Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския духовник. За българския революционер вижте Петър Мишайков.

Панарет Пловдивски е виден български православен духовник от Възраждането, митрополит на Пловдивската епархия.

Панарет Пловдивски
български духовник
Портрет от 1883 година. Източник: Държавна агенция „Архиви“
Портрет от 1883 година. Източник: Държавна агенция „Архиви“

Роден
1805 г.
Починал
26 ноември 1883 г. (78 г.)
Подпис Panaret of Plovdiv Signature 22 May 1872 (vectorized).svg
Панарет Пловдивски в Общомедия

БиографияРедактиране

Роден е като Петър Иванов Мишайков в 1805 година и произхожда от големия български род Мишайкови от село Пътеле, Южна Македония, днес Агиос Пантелеймонас, Гърция. По-голям брат е на видния български лекар и общественик Константин Мишайков. Петър Мишайков учи в гръцка гимназия в Битоля, в Кожани, в училището на архимандрит Теофилос Каирис на остров Андрос и през 1838 година - в гимназия в Атина, където е сред основателите на Славяно-българското ученолюбиво дружество. След това завършва Историко-филологическия факултет на Атинския университет през 1843 година, а оттогава до 1844 година преподава в гръцката гимназия в Битоля. След това приема духовен сан и постъпва при янинския митрополит. Издига се в църковната йерархия и през март 1851 година става лампсакски епископ в Кизическата митрополия.[1] На 26 януари 1858 година е назначен за митрополит на Ксантийската и Перитеорийска епархия.[2]

В 1855 година населението в Ахъчелебийско (дн. Смолянско), част от Ксантийската епархия, отказва да плаща данък, който вече е изплатило в натура. Великият везир чрез пловдивския паша заповядва на Панарет Ксантийски да посредничи при уреждането на въпроса. Местното помашко население виняло за данъка и местните чорбаджии гъркомани като Кел Петко и чорбаджи Ради от Долно Райково, които били спомогнали за налагането на данъка. Панарет успява да издейства в Пловдив чрез Стоян Чомаков, Салчо Чомаков и Павел Куртович уволнението на местния каймакамин и кадия и така печели на своя страна местното население.[3]

След 10 години, на 25 февруари 1861 година,[4] в разгара на българо-гръцката църковна разпра, Цариградската патриаршия го назначава за митрополит в Пловдив след уволнението на миналия на българска страна митрополит Паисий Пловдивски. Първоначално Панарет е лошо приет от българското население в града, но през 1868 година се отмята от Патриаршията и прегръща българската църковна кауза. В 1871 година е делегат на Първия български църковно-народен събор. В началото на 1872 година заедно с Иларион Ловчански и Иларион Макариополски е заточен от османските власти в Измит (Никомидия), но след по-малко от месец под натиска на цариградската българска колония заточениците са освободени. В същата година Панарет е избран за пловдивски екзархийски митрополит и член на Светия Синод на новоучредената Българска екзархия.[5] В 1872 година обикаля Ахъчелебийско и присъединява тоя край към своята епархия.[3]

Когато подготовката за Априлското въстание става известна в Пловдивската митрополия и в нея пристига с доклад за подготовката поп Георги Тилев, митрополит Панарет свиква съветниците си, за да решат против въстанието ли да се държат или с него. Митрополията се разделя на две - някои против, искащи да се уведомят властите, някои за, подкрепящи бунта. В резултат митрополит Панарет решава за приеме доклада на поп Георги само за сведение и да не предприема нищо пред властите. По време на въстанието митрополит Панарет заедно с архимандрит Методий Кусев е повикан от екзарх Антим в Цариград и в епархията остава епископ Гервасий Левкийски.[6]

След края на Руско-турската война в 1878 година Панарет, по думите на патриарх Кирил Български, е:

един от непримиримите участници в съпротивата срещу Берлинския договор, имайки пред вид и тежката съдба на своето отечество Македония.[7]

Сътрудничи на вестниците „Македония“ (1870), „Право“ (1870 - 1871), „Век“ (1874), списание „Читалище“ (1875) и вестник „Напредък“ (1876 – 1877). Автор е на „Надгробное пение или последование утренное во святую и великую суботу. Нарядил по нов устав и издал със свое иждивение П. Панарет, сингел на Бълг. църква при Фенер, Цариград. Везирхан № 20, в печатницата на Т. Дивитчиана, 1866“. Умира в Пловдив в 1883 година.[5][8] Панарет е пловдивски митрополит до смъртта си в 1883 година.[9]

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Хаджиовец
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Търпо (Тръпче)
(1803 - ?)
 
Петър (Панарет Пловдивски)
(1805 - 1883)
 
Стойче
(1809 - ?)
 
Димитър
(1811 - преди 1881)
 
Васил
(1813 - ?)
 
Менка
 
Константин
(1807 - 1880)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Евгений
 
Васил
(1840 - 1897)
 
Диаманди
(1872 - 1953)
 
Григор
 
Иван
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христаки
 
Георги
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Михаил
 
Иван
(1854 - ?)
 
Симеон
(1863 - ?)
 
Петър
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петко
 
 
 
 
 
 
 
Владимир
(1892 - 1971)
 
Димитър
(1883 - 1945)
 
Тодор
 
Роман
(1883 - 1903)
 
Борис
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

БележкиРедактиране

  1. Φιλιππαίου, Θεοκλήτου. Εκκλησίας Κωνσταντινουπόλεως Επισκοπαί καί Επίσκοποι (1833-1906), Δ´. // Θεολογία 32 (1). Ιανουάριος - Μάρτιος 1961. σ. 86.
  2. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 153. Посетен на 28 юли 2014.
  3. а б Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 24.
  4. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 191. Посетен на 4 септември 2014.
  5. а б Енциклопедия България. Том 5, Издателство на БАН, София, 1986.
  6. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 27.
  7. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 - 1878, Том първи 1878 - 1885, Книга първа. София, Синодално издателство, 1969. с. 55.
  8. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.495.
  9. Маркова, Зина. Българската екзархия, 1870 – 1879. БАН, София, 1989, стр. 328.
Никандър лампсакски епископ
(март 1851 – 26 януари 1858)
Никодим
Мелетий ксантийски и перитеорийски митрополит
(26 януари 1858 – 25 февруари 1861)
Дионисий
Паисий пловдивски патриаршески митрополит
(25 февруари 1861 – 1872)
Неофит
пръв пловдивски екзархийски митрополит
(1872 – 1883)
Натанаил