Радой Ралин

български поет, писател и сатирик
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Радой Ралин.

Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов) е български писател, поет, сатирик, дисидент, известен с творчество, изтъкващо ценностите на свободата.

Радой Ралин
български поет, писател и сатирик
Паметник в София, срещу бившия хотел „Плиска“
Паметник в София, срещу бившия хотел „Плиска“

Роден
Димитър Стефанов Стоянов
Починал

Националност Flag of Bulgaria.svg България
Литература
Период 1932 – 2004 г.
Жанрове Сатира, поезия
Дебютни творби „Изгрев“ (1932), „Звънче“ (1933), „Българан“ (1933), „Заря“ (1938)
Семейство
Майка Кина Стоянова
Деца Кин Стоянов и Стефан Стоянов

Уебсайт
Радой Ралин в Общомедия

Ползва псевдонимите Раликор, Младен Волен, Рали Г. Далилин, Рали К., Димитър Ралин, Ралко, Радойа.

БиографияРедактиране

Роден е в Сливен на 23 април 1922 г.[1] Дядо му по бащина линия, Димитър Стоянов Куртев, е брат на Таньо Стоянов (Таньо войвода).[2] Баща му е книжар и печатар, собственик на книжарница „Модерно изкуство“. Майка му Кина Стоянова е изключително набожна жена.

Радой завършва гимназия в родния си град през 1941 г., след което записва право в Софийския университет. По това време полицията го следи под кодовото име „Философът“ и регистрира изключването му от училище за четене на леви стихотворения. По-късно комунистическата Държавна сигурност го преследва под псевдонимите „Злобния“ и „Козела“.

През юли – септември 1941 г. заедно с Дучо Мундров и Щ. Скубарев списва и редактира в Сливен нелегалния антифашистки бюлетин „Истината по антисъветската война“. През 1942 г. е арестуван. През 1944 г. за три месеца завежда отдел „Агитация и пропаганда“ в Околийския комитет на Отечествения фронт в Сливен, но поради несъгласие с „революционните“ действия на комунистическото ръководство той заминава доброволец на фронта. Участва във Втората световна война (1944 – 1945).

Член на Съюза на българските писатели, член на БКП.

Редактор (1945 – 1946) в списание „Славяни“. През 1946 – 1949 г. е редактор във вестник Литературен фронт. Бригадир в Югославия (1947). През 1949 – 1950 е в Чехословакия да изучава езика и културата на страната. Участва в Младежките фестивали в Букурещ (1953) и в Москва (1957).

През 1950-те години, когато в България джазът се смята за еретично изкуство, Радой Ралин е един от ревностните му поддръжници; заедно с Милчо Левиев създава през 1965 г. формацията „Джаз Фокус“ за озвучаване на късометражните филмчета на сатиричната кинорубрика „Фокус“.[3][4]

Един от създателите на „Сатиричен театър „Стършел“ (1953) – първият български театър на сатиричната миниатюра, който става средище на антикултовската сатира, където

редом с Валери Петров, Борис Априлов, Христо Ганев, Емил Робов, Петър Незнакомов под зоркия режисьорски поглед на Илия Бешков са участвали и младите тогава актьори Нейчо Попов, Лео Конфорти, Ицках Финци, Григор Вачков, Досьо Досев, Леда Тасева, Хиндо Касимов. Художествен ръководител е Стефан Сърчаджиев, проектите на декорите са на Илия Бешков, а музиката към спектакъла „Импровизация“ изпълнява оркестърът на Александър Николов – Сашо Сладура с най-добрите джаз музиканти. Стършеловият сатиричен театър, замислен по подобие на театъра на Ян Верих и Иржи Восковец през 30-те години в Прага, има огромен успех, но след едва двадесетина представления – по решение на ЦК на БКП е закрит. По онова време и смехът, т.е. „Стършел“ е орган на ЦК на БКП.

— Вихрен Чернокожев[4]

През 1952 – 1961 г. е редактор във вестник Стършел, 1961 – 1963 г. – във вестник „Литературни новини“, 1961 – 1963 г. – в Студията за игрални филми, 1964 – 1966 г. – в Студията за хроникални и документални филми, където създава поредицата късометражни документални киносатири „Фокус“.[3][5][4] Редактор в изд. „Български писател“ (1967 – 1968), в Българска кинематография (1976 – 1987), във вестник „Литературен фронт“ (1987 – 1990).

От 1992 г. заедно с Борис Димовски и своя син Кин Стоянов издава за кратко вестник „Щастливец“.

Радой Ралин умира на 21 юли 2004 г.[6][7] във Военна болница в София.[8]

ТворчествоРедактиране

За първи път печата стихотворение през 1931 г. в детския вестник „Изгрев“ в Сливен, първите му хумористични стихотворения и анекдоти са публикувани през 1939 – 1940 г. във вестник „Бургаски фар“.

