Португалска акула
Португалската акула (Centroscymnus coelolepis) е вид акула от семейство Somniosidae. Този световно разпространен вид е установяван на дълбочина от 3675 m, което го прави най-дълбоко живеещата известна акула. Обитава ниските континентални склонове и абисалната равнина, като обикновено остава близо до дъното. Набита и тъмно кафява на цвят, португалската акула може да се отличи от подобно изглеждащите видове (като Dalatias licha), по малките шиповете в предната част на гръбните перки. Нейните кожни зъбци също са необичайни, наподобяващи люспи на костните риби. Този вид обикновено достига до 0,9 – 1 m на дължина, но акулите в Средиземно море са много по-малки и обитават различна дълбочина и имат друга предпочитана храна.
| Португалска акула | ||||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||||
| Природозащитен статут | ||||||||||||||||||
 Почти застрашен[1] | ||||||||||||||||||
| Класификация | ||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||
| Научно наименование | ||||||||||||||||||
(Bocage, 1864) | ||||||||||||||||||
| Разпространение | ||||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||||
| Португалска акула в Общомедия | ||||||||||||||||||
| [ редактиране ] |
Португалската акула е активен ловец, способен да се справи с бърза, голяма плячка. Тя се храни предимно с главоноги и риби, макар че също яде безгръбначни и мърша от китоподобните. Тази акула има остро зрение, пригодено за откриване на биолуминесцираща плячка, тъй като слънчевата светлина не достига дълбините, в които живее. Португалската акула е яйцеживородна. Малките се изхранват от жълтък, а може би и от маточни флуиди. Женските раждат до 29 малки след период на бременност над една година. Ценна заради своето масло от черен дроб и в по-малка степен месо, португалската акула е важна за търговския дълбоководен риболов на работещи извън Португалия – Британските острови, Япония и Австралия. Този риболовен натиск и ниския репродуктивен потенциал на този вид, са довели Международния съюз за опазване на природата (IUCN) да го оценяват като почти застрашен вид.
Морфология редактиране
Португалската акула обикновено достига дължина от 0,9 m при мъжките и 1 метър при женските, въпреки че са описани и екземпляри достигащи до 1,2 m.[2] Акулите в Средиземно море, са по-малки, нараствайки на дължина не повече от 65 cm.[3] Този вид има сплескана, закръглена муцуна, която е по-къса отколкото широка. Ноздрите имат малки кожни капачета.[4] Очите са големи и с овална форма, разположени странично на главата. Снабдени са с отразяващ светлината тапетум (lucidum tapetum), който придава жълто-зелен отблясък на очите.[5] Устата е широка и леко извита, с умерено дебели, гладки устни с малки бразди по ъглите, продължаващи и върху двете челюсти. Горните зъби са прави и тънки с единичен ръб, подредени в 43-68 редове. Долните имат къс, силно извит ръб, в 29-41 редове.[2] Петте чифта хрилни отвори са къси и почти вертикални.[6]
Тялото на португалската акула е масивно и цилиндрично, с изключение на плоския корем. Двете гръбни перки са малки и подобни по размери и форма, всеки носещ малко шипче отпред. Първата гръбната перка започва зад нивото на гръдните перки, а втората гръбна през средата на основите на коремните перки. Гръдните перки са средни по размер със заоблен край. Липсва анална перка. Опашната перка има къс, но добре развит долен лоб и видим кил в близост до върха на горния лоб.[4] Много големите кожни зъбчета менят формата си с възрастта: в младите екземпляри те са на голямо разстояние и с форма на сърце, с непълен гребен; докато при възрастни те се припокриват, груби, кръгли, гладки и плоски с кръгла централната вдлъбнатина, повърхностно наподобяващи люспи на костни риби.[7] Младите акули са едноцветни в синьо-черно, докато възрастните са кафяво-черни, без видни маркировки по перките.[2] През 1997 г. частичен албинос, с бледо тяло, но нормални очи, е заловен в североизточната част на Атлантическия океан. Това представлява първият документиран случай на албинос при дълбоководна акула.[8]
Разпространение и местообитание редактиране
Разпространена е в Ангола, Австралия, Бенин, Камерун, Канада, Република Конго, Кот д'Ивоар, Екваториална Гвинея, Франция, Габон, Гамбия, Гана, Гвинея, Гвинея-Бисау, Исландия, Ирландия, Япония, Либерия, Мавритания, Мароко, Намибия, Нова Зеландия, Нигерия, Португалия, Сенегал, Сиера Леоне, Южна Африка, Испания, Того, Великобритания, САЩ и Западна Сахара.[9]
Източници редактиране
- ↑ Centroscymnus coelolepis (Bocage, 1864). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
- ↑ а б в Burgess, G. and Bester, C. Biological Profiles: Portuguese Shark Архив на оригинала от 2010-06-19 в Wayback Machine.. Florida Museum of Natural History Ichthyology Department. Посетен на 17 октомври 2009.
- ↑ Tosti, L., R. Danovaro, A. Dell'anno, I. Olivotto, S. Bompadre, S. Clo and O. Carnevali. Vitellogenesis in the deep-sea shark Centroscymnus coelolepis // Chemistry and Ecology 22 (4). August 2006. DOI:10.1080/02757540600812016. с. 335–345.
- ↑ а б Compagno, L.J.V. Sharks of the World: An Annotated and Illustrated Catalogue of Shark Species Known to Date. Rome, Food and Agricultural Organization, 1984. ISBN 92-5-101384-5. с. 55–56.
- ↑ Bozzano, A. Retinal specialisations in the dogfish Centroscymnus coelolepis from the Mediterranean deep-sea // Scientia Marina 68 (Supplement 3). December 2004. с. 185–195.
- ↑ Yano, K. and S. Tanaka. Portuguese shark, Centroscymnus coelolepis from Japan, with notes on C. owstoni // Japanese Journal of Ichthyology 30 (3). 1983. с. 208–216.
- ↑ Taniuchi, T. and J.A.F. Garrick. A new species of Scymnodalatias from the southern oceans, and comments on other squaliform sharks // Japanese Journal of Ichthyology 33 (2). 1986. с. 119–134.
- ↑ Deynat, P.P. Partial albinism in the Portuguese dogfish Centroscymnus coelolepis (Elasmobranchii, Somniosidae) // Cybium 27 (3). 30 септември 2003. с. 233–236.
- ↑ Stevens, J. and J.P.S. Correia (SSG Australia & Oceania Regional Workshop, March 2003). Centroscymnus coelolepis // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature, 2003. Посетен на 4 октомври 2009. (на английски)