Ра̀кево е село в Северозападна България. То се намира в община Криводол, област Враца.

Ракево
Общи данни
Население 1019 души[1] (15 юни 2020 г.)
26,7 души/km²
Землище 24,423 km²
Надм. височина 168 m
Пощ. код 3067
Тел. код 091184
МПС код ВР
ЕКАТТЕ 61933
Администрация
Държава България
Област Враца
Община
   кмет
Криводол
Христо Доков
(ГЕРБ)
Кметство
   кмет
Ракево
Малин Тончев
(ДПС)

ГеографияРедактиране

Ракево (до 1956: Ракьово село) – село във Врачанска област, 5 км северозападно от Криводол, 26 км северозападно от Враца. Население 1278 жители (1983); 983 жители (2003). Съставно селище на Криводолска община. Гара на жп линия Мездра-Видин. Разположено в западната част на Предбалкана, край двата бряга на река Ботуня, приток на Огоста (от поречието на Дунав), на височина ок. 100 м. Умереноконтинентален климат. Главно алувиални и сиви горски почви. Добре развито животновъдство (кравеферма, овцеферма), зърнопроизводство (царевица, пшеница), тревни фуражи, зеленчукопроизводство (до 90-те години на ХХ век).

ИсторияРедактиране

Днешното Ракьово село, така го наричат жителите на околните села, е пряк наследник на средновековното селище в местността Рушки трап и Манастира. То е заварено от поробителите с днешното си име, което е много лесно обяснимо – селото на Ракьо. Личното име Ракьо е от Райко, а Райко е произлязло от Радко с преход на „д“ в „ѝ“. Но кой е бил този Ракьо или Радко не може да се узнае. Дали е бил герой на селото или негов владетел, ще си остане тайна.

Село Ракьово е записано в османски документ от 1639 г. (РСт., I. с. 453). От стари хора се знае, че селото се е местило най-напред в Дупни кладенец, а после в Манастира поради чумни епидемии. В един документ от 1817 г., който се отнася за производители на пчелен мед, срещаме: „Дила от Ракьово село“ и пак „Дила от Ракьово село“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, 1984,451, л. 64 и 67).

Стари родове в Ракьово село са: Гановци (това е родът на професор Ганов), Герговци, Гоцовци, Гълъбовци, Думановци, Заеците, Кожуарете, Коларците, Кюкюровци, Линдовци, Марковци, Мильовци, от които са произлезли Каменчовци, Лещаровци и Ранчовци, Минджаковци, Мислинкьовци, Пейовци, Пировци, Пишоранете, Стойновци, Цондовци, Цоновци (те са едно със Стефановци) и Ценковци (от тях са Чантовци). Изчезнали стари родове са Маджарете, Свинарете и Сълковци. Името на последния изчезнал Ракьовски род е от старобългарското име Съло, което произлиза от старобългарската дума сълъ и означава „пратеник“ и е еднакво с гръцкото лично име Апостол. В последните векове на владичеството тук дошли и се заселили от Станимъка (Асеновград) родовете Блюдовци, Даскаловци, Куцанковци и Лъговци. Според родовото предание те побягнали от Станимъка, за да не бъдат потурчени насила. През първата половина на XIX в. в Ракьово село дошли от разни места родовете: Дръндарете от село Урвене, Монкьовци и Мечковци от село Сумер, Бойчовци, Неновци и Рапонкьовци от село Балювица, Берковско, Коцовци от село Дива Слатина и Чульовци от колибите Врачански Веслец. През 1908 е завършено строителството на ж. п. линия Мездра – Видин и гара Ракьово и тук минава първият влак от Мездра за Видин. Гарата оживи селото и спомогна за заселването на левия бряг на река Ботуня и образуването на новия квартал край гарата (Николов, Богдан. „От Искър до Огоста“).

В землището на Ракьово село има много старинни имена на местности като: Барене, Ветрен, Об/в/ръшина, Скрапец, Скръчица, Слана локва, Ъсто и др., които потвърждават, че селото е основано още през българското средновековие и животът тук не е прекъсвал за дълги периоди от време.

