Уикипедия

Беатриче ди Тенда

графиня-консорт на Милано от 15 век

Беатриче Ласкарис ди Тенда, Беатриче ди Тенда или Беатриче Кане (на италиански: Beatrice Lascaris di Tenda, Beatrice di Tenda, Beatrice Cane), Беатрис Ласкарис дьо Танд, Беатрис/Беатрикс дьо Танд (на френски: Béatrice Lascaris de Tende, Béatrice de Tende, Beatrix de Tende; * ок. 1372 в Танд, днешна Франция, † 13 септември 1418 в Бинаско, днешна Италия) е херцогиня на Милано (1412 – 1418) като съпруга на Филипо Мария Висконти – херцог на Милано, който я осъжда на смърт.

Беатриче ди Тенда
херцогиня на Милано
Beatricedi tenda omnibus 42.jpg
Беатриче Ласкарина ди Тенда
Управление1412 – 1418
НаследилаАнтония Малатеста ди Чезена
Наследена отМария Савойска
Лични данни
Родена
ок. 1372
Починала
РелигияКатолицизъм
Семейство
ДинастияКане по рождение
Кане и Висконти по брак
БащаРуджеро Кане
БраковеФачино Кане
Филипо Мария Висконти
Потомциняма
Беатриче ди Тенда в Общомедия

ПроизходРедактиране

Италианският историк от 15 – 16 век Бернардино Корио е първият, който я назовава „Беатриче ди Тенда“ в своята „История на Милано“.[1] След него цялата традиция до най-новите историци смятат, че тя принадлежи към семейство Ласкарис ди Вентимиля и е дъщеря според някои на Антонио, граф на Танд и на Маргарита дел Карето от маркизите на Финале, а според други – на граф Гулиелмо Пиетро[2] или на граф Пиетро Балбо ди Вентимиля Ласкарис (1360-1406) , граф на Вентимиля и синьор на Танд[3][4] и на представителка на рода дел Карето[2] или на съпругата му Полигена.[5] В такъв случай тя би била правнучка на Евдокия Ласкарина Асенина и следователно по тази линия – прапраправнучка на българския цар Йоан Асен II.

Срещу традиционното отъждествяване на Беатриче с Ласкарис има документ, публикуван от Дз. Волта през 1895 г.[6] и докладван през 1956 г. от италианския историк Франческо Конясо.[7] Конясо се базира на няколко исторически документа от епохата, вкл. пълномощно на самата Беатриче за договаряне на дела относно имуществото, наследено от баща ѝ в Генуа. В него тя е наричана дъщеря и наследничка на Руджеро Кане – кондотиер, вероятно принадлежащ към рода на Фачино Кане, макар че не е ясно в какво точно роднинство.[2]

БиографияРедактиране

 
Беатрикс в гравюра от 15 век.

Беатриче се омъжва на 2 септември 1403 г. за кондотиера Фачино Кане (* 1360, † 16 май 1412), който по онова време брани интересите на миланската династия Висконти. Тя е вярна спътница на съпруга си, воюва наравно с него в постоянните междуособици между италианските държавици в Пиемонт и Ломбардия и според семейните предания войската на Фачино трепери пред суровата господарка.[8][9]

На 16 май 1412 г. загива херцогът на Милано Джовани Мария Висконти, при когото служи Фачино. На същия ден в Павия от подагра умира и самият кондотиер. Преди да умре, бездетният Фачино поверява Беатриче, брат си Филипо Кане – малкият граф на Павия, роднините и братята си по оръжие на закрилата на Бартоломео Капра – бъдещ архиепископ на Милано. Според някои Капра е този, който препоръчва на Филипо Мария Висконти (* 23 септември 1392, † 13 август 1447) – брат на Джовани Мария Висконти да вземе за жена много по-възрастната от него Беатриче. Според други хроникьори това е последното желание на умиращия ѝ съпруг. Още през май/юни същата година около 40-годишната Беатриче се омъжва, вероятно в Павия, за 20-годишния Филипо Мария, който след смъртта на брат си става новият херцог на Милано (1412 – 1447).[10] Бракът е начин за Филипо да влезе във владение на значимото наследство на Фачино Кане, завещано на вдовицата му.[11] Тя му донася 400 хил. дуката, дава му войници и обширни владения, сред които градовете Новара, Алесандрия, Верчели, Тортона, езерото Лаго Маджоре. Полза от брака има и самата Беатриче, която сама не би могла да запази голямото наследство.[2][3]

