Правителство на България (1881 – 1882)
Шестото правителство на България е правителство на Княжество България, назначено с Указ № 565 от 1 юли 1881 г.[1] на княз Александър I Батенберг и е под прякото ръководство на княза. Управлява до 23 юни 1882 г.[2] в условия на така наречения „Режим на пълномощията“, след което е наследено от правителство на Леонид Соболев. Това е единственото българско правителство без министър-председател.[3]
| Шесто правителство | ||||
 6-о правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Александър I | |||
| Сформиране | 1 юли 1881 | |||
| Разпускане | 23 юни 1882 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Партия(и) | Консервативна партия | |||
| Министри | 6 | |||
| ~ мъже | 6 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | Александър I | |||
| ||||
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика
редактиранеНепосредствено след като Второто велико народно събрание приключва работата си, е образуван нов кабинет без министър-председател, в който водеща роля имат консерваторите и руските генерали. Князът умело използва офицерите и руското влияние, за да утвърди позициите си след преврата.[3]
По време на едногодишното си управление правителството провежда редица конструктивни реформи: Министерството на външните работи/дела/ и изповеданията е преустроено в по модерен европейски образец, образуван е Държавен съвет (приема се проектът на либералите за изборност на част от членовете му), жандармерията преминава под властта на Военното министерство. Организирана е комисия за разрешаване на чифликчийския въпрос, одобрени са правила за строежа на частни здания, назначена е Комисия за изпълнение, допълнение и привеждане в ред на съдопроизводството. Изработени са първите учебни програми и устав на Педагогическото училище.[4][3]
Правителството провежда безкомпромисна политика спрямо политическите си противници. Водачите на Либералната партия Драган Цанков и Петко Славейков са интернирани, направена е добавка към „Закона за печата“, предвиждаща да се иска разрешение на МВР/Д/ за издаването на вестник. Одобрен е закон, който затруднява свикването на протестни събрания и митинги. Разпуснат е Опълченският комитет. Подготвя се нов закон за чиновниците, издадени са правила за водене на статистиката, за пощите и телеграфите, за реорганизиране на финансовото министерство и събирането на „беглика“ и „арчима“ (вид данъци), приет е „Закон за окръжните и околийските началници“.[4][3]
Разрешаването на проблеми, свързани с железопътния транспорт, заема водещо място във външната политика на кабинета. Консерваторите застават зад изгодния за националните интереси проект на френската фирма „Шестбан“ за строителството на българската железопътна мрежа. Руските генерали и дипломатическият агент Хитрово поддържат офертата на руската фирма „Гинсбург – Струве“. Разногласията в кабинета по железопътния въпрос обтягат българо-руските отношения. Опитите за стабилизиране на вътрешнополическата обстановка в страната чрез образуването на нов коалиционен кабинет с участието на умерените либерали на Драган Цанков и консерваторите завършват без успех.[4][3]
Противоречията между двете групировки по отношение на Режима на пълномощията се оказват непреодолими. За да се разреши кризата, князът за пореден път използва авторитета на Русия и на 15 април 1892 г. при посещението си в Петербург успява да убеди император Александър III да отзове дипломата Хитрово и да изпрати в България руския генерал Леонид Соболев, който да оглави нов кабинет.[4][3]
Съставяне
редактиранеКабинетът, оглавен от Александър I Батенберг, е образуван от представители на Консервативната партия и руски генерали, начело на военното министерство и на министерството на вътрешните работи.
Кабинет
редактиранеСформира се от следните 6 министри:[3]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| военен | Владимир Крилов | военен | |
| финанси | Георги Желязкович | Консервативна партия | |
| правосъдие | Георги Теохаров | безпартиен | |
| външни работи и изповедания | Константин Стоилов (упр.) | Консервативна партия | |
| народно просвещение | Константин Иречек | безпартиен | |
| вътрешни работи | Арнолд Ремлинген (упр.) | военен | |
Промени в кабинета
редактиранеот 30 юли 1881
редактиране- След промените от 30 юли външните работи и изповеданията оглавява:
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| външни работи и изповедания | Георги Вълкович | Консервативна партия | |
от 31 декември 1881
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| вътрешни работи | Григор Начович | Консервативна партия | |
от 15 април 1882
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| военен | Иван Лесовой (упр.) | военен | |
от 21 юни 1882
редактиране- До изтичане на мандата на правителството военното министерство се оглавява от генерал:
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| военен | Александър Каулбарс | военен | |
Събития
редактиране- 1 юли 1881 – С решение на Второто велико народно събрание е установен режим на неконституционни пълномощия на княз Александър Батенберг. Още същия ден министър-председателят Казимир Ернрот подава оставка и князът назначава нов състав на министерския съвет без санкция от народни депутати.[5]
- септември 1881 – Институцията на извънредните комисари, въведена след държавния преврат от април същата година, е премахната в опит за успокояване на обществения живот.[6]
- 14 септември 1881 – С княжески манифест е публикуван уставът на Държавен съвет, чийто състав е попълнен от поставеници на княза и консерватори, избрани по двустепенна система същата есен.[7]
- 31 декември 1881 – Консерваторът Григор Начович оглавява министерството на вътрешните работи, след като руският полковник Арнолд Ремлинген е отстранен от управлението заради временната забрана на консервативния вестник „Български глас“.[8]
- 1 януари 1882 – Започва работа Държавният съвет, който разработва и утвърждава законодателството по време на Режима на пълномощията.[2]
- 6 февруари 1882 – Като мярка срещу засилващата се агитация за възстановяване на Търновската конституция властите интернират водача на либералите Драган Цанков във Враца.[9]
- 21 февруари 1882 – Бунт на опълчението в Кнежа и няколко раховски села срещу консерваторите.[10]
Литература
редактиране- Димитров, Илчо. „Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението“. София, Издателство на „ОФ“, 1972.
- Стателова, Елена и др. „История на България“. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки
редактиране- ↑ ДВ. Указ № 565 от 1 юли 1881 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 47 от 10 юли 1881 г.
- ↑ а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 08.03.2015)
- ↑ а б в г д е ж Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 25 – 28.
- ↑ а б в г Димитров 1972, с. 134 – 140.
- ↑ Стателова 1999, с. 29 – 30.
- ↑ Димитров 1972, с. 109.
- ↑ Димитров 1972, с. 102 – 103, 112.
- ↑ Димитров 1972, с. 117.
- ↑ Димитров 1972, с. 123.
- ↑ Димитров 1972, с. 129.