля
  • Ото Ласкарис де Вентимиля, епископ на град Вентимиля
  • Йоланда Ласкарис де Вентимиля

Една от известните праправнучки на Евдокия (по линия на сина ѝ Джовани Ласкарис де Вентимиля) е Беатриче ди Тенда, за чийто трагична смърт Винченцо Белини през 1833 г. написва операта „Беатриче ди Тенда“.[7]

ИзточнициРедактиране

  1. genealogy.euweb.cz
  2. Dictionnaire de la noblesse, François-Alexandre Aubert de la Chesnaye des Bois, Badier – 1774
  3. The English Historical Review, Mandell Creighton, Justin Winsor, Samuel Rawson Gardiner, Reginald Lane Poole, John Goronwy Edwards, JSTOR, Longman, 1916
  4. Patrimoni Gencat, Santuari de la Serra, Montblanc
  5. Giovanni Ventimiglia Lascaris
  6. Guillaume Pierre II de Vintimille Lascaris
  7. „Сюжетът на операта „Беатриче ди Тенда“ от Винченцо Белини има за основа реален исторически факт“, 2009.