След сватбата Беатриче живее в замъка на Порта Джовия в Милано и от време на време пребивава в замъците в Абиатеграсо и Бинаско. В началото отношенията между двамата съпрузи са добри. Тя получава от съпруга си прякото господство над много места, сред които Виджевано, Абиатеграсо, Понтекуроне, Вогера, Мортара и Монца. Има редица свидетелства за нейната власт: на 12 юли 1412 г. името ѝ се появява заедно с това на съпруга ѝ в съюза, сключен с Теодор II Монфератски; на 25 август 1412 г. в Павия са изпратени посланици не само до съпруга ѝ, но и до нея; инвеститурата със Сеце е потвърдена първоначално за нея и съпруга ѝ (14 май 1413 г.), а след това само за нея (10 юни 1414 г.); дейността ѝ в полза на Асти през 1415 г.; писмото на император Сигизмунд Люксембургски от 25 юли 1415 г. е адресирано както до мъжа ѝ, така и до нея. Все пак с нарастването на властта на мъжа ѝ политическата тежест на Беатриче в двора на Милано започва да намалява.[2]

Шест години по-късно обаче съпругът на Беатриче започва връзка с нейната придворна дама Аниезе дел Майно (* ок. 1401, † сл. 13 август 1447), която му ражда две дъщери – Бианка Мария Висконти (* ок. 1424, † 23 октомври 1468), бъдеща наследница на Висконти и Катерина Мария (Лучия).[12] Филипо Мария решава да се отърве от съпругата си. Освен наличието на любовница за решението му допринася и фактът, че Беатриче е бездетна и много по-възрастна от него. Освен това той мрази бившия ѝ съпруг Фачино Кане и иска да заличи спомена за него завинаги.[2] В допълнение към това Филипо Мария не понася силния характер на жена си, която се отнася към него почти като наставница.[13] Така херцогът обвинява херцогинята в изневяра с трубадур на име Микеле Оромбели[4][14] – приятел, който често я весели с лютня и песни. За да избегне всяка възможност за бунт, който да опита да освободи популярната херцогиня, на 23 август 1418 г. Филипо Мария нарежда да затворят вратите на Милано до обяд.[1] Трубадурът заедно с две от придворните дами на херцогинята са арестувани и след мъчения са принудени да обвинят господарката си.[15] Беатриче е арестувана и обвинена в изневяра и задкулисни машинации с враждебни на херцога посланици, след което е закарана в замъка в Бинаско. Там 46-годишната жена е измъчвана и въпреки че отрича скалъпените обвинения, на 13 септември 1418 г. тя, заедно с трубадура и двете придворни дами, е осъдена на смърт. Всички те са обезглавени в двора на замъка, а по-късно са заровени в обща яма.

Според популярната традиция Беатриче е осъдена несправедливо, но това не пречи на Филипо Мария да бъде посрещнат с голяма любезност от папа Мартин V, когато последният минава през Милано същата година. Мартин V е тогавашен съюзник на херцога, с когото има взаимен интерес да разшири владенията си в Централна и Северна Италия.[16]

Беатриче ди Тенда е една от трите съпруги на средновековни италиански господари (синьори) заедно с Паризина Малатеста и Агнес Висконти, които са обезглавени за прелюбодейство по заповед на съпрузите им. Изневярата обикновено не е наказвана със смъртно наказание в Италия и освен това такова публично оповестяване е обидно за мъжете им. Те са убити заради нарушаване на традиционния средновековен статус на подчиненост на съпругата на господаря и заради „удара над суверенитета“. Наказанието им е пример за тези, които се изкушават да избягат от властта и подчинението си на принца.[17]

Брак и потомствоРедактиране

Жени се два пъти:

∞ 1. 2 септември 1403 за Фачино Кане (* 1360 в Казале Монферато, † 16 май 1412 в Павия), кондотиер, граф на Биандрате и господар на Абиатеграсо, Алесандрия, Борго Сан Мартино, Канту, Касано д'Ада, Кастано Примо, Кастильоне Олона, Комо, Галиате, Гави, Мортара, Новара, Павия, Пиаченца, Романенго, Севезо, Тортона, Валенца, Валсасина, Варезе, Верчели и Виджевано. Няма деца от него.

