Питу Гули
Питу Гули или Питу Гулев (среща се и формата Пито) е български революционер и деец на националноосвободителното движение в Македония от влашки произход, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, водил битката при Мечкин камен по време на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година.[1][2]
Питу Гули | |
български революционер | |
Роден |
1865 г.
|
---|---|
Починал | |
Религия | Православна църква |
Семейство | |
Деца | Стерю Гулев Никола Гулев Ташко Гулев |
Питу Гули в Общомедия |
Биография
редактиранеРоден е през 1865 година в Крушево във влашко семейство. От 1882 година живее и работи в София.[3] Включва се като четник в четата на Адам Калмиков в Кюстендил в 1885 година. След като четата е разбита, е заточен в Мала Азия.[4] Около 1894 година е освободен и се връща в Крушево, където открива гостилница и се включва във ВМОРО. Между 1897 и 1902 година отново е в София, където също държи гостилница. През периода неколкократно се връща в Крушево.[4] В 1902 година влиза в Македония от Кюстендил с четата на капитан Тома Давидов. В началото на 1903 година, след известен престой в Кюстендил, където се сформира чета начело с Христо Чернопеев, навлиза в Македония.[3] Участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание.[4]
При превземането на Крушево намира начин да подпали турската казарма с бутилки със спирт, като така пада последната турска позиция в града. След настъпването на турските войски се противопоставя на решението за отстъпление като напуска демонстративно войводския съвет на Крушевската република.
Отделя 70 недобре въоръжени четници и с останалите 170 заема позиции на скалистото плато Мечкин камен в Баба планина. На Баба планина Питу Гули води най-продължителното и кърваво сражение за защитата на Крушево. Успява да удържи платото през целия ден на 30 юли 1903 година.[5] Загива по време на сражението от изстрел в гърдите. Последните му думи са: „Не бойте се, момчета! Продължавайте боя! Приберете ми пушката!“.[4]
За Питу Гули, битката на Мечкин камен и смъртта му са създадени народни песни. Коста Църнушанов отбелязва, че те предават правдиво историята (разбира се, без цифрите на убитите турци и въстаническите сили).[6] Най-известна е песента „Море пиле“, появила се скоро след смъртта му. Името му се споменава и в химна на Северна Македония.
Семейство
редактиранеПиту Гули е женен за Евгения, от която има една дъщеря и трима сина. Година след смъртта на Гули от туберкулоза умира и жена му. Децата им отрасват в сиропиталище в Битоля. Дъщеря им Флора умира млада след ампутация на единия крак. Синовете на Гули също умират в защита на каузата на ВМРО. Ташко Гулев (Шула Гули), загива през 1913 година в редовете на Македоно-одринското опълчение, Никола Гулев (Лакя Гули), който е един от най-верните помощници на Тодор Александров, бива убит от сърбите през 1924 година, а Стерю Гулев, който е сътрудник на българската полиция в Крушево, се самоубива след слизането на партизаните в града през есента на 1944 година.
Вижте също
редактиранеГалерия
редактиране-
Четата на Питу Гули на почивка
-
Мито Мучитанов (Миту Мучитано), Питу Гули и Петър Лявра.
-
Гробът на Питу Гули в Крушево.
-
Знамето на 3-ти крушевски отряд на Пито Гули.[7]
-
Четата на Питу Гули през 1903 година край село Бирино. Източник: ДА „Архиви“
-
Обединената чета на Георги Тренев, Константин Кондов, Питу Гули, Ванчо Сърбака и други. С по-добро качество тук.
Външни препратки
редактиранеБележки
редактиране- ↑ Brown, K. (2003) The Past in Question: Modern Macedonia and the Uncertainties of Nation (Princeton: Princeton University Press) ISBN 0-691-09995-2
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 110.
- ↑ а б Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 159.
- ↑ а б в г Войнова, Николета. Питу Гули (1865 - 1903) // Македонски научен институт, 11 август 2016 г. Посетен на 20 септември 2021 г.
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 283.
- ↑ Църнушанов, Коста. Македонски народни песни. София, БАН, 1956. с. 366.
- ↑ Иванов, Иван, Български бойни знамена и флагове, изд. Св. Георги Победоносец, София 1998 г., „Знамената на освободителното движение и въстанията в Македония и Тракия“, стр. 45