Правителство на Тодор Бурмов
Правителството на Тодор Бурмов е първото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 1 от 5 юли 1879 г.[1] на княз Александър I със задачата организиране и провеждане на избори за I обикновено народно събрание[2]. Управлява страната до 24 ноември 1879 г., след което е наследено от правителството на Климент Търновски[3].
| Правителство на Тодор Бурмов | ||||
 1-во правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Александър I | |||
| Председател | Тодор Бурмов | |||
| Сформиране | 5 юли 1879 | |||
| Разпускане | 24 ноември 1879 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Партия(и) | Консервативна партия | |||
| Министри | 4 | |||
| ~ мъже | 4 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | Александър I | |||
| ||||
Падането на кабинета се дължи на тясната социална база на консерваторите и на някои непопулярни финансови мерки, сред които: повишаване на митото на солта, спадане курса на сребърната рубла и други[1].
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика редактиране
Правителството на Бурмов доизгражда органите на централната и местната администрация, наследени от Временното руско управление. Противно на постановките на Берлинския договор, то продължава усилията за създаване на редовна армия, вместо милиция. При учредяването на митници по южната граница освобождава от мита стоките от областите от Санстефанска България, останали извън Княжеството. Установява дипломатически отношения със съседните държави и Великите сили[4][5][3].
Правителството на Бурмов се намира под силно руско влияние. То е съставено от Батенберг по поръка на руския дипломатически представител в София, а решенията му по вътрешнополитическата ситуация след парламентарните избори от октомври са продиктувани от мнението на цар Александър II.[6] Въпреки това то не се поддава на лобирането на руски банкерски и военни кръгове за превръщане на БНБ в акционерно дружество и прокарване на железопътна линия от София към Дунав, вместо към Белград и Виена[7][3].
При кабинета Бурмов България е поставена под натиск от Османската империя да реши мухаджирския въпрос. Министърът на правосъдието Димитър Греков създава смесени комисии, които трябва да разрешат имотните спорове между завръщащите се турски изселници и българите, заели опразнените земи[5], но въпросът не е решен през краткия мандат на кабинета. Във вътрешнополитически план правителството е принудено да се бори с турските чети, задържали се дълго след края на руско-турската война в районите на Ески Джумая и Осман пазар.[5] Основен политически противник в страната е Либералната партия, която печели изборите и сваля Бурмов и министрите му с вот на недоверие в края на ноември 1879 година[8][3].
Съставяне редактиране
Кабинетът е съставен от членове на Консервативната партия, която отразява интересите на малка прослойка търговско-лихварска буржоазия и руски генерал начело на военното министерство.[2]. В ръководното ядро на партията влизат политически дейци с европейско възпитатние и култура[3].
Кабинет редактиране
Министерският съвет се сформира от 4 министри и един министър-председател[3].
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Министерския съвет | Тодор Бурмов | Консервативна партия | |
| външни работи и изповедания | Марко Балабанов | Консервативна партия | |
| правосъдие | Димитър Греков | Консервативна партия | |
| вътрешни работи | Тодор Бурмов | Консервативна партия | |
| народно просвещение | Тодор Бурмов (упр.) | Консервативна партия | |
| финанси | Григор Начович | Консервативна партия | |
| военен | Пьотр Паренсов | военен | |
Промени в кабинета редактиране
от 26 юли 1879 редактиране
- На местото на управляващия министър е назначен консерватора токсиколог:
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| народно просвещение | Георги Атанасович | Консервативна партия | |
Събития редактиране
- 10 юли 1879 – Правителството въвежда военно положение във Варненска и части от съседните губернии, за да се справи с турските размирици[5].
- 19 юли 1879 – Назначени са първите български дипломатически агенти. Те са акредитирани в Сърбия, Румъния и Османската империя[4]. Основан е Държавен вестник.
- август – Създават се Телеграфо-пощенско и Пътно-строително отделения към Министерство на вътрешните работи[9]:с. 56 – 7
- 14 август – създадена е политическата канцелария на княз Александър I, за политически секретар е определен Константин Стоилов[9]:с. 69
- края на септември – началото на октомври 1879 – парламентарни избори за I обикновено народно събрание, спечелени от либералите[4]
- парламентарна криза: в парламентарните дебати либералите обвиняват консервативното правителство в противоконституционни практики и лошо финансово състояние на страната и на практика му гласуват вот на недоверие[9]:с. 70 – 78.
- 24 ноември 1879 – Князът разпуска Народното събрание и назначава нов консервативен кабинет начело с епископ Климент Браницки[4].
Вижте също редактиране
Литература редактиране
- Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.
- Радев, Симеон. Строителите на съвременна България, том 1. София, Български писател, 1990.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- Стателова, Елена и др. „История на България“, том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
Бележки редактиране
- ↑ а б ДВ. Указ №1 от 5 юли 1879 г.. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 1 от 28 юли 1879 г.
- ↑ а б Ангелова, Й. и др. „Българските държавни институции 1879 – 1986“ Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine., Енциклопедичен справочник, С., 2008 г. (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 19 февруари 2015 г.)
- ↑ а б в г д е Цураков 2008, с. 8 – 12.
- ↑ а б в г Стателова 1999, с. 18 – 20.
- ↑ а б в г Радев 1990, с. 174.
- ↑ Радев 1990, с. 171, 181.
- ↑ Радев 1990, с. 177 – 178.
- ↑ Радев 1990, с. 184 – 186.
- ↑ а б в Методиев, Веселин. Министерският съвет в България. Началото 1879 – 1886. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1999. ISBN 954-07-1355-2.