Йордан Йовков

български писател, драматург и публицист

Йордан Стефанов Йовков (остаряло: Юрдан Йовков) (1880 – 1937) е български писател, класик на българската литература.

Йордан Йовков
български писател, драматург и публицист
BASA-2128K-1-251-2-Yordan Yovkov.jpg
Портретна снимка. Източник: ДА „Архиви“
Роден
Йордан Стефанов Йовков
Починал
Погребан Централни софийски гробища, София, България

Етнос българи
Религия Православие
Националност Flag of Bulgaria.svg България
Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Професия писател, редактор, драматург, военен кореспондент
Литература
Жанрове белетристика, драма
Тема българското село, Добруджа, легенди и предания, животните
Направление Реализъм
Течение Реализъм
Дебютни творби стихове (1902 – 1911),
разказ „Овчарова жалба“ (1910)
Семейство
Съпруга Деспина Йовкова
Деца Елка Йовкова

Уебсайт
Йордан Йовков в Общомедия

БиографияРедактиране

 
Родната къща на Йордан Йовков, която сега е превърната в музей в с. Жеравна

Роден на 9 ноември през 1880 година Йовков преминава детските и юношеските години в родното си място (Жеравна). Учи в Жеравна, а след това в 1895 година завършва основното си образование в Котел. Завършва гимназия в София в 1900 година. Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.

След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 година се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902 – 1904), като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“, бр. 9, 26 октомври 1902 година). В началото на 1904 година се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 година Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота в 41 пехотен полк.[1] През юни 1913 година е ранен по време на битката край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в брой № 1 публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до есента на 1915 година, когато отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, a година по-късно е командирован в редакцията на списание „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е върната на Румъния, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 година. В 1920 година единодушно е избран за член на Съюза на писателите. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920 – 1927 година е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 година напуска легацията.

 
Погребението на Йордан Йовков. Източник: ДА „Архиви“

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това – апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност. Погребан е в парцел 35 на Централните софийски гробища.[2]

ТворчествоРедактиране

Йовков дебютира като поет. През 1902 – 1911 година публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания – в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба – „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ – Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 година.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 година („Утрото на паметния ден“). До 1917 година името му се среща по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл]]“, „Народ и армия“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“ (1914), „На старата граница“ (1914), „Безотечественици“ (1914), „Ехо“, разказът „Балкан“ (1915), повестта „Земляци“ (1915) и „Песента на колелетата“ (1924).

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два тома „Разкази“.

Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Белите рози“ (1930), „Другар“ (1930), „На стража“ (1930), Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“,[3] „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Ако можеха да говорят“ се определят жанрово като цикъл от разкази.[4]

Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява.

Наследство и признаниеРедактиране

Името на Йордан Йовков носят множество географски, културни и други забележителности. Някои от тях са:

БиблиографияРедактиране

От ЙовковРедактиране

  • Йовков, Йордан. Събрани съчинения. 3. изд. Т. 1 – 6. София, Бълг. писател, 1982 – 1983;

За ЙовковРедактиране

ИзточнициРедактиране

Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
 
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Сарандев, Иван. // Речник по нова българска литература 1878 – 1992. София, Хемус, 1994, с. 151 – 153 ISBN 954-428-061-8

БележкиРедактиране

  1. Йовков, Йордан. Събрани съчинения. Том първи, София, Издателство „Български писател“, 1970, с. 265, 314, 535, 563.
  2. „София помни“
  3. Една част от разказите в „Женско сърце“ са писани през есента на 1931 година и зимата на 1932 година, а другата - през втората половина на 1934 година. В тези 19 разказа (Серафим, Ревност, Скитникът, Помпадур, Вълкът, Летен дъжд, Женско сърце, Несполука, Платено, Стари хора, Вълкадин говори с бога, Ройдю, Мора, Вражда, Асие, Разплата, Празно гняздо, Грешница) писателят се връща към спомените си отпреди години, когато е учителствал из Добруджа. Първото издание на „Женско сърце“ излиза в края на февруари 1935 година и е посрещнато положително от критиката.
  4. Велинова, Емилия. Варианти на рамкиране в Йовковите прозаически цикли. // Електронно списание LiterNet, 11 септември 2004, № 9 (58).
  5. SCAR Composite Gazetteer of Antarctica: Yovkov Point.

Външни препраткиРедактиране

Произведения на Йовков
За Йовков