∞ 2. 1412 за Филипо Мария Висконти (* 23 септември 1392, † 13 август 1447), 3-ти херцог на Милано (1412 до 1447), от когото няма деца. Заради любовницата си Аниезе дел Майно Филипо решава да се отърве от съпругата си и скалъпва фалшиво обвинение в изневяра. На 13 септември 1418 г. Беатриче след унизителни изтезания е обезглавена в двора на неговия замък в Бинаско.

Литературни и други репрезентацииРедактиране

С течение на времето Беатриче ди Тенда придобива славата на романтична героиня: нейният трагичен край е тема в опери, романи и трагедии:

  • Роман „Графинята на Танд“ на френската писателка от 17 век Мадам дьо Ла Файет, издаден посмъртно през 1718 г.[18]
  • „Беатриче ди Тенда: Историческа трагедия“ от 1825 г. на италианския писател граф Карло Тедалди Форес[19]
  • Новела „Замъкът на Бинаско“ от 1823 г., издаден през 1835 г. като „Беатриче ди Тенда. Повест“ на италианската писателка и потеса от 17 – 18 век Диодата Салуцо Роеро[20]
  • „Замъкът на Бинаско“ от 1892 г. на италианския писател от 19 век Пиетро Мароко[21]
  • Исторически разказ – част от „Исторически разкази: Макаруф авантюристът или Дворът на херцог Филипо Мария Висконти“ от 1832 г. на италианския писател от 19 век Джамбатиста Бацони[22]
 
Плакат за премиерата на „Беатриче ди Тенда“ в оперен театър „Ла Фениче“
 
Паметна плоча в Замъка на Бинаско, Северна Италия.
  • Мелодрама в два акта „Беатриче ди Тенда“ от 1833 г. на италианския оперен композитор Винченцо Белини (с либрето на Феличе Романи),[23][24] поставена за първи път на 16 март 1833 г. в оперния театър „Ла Фениче“ във Венеция. Тя е вдъхновена от книгата на Карло Тедалди Форес.
  • „Поклонникът от Бинаско. Сцени от миланската история“ от 1844 г. на Еудженио Мастроци[25]
  • Драма в 4 действия „Беатриче ди Тенда“ от 1845 г. на италианския писател от 19 век Феличе Туроти[26]
  • Похвална статия в енциклопедичната книга от 1855 г. на американската писателка Сара Джозефа Хейл „Женски регистър или Скици за всички бележити жени от създаването пр.н.е. до 1854 г.“[27]
  • Исторически разказ „Беатриче ди Тенда“ от 1885 г. на проф. Дж. К.[28]
  • Исторически роман „Беларион късметлията“ от 1926 г. на английския писател от италиански произход Рафаел Сабатини.[29]

На 13 юни 1869 г. Община Бинаско в Северна Италия посвещава монументална плоча в памет на Беатриче ди Тенда в замъка си.[30] На нея са кръстени една улица в италианското градче Бинаско и една във френското село Танд.