През 1932 г. е построен водопровод, а през 1947 г. се построява с доброволен труд сградата на ЖП гарата. Селото е електрифицирано през 1948 г.

Медицинско обслужване в Ракево има още преди 1944 г. Помещава се в различни сгради. През 1970 г. се започва пристройка на Селския здравен участък. До 1989 г. съществуват лекарски, фелдшерски, зъболекарски кабинети и родилен дом, съответно с обслужващ медицински персонал – лекар, фелдшер, стоматолог, акушерка, санитар. На първия етаж на сградата се помещава в този период и аптеката.

През същата 1970 г. „старото училище“ е преустроено в цех за плетиво. През 1971 г. старата стопанска сграда става Дърводелски цех. „Старата воденица“ е реконструирана и преустроена в цех за креда. По същото време е благоустроена главната улица с направа на зелени алеи и пешеходни зони.

През 1963 г. започва да функционира фурна за хляб, която дълги години снабдява и съседните села Баурене и Добруша. През 1972 г. се пристроява сграда към фурната и се открива содо-лимонаден цех. През 1975 г. е отпочнато строителството на търговска сграда, която е завършена и открита през 1977 г. Тези така наречени „малки предприятия“ осигуряват години наред работни места за ракьовчени.

Днес в селото функционира мандра за производство на сирене и кашкавал. От три години съществува и цех за производство на шоколадови изделия.

Културни и природни забележителностиРедактиране

Около извора „Смърдещец“ се виждат следи от праисторическо селище, което е обитавано през средния неолит (Николов, Б., Изв. муз. СЗ България, т. 18, 1992 г., с. 18). Върху естествено защитената тераса „Чульова дръмка“ са останките от укрепено селище, обитавано в края на медно-каменната епоха. Откъм изток, където е достъпната част на терасата, личат отбранителен окоп и вал. Земята от окопа е изхвърляна към селището и вероятно е имало и дървена палисада. Тракийско селище през желязната епоха е имало на Кочова поляна, а тракийски могилен некропол се издига на Маркова страна. В една от надгробните могили иманяри са разкрили погребение чрез трупоизгаряне, при което са намерени бронзови накити и глинени съдчета. Едното съдче е чернофирнисов кантарос, внесен от Гърция, а фибулите са тракийски тип. Изглежда е било богато погребение, но другите неща от гробния инвентар са разграбени (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 61 – 63, обр. 9 и 10).

Останки от средновековно селище и неговия некропол са разкрити в местността под Рушки трап. Намерените в гробовете накити и други предмети датират от периода IX-XIV в. В местността Манастира има развалини от едноапсидна средновековна църква, която е разрушена при поробването на България от турските нашественици в края на XIV в.

Църква „Св. цар Борис I“Редактиране

В основата на инициативата и дейността по събиране на средства и организирането градеж и вътрешна украса на църквата стои отец Стефан. Още с пристигането си в Ракево отец Стефан (Цено Маринов Нинов от гр. Козлодуй), след пенсионирането на свещеник Кирил Манчев през 1925 г., подема инициативата за построяване на православен храм в селото. Той е и председател на църковното настоятелство, чиито членове са Хаджи Дамян Рангелов, Христо Генков, Христо Върбанов, Петко Иванов и Петър Митов. Според архива на Врачанска митрополия недостига на средства, особено в последните 1938, 1939 и 1940 година забавят строежа. Съхраняват се преписки между черковното настоятелство, отец Стефан и Врачанския митрополит Паисий, с преписи до Областния директор за този период. Изпълнението на строежа е възложено на арх. Дограмаджиев, който изработва и паметника в центъра на селото. Църковното настоятелство с решение от 21 януари 1940 г. „Възлага на художника иконописец Илия Петров от София да ни благоукраси храма“, който изпълнява възложената му дейност по „стенната иконопис“ в срок и според договореното. Комисия, назначена от Врачанския митрополит Паисий, констатира след преглед на изработените от резбаря Цветко Младенов Пелов иконостас и архиерейски трон, че „работата е акуратна и добросъвестна“.