Кукери

(пренасочване от Кукер)
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за фолклорния обичай. За българската поп група вижте Кукери (група).

Кукерите, наричани още чауши, бабугери, станчинари, дервиши, старци, сурати, баба̀ри, бабри, сурова̀ри, калогерос, кьопек бей или джамалари, са карнавален маскарад в Югоизточна Европа.

Кукери в село край Карлово.
Бабугери в село Брежани
Кукери в Разлог
Кукери от с.Горна Василица

Включва поредица от повтарящи се сюжети и персонажи (бабата, дядото, царят, бирникът), представяни от мъже с характерни кожени маски и костюми със звънци и дървени фалоси. Обикновено се провежда в началото на Великия пост, най-често на Сирни понеделник, но в някои райони, като Западна България, това може да става и между Коледа и Богоявление.[1]

Кукерите танцуват по улиците, за да изплашат лошите сили и да пропъдят студа, а за плодородие и здраве извършват обредни (символични) действия като оране, сеитба и други. Кукерите се маскират и започват да гонят злите духове. Кукерските игри и обичаи се изпълняват само от мъже, главно ергени. Всяка кукерска дружина си има водач, който единствен е женен мъж, сиреч стопанин с установено социално положение (в източна България има само по една дружина, водена от булка и младоженец – жена). Водачите в останалите краища са: кукер, баба или кукерица-кукерска булка, цар, плюфкач, харачари (двама или четирима), берберин. В източна България водачите са облечени в обичайните булчински и младоженски костюми. В останалите части на България са облечени с кози, овчи или сърнешки кожи с козината отвън, имат кожени маски на главите или са с начернени лица. На кръста са окачени звънци (чанове), в ръка се държи обагрен в червено дървен фалос и пометаш (дървен прът с привързан накрая парцал за измитане на пещта). В България по време на Нова година и Сирни заговезни се провеждат специални обредни ритуали наречени Кукерски игри. Кукерските игри се изпълняват само от мъже, които обличат предварително изработени от всеки участник специални маски.

Танците на кукеритеРедактиране

Кукерските игри целят чрез специални магически танци и страшните маски да бъдат уплашени и прогонени завинаги злите духове и орисници, така че да има богата реколта през следващата стопанска година. Първият момент в кукерския обичай е обхождането на всички домове с пожелания за здраве, плодородие и благополучие, при което се събират подаръци от стопаните (брашно, боб, яйца и др.). Във всеки дом кукерите изпълняват различни битови и комични сцени. Накрая, на селския мегдан, кукерите играят буйни танци, като раздрънкват силно окачените по тях звънци. Вторият основен момент е обредното заораване и засяване, където централна фигура е царят. Обикновено се избира най-личният стопанин, с първо мъжко дете или баща на близнаци, за да бъде плодородна годината. За „царя“ може да бъде сложена трапеза на селския мегдан, на която той хапва три залъка, отпива вино и нарича за здраве, берекет и плодовитост. След това подкарва впрегнатите в ралото кукери, изорава три бразди в кръг и ги засява. Кукерите символично убиват царя (или крадат кукерската булка – на изток) с носеното оръжие (за царя) – кросно – след което това обредно лице възкръсва. В днешно време не съществува Цар, а младоженец и булка. Младоженецът носи в ръка кутия, в която всеки пуска по някоя пара.

МаскиРедактиране

Повечето от маските са с дървена конструкция. Върху нея се налепят разноцветни конци, лепят се парченца разноцветни платове, огледала, лъскави пайети и други елементи. Трябва да я направят все по-грозна и по-страшна, за да изплашат злото. Най-старинни се считат маските представящи вида на овен, козел и бик. Тяхното задължително присъствие в Кукерските игри доказва тезата, че кукерските игри по произход са свързани с древните дионициади. Въздействието на маскираните кукери допълнително се подсилва и от звука на окачените по тях медни и тучени (ляти, бронзови) звънци. Някои маски имат две лица. От едната страна носът е чип и лицето е добродушно; от другата носът е гърбав, а лицето зловещо. Тези маски са символ на доброто и злото, които съществуват неразделно в света и са неотменими. Голямо значение за символиката на маските имат и цветовете на украсата. И тук преобладава червеният цвят – символ на плодовитостта на обновяващата се природа, на слънцето и огъня; черният цвят олицетворява земята и нейната богиня майка, а белият е символ на водата и светлината.

Разпространение и произходРедактиране

 
Снимка на кукери преди 1945 г.

Произходът на кукерските игри често е свързван с предхристиянския гръко-тракийски култ към Дионис. За пръв път този възглед е предложен през 1873 година от гръцкия богослов Анастасиос Хурмузиадис, който, макар да осъжда обичая като езическо суеверие, вижда в него аргумент срещу тезата на Якоб Фалмерайер за прекъснатия континуитет между Древна Гърция и съвременните гърци. В първите години на XX век тази теория е доразвита от английския археолог Ричард Докинс, който намира редица аналогии между сюжетите и фигури, представяни в древните Дионисиеви празници и в съвременните кукерски игри – фалофория, люлка с дете, убийство и съживяване на Дионис/Царя, ковашкия занаят на титаните/циганите. Българският етнограф Михаил Арнаудов свързва произхода на кукерите с древногръцкия празник Антестерии, смятайки персонажа на Царя за отглас от ролята на архонта-василевс в Антестериите.[2]

В същото време кукерите са част разпространена в цяла Европа традиция на карнавални маскаради, които на някои места са много сходни с балканските – например, бушояраш при хърватите в южна Унгария, курентоване в Словения, чегета в Швейцария. Автори като гръцкия археолог Константинос Ромеос обясняват това с още по-древния произход на ритуала – разпространен още в праисторическа Европа, той предхожда Дионисовите празници, които са само едно от проявленията му. Автори, като гръцката етнографка Мария Михаил-Деде, изцяло отхвърлят връзката на калогерос с култа към Дионис, и го тълкуват като натуралистичен ритуал за осигуряване на плодородие.[3]

Изследователи, като българския историк Гаврил Кацаров, се отнасят скептично към древния произход на кукерите, който смятат за недостатъчно обоснован. Според Кацаров обичаят е рядко практикуван в България, и то в опростена форма, спрямо гръцкия си вариант.[4]

БележкиРедактиране

  1. Маринов 2015, с. 71.
  2. Маринов 2015, с. 72 – 73, 96.
  3. Маринов 2015, с. 74, 78.
  4. Маринов 2015, с. 90 – 91.
Цитирани източници
  • Маринов, Чавдар. Древна Тракия в модерното въображение: идеологически аспекти на конструирането на тракологията в Югоизточна Европа. // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 3. Споделено минало, оспорвани наследства. София, Издателство на Нов български университет, 2015. ISBN 978-954-535-902-6.

Вижте същоРедактиране

Външни препраткиРедактиране