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

БележкиРедактиране

  1. ↑ а б Corio, Bernardino (1565) [1503]. Historia continente da l'origine di Milano tutti li gesti(3a ed.). Vinetia: Presso Giorgio De Cavalli. pp. 727 – 728
  2. ↑ а б в г д е Beatrice, duchessa di Milano. // Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 7. 1970. Посетен на 27 януари 2021. (на италиански)
  3. ↑ а б Ettore Verga. Beatrice di Tenda, duchessa di Milano. // Enciclopedia italiana. 1930. Посетен на 27 януари 2021. (на италиански)
  4. ↑ а б Beatrice di Tenda. // Sapere.it. Посетен на 27 януари 2021. (на италиански)
  5. ↑ Beatrice Lascaris de Tende. // Geni.com. Посетен на 27 януари 2021.
  6. ↑ Z. Volta, Giuramento di fedeltà a Beatrice Tenda duchessa di Milano, in Arch. stor. lombardo, XXII (1895), pp. 285 – 330.
  7. ↑ Francesco Congasso, Chi sia stata Beatrice di Tenda, in Bollettino storico-bibliografico subalpino, LIV (1956), pp. 109 – 114
  8. ↑ Има ли наследници на цар Иван Асен II в Европа, януари 2019. Посетено на 27 януари 2021 г.
  9. ↑ Наследници на цар Иван Асен II в Европа: културни маршрути, март 2016. Посетено на 27 януари 2021 г.
  10. ↑ „Сюжетът на операта „Беатриче ди Тенда“ от Винченцо Белини има за основа реален исторически факт“, 2009.
  11. ↑ F. Cognasso, Il ducato visconteo da Gian Galeazzo a Filippo Maria Visconti, in Storia di Milano, VI, Milano 1955, pp. 151 – 155
  12. ↑ Cengarie, Federica. Maino, Agnese del. // Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 67. 2006. Посетен на 27.1.2021.
  13. ↑ P. C. Decembrio, Vita di Filippo Maria Visconti, Milano 1983, p. 79
  14. ↑ A. Manzoni, Opere scelte vol.1, ed. Passigli, 1832, p. 344
  15. ↑ „Qu’on lui coupe la tête!“, Actuel Moyen Âge,‎ 24 mai 2018
  16. ↑ N. Capponi, La battaglia di Anghiari, Milano 2011, pp. 33 – 34
  17. ↑ Yannick Ripa. A LA RENAISSANCE ITALIENNE, DES FEMMES DE TÊTE DÉCAPITÉES. // Liberation. 18 юли 2018. Посетен на 27 януари 2021. (на френски)
  18. ↑ Madame de La Fayette, La Comtesse de Tende, 1718
  19. ↑ Carlo Tedaldi Fores, Beatrice di Tenda Tragedia Istorica, Milano, della Società Tipogr. de' Classici Italiani, 1825.
  20. ↑ Beatrice di Tenda. Novella i di cui principali avvenimenti ed i personaggi sono tratti dalla storia del 1360 dalla contessa Diodata Saluzzo. Firenze, 1835. Посетено на 27 януари 2021 г.
  21. ↑ Pietro Marocco, Il Castello di Binasco, Milano, Felice Rusconi, 1829.
  22. ↑ Giambattista Bazzoni, Racconti Storici: Macaruffo Venturiero o La Corte del Duca Filippo Maria Visconti, Milano, Presso Omobono Manini, 1832.
  23. ↑ „Сюжетът на операта „Беатриче ди Тенда“ от Винченцо Белини има за основа реален исторически факт“, 2009. Посетен на 27 януари 2021 г.
  24. ↑ Vincenzo (Salvatore Carmelo Francesco) Bellini. // Italianopera.org. Посетен на 27 януари 2021.
  25. ↑ Eugenio Mastrozzi, Il Pellegrino di Binasco Scene della Storia Milanese, Pavia, Tipografia Fusi e Comp., 1844.
  26. ↑ Felice Turotti, Beatrice di Tenda, Milano, Borroni e Scotti, 1845
  27. ↑ Hale, Sarah Josepha Buell (1855). Woman's record; or, Sketches of all distinguished women from the creation to A.D. 1854.... History of Women (mircofilm), reel 264, no. 1780 (2nd ed.). New Yokr: Harper & Bros., pp. 145.
  28. ↑ G. C., Beatrice di Tenda Racconto Storico del Professore G. C., Codogno, Tipografia Cairo, 1885.
  29. ↑ Rafael Sabatini, Bellarion the Fortunate, 1926
  30. ↑ Sheda: Beatrice Lascaris (di Tenda). // Chi era costui?. Посетен на 27 януари 2021.

Външни препраткиРедактиране

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Беатриче_ди_Тенда&oldid=11544044“.