Сатиричните творби на Ралин са изключително популярни. Те бранят народното чувство за справедливост, предусещат взривоопасните зони в социалното пространство. Неговите епиграми активизират и обновяват чисто фолклорни формотворчески традиции. Характерна за епиграмното му изкуство е книгата „Люти чушки“, изгорена през 1968 г. в пещите на Полиграфическия комбинат в София, с няколко издания в чужбина на български език. Сатиричното творчество на Радой Ралин преосмисля и актуализира традициите на притчата, пословицата, поговорката, баснята, народната приказка. От фейлетонно-злободневното, анекдотичното (в ранния си хумор) сатирикът стига до философски вглъбената сатира, до сатиричния роман-есе („Кадровикът Теофраст“).

Радой Ралин възражда нетрадиционните за българската сатира кратки жанрови форми – апострофа, афоризма, сатиричната парабола; разширява жанровата територия на съвременната сатира, вътрешновидовото богатство с уникалните си думи-хибриди. Ралин работи активно във всички жанрове на сатиричното изкуство.

Превеждан е на 27 езика (включително и китайски).

ОтличияРедактиране

През 1993 г. връща наградата „Добри Чинтулов“, защото е „компрометирана в миналото“. През 1998 г. отказва предложената от президента Петър Стоянов лична пенсия „за заслуги“. Отказва да приеме и финансовото изражение на държавната литературна награда „Христо Г. Данов“ за 2000 г. в размер на 5000 лева. Не приема награда от Народното събрание по случай 24 май, придружена с 2000 лв., както и наградата за цялостно творчество от 11-ия кинофестивал във Варна „Любовта е лудост“ (септември 2003 г.).[8]

ПаметРедактиране

На негово име е наречен площадът пред бившето кино „Изток“ срещу хотел „Плиска“ в София. На 24 май 2012 г. там е поставена и бронзова фигура на Радой Ралин, дело на приятеля му, скулптора Георги Чапкънов. Статуята в цял ръст и естествени размери е с разперени ръце и открити длани, с което изразява „щедрост на откровенията“. На сутринта, след откриването на паметника, при букетите се появява лист с надпис: „Радой Ралин – будната съвест на народа, при комунистическото Мракобесие“. Често минаващите покрай скулптурата младежи си правят „Здрасти“, като допират ръце, защото тя е с човешки ръст, стъпила без всякакви постаменти направо на плочника.

На него е наименуван връх Радой Ралин на остров Ливингстън в Антарктика.

БиблиографияРедактиране

Поезия
  • „Личен контакт“. Варна, 1965, 69 с.
  • „Есенни къпини“. С черно-бели илюстрации от Невена Коканова. София, 1972, 49 с.
  • „Обстоятелства – предишни и по-предишни стихове (1940 – 1968)“. София, 1973, 254 с.
  • „Войнишка тетрадка. Стихотворения“. София, 1984, 91 с.
  • „Последен понеделник. Стихотворения“. София, 1988, 112 с.
  • „Ехото на усмивката“. София: Иван Вазов, 1997 (ISBN 954-604-059-2)
  • „Правото да се разочароваш“. Велико Търново: Слово, 2003, 160 с. (поредица Нова българска библиотека) (ISBN 954-439-759-0)
  • „Недочакани възкресения“. Лирика. София: Народна култура, 2004, 168 с. (ISBN 954-04-0183-6)
  • „Сатира“. София: Народна култура (ISBN 954-04-0184-4)
  • „Кадровикът Теофраст“. София: Петриков (ISBN 954-441-013-9)
  • „Личен контакт“. София: Издателска къща „Сиела“, 2004, 80 с. (ISBN 954-649-740-1)
  • „Люти чушки – българският протест“. Издател Стефанка Банкова (ISBN 954-90465-5-9)
Проза
  • „Строго поверително“. Рисунки Марко Бехар. София: ЦС на профсъюзите, 1956, 135 с.
  • „История с лъв“. Илюстрации Борис Димовски. Библ. „Стършел“ № 19. София: Профиздат, 1958, 64 с.
  • „Второ раждане“. Илюстрации Борис Димовски. Библ. „Стършел“ № 36 София: Профиздат, 1959, 63 с.
  • „Халосни патрони“. Илюстрации Борис Димовски. Библ. „Стършел“ № 58 София: Профиздат, 1959, 64 с.
  • „Моля, заповядайте!“. С илюстрации от Борис Димовски. София: Български писател, 1966, 146 с.
  • „Люти чушки“. Илюстрации Борис Димовски, София, 1968
  • „Хляб и портокали“. София, 1975, 114 с.
  • „Характери хорски“. С черно-бели илюстрации от Борис Димовски. София, 1980, 63 с.
  • „Ще дойде детето“. София, 1985, 135 с.
  • „Дяволска територия“. София, 1986, 62 с.
  • „Саморасляци“. С черно-бели илюстрации от Борис Димовски. София, 1989, 124 с.
  • „Утешенията на Васил Чертовенски“. Роман в анекдоти. София: Факел (ISBN 954-411-034-8)
  • „Не от боята, а от маята“. София: Книгоиздателска къща „Труд“ (Колекция хумор) (ISBN 954-528-356-4)
  • „Наивни новели“. Книгоиздателска къща „Труд“ (ISBN 954-528-066-2)
  • „Ако изкукуригам, кого ще събудя? Саморасляци 1988 – 1998“. София: Издателство „Балкани“ (Кн. с автограф), 1999 (ISBN 954-8353-16-4)
  • „Апострофи“. София: Огледало (поредица Непоправими автори) (ISBN 954-8041-05-7)
  • „Вървя си по пътя. Интервюта“. София: Издателство „Балкани“, 2012, 320 с. (ISBN 978-954-9446-96-8)
Сатирични пиеси
  • „Дяволското огледало“ (съвместно с Борис Априлов, 1957)
  • „Импровизация“ (съвместно с Валери Петров, 1962), преведена същата година на словашки език
  • „Няма виновни“ (1956)
  • „Конферанс“, пиеса (1973), сатирична „опера за певци без глас“
  • „Златното руно“ (1980)
 
Паметната плоча на сградата на бул. „Цариградско шосе“, където от 1960 до 2004 година е живял Радой Ралин  
Сценарии
  • Киносатири
    • „Лакпром“ (1965)
    • „Борба за икономии“ (1965)
    • „Вездесъщия“ (1965)
    • „Инцидент“ (1966)
    • „Новогодишен подарък“ (1966)
  • Документални филми
    • „Никола Вапцаров“ (1953)
    • „Атанас Далчев“ (1967)
    • „Редник Пеньо Пенев“ (1970)
    • „Корените на дърветата“ (1970)
    • „Червените календари“ (1971)
    • „Устойчивост“ (1972)
    • „Кървавата картотека“ (1973)
    • „Само смъртта ще ме спре“ (1973)
  • Сценарии за игрални филми
    • „Лаура“ (1957)
    • „Ще дойде детето“ (1966)
    • „Аз съм Левски“ (1974)
  • Мултфилми
    • „Човек и шише“ (1966)
    • „Голям епос“ (1973)
Избрано
  • „Избрани творби в два тома“. София, 1984, т.1 – 651 с., т.2 – 499 с.
  • „Матерните. Избрано. Лирика, сатира, афоризми, басни“. София: Петриков, 1993, 266 с. (ISBN 954-441-017-1)
Преводи
  • „Пектусан“ (1950) от Те Ги Чен
  • „Съмнителната истина“ (1972) от Аларкон
  • „Сганарел“ (1974) от Молиер
  • стихове от А. С. Пушкин, Й. В. Гьоте, Бертолт Брехт
  • „Смей се, палачо! Жанрова антология на световната сатирична поезия“. Съставител Радой Ралин. София: Фльорир. (ISBN 954-8226-17-0)
Преведени на други езици
  • Стихове, епиграми и др. произведения на Радой Ралин са преведени на 37 езика.

За негоРедактиране

  • Божидар Кунчев, „Насаме с Гъливер: Лириката на Радой Ралин“, София: Издателско ателие Аб, 1997, 168 с.
  • „Непознатият Радой: Спомени на съвременници по случай 90-годишнината на писателя“. (съставители Йордан Попов, Атанас Цонков). София: Сиела, 2012, 167 с. (ISBN 978-954-28-1107-7)
  • Таня Стоянова и Стефан Стоянов, „Радой – смутителят на реда и тоягата на властта“, София: Изток-Запад, 2013, 720 с. (ISBN 978-619-152-194-4)

БележкиРедактиране

  1. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 9. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104319. с. 3689.
  2. Сливенци. Старите родове. Том 1. Сливен, 2016. с. 125.
  3. а б Как беше разгромен „Фокус“ на Радой Ралин, 168 часа, 2 януари 2016
  4. а б в Вихрен Чернокожев. Киносатирите „Фокус“. Сатиричният всеобхват на Радой Ралин. Портал Култура (Култура.бг), 22 април 2017 г.
  5. Спомени с „Фокус“-и на Радой Ралин, или докъде стигаше синджирът, Издателство „Кибеа“, 05.04.2017
  6. „Почина Радой Ралин“, news.bg, 22 юли 2004 г.
  7. „Почина Радой Ралин, българският Езоп“, vesti.bg, 22 юли 2004 г.
  8. а б Бойко Ламбовски, „Радой Ралин се превърна в природа“, в-к „Сега“, 23 юли 2004 г.
  9. Национални литературни награди на Община Пазарджик. // Регионална библиотека „Никола Фурнаджиев“.

ИзточнициРедактиране

Външни препраткиРедактиране

 
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за