Дядо Иван (исторически мит)
„Дядо Иван“ е митологизираният образ на освободителката Русия, в колективното съзнание на българския народ под османска власт, появил се през Възраждането.[1][2] Днес този образ е една от основните идеологически тези на русофилството в България.[3]
Идеологически фундамент редактиране
Крайъгълен камък на този общонароден и събирателен израз е концепцията за Трети Рим, изкристализирала след завоюването на българските земи от османците. Исторически отгласен тътен от събитията са личностите на търновския митрополит Дионисий Рали, който лично носи в Москва през 1591 г. томоса за утвърждаването на РПЦ за пета в диптиха на мястото на старата и несъществуваща вече Търновска патриаршия. [4] Друга колосална фигура от периода на така наречения султанат на жените, която е също така с особен принос за легендарното утвърждаване в масовото съзнание на фигурата на дядо Иван, е на магната Михаил Кантакузин Шейтаноглу. Архонтът на Константинопол успява да подсигури признание на царския титул за своя далечен роднина и братовчед Иван Грозни, с който двамата имали общи предходници и родственици в лицето на Палеолозите и императрица Елена Драгаш, последната родом и с произход от Константиновата земя, т.е. от тази на Константин Драгаш. Този факт много добре се знаел на царско ниво в Москва, понеже както съобщава Йордан Иванов, през 1586 г. от цар Фьодор Иванович била приета и царски надарена църковна делегация от три български манастира - от Осоговския манастир, от Благовещенския манастир край Кюстендил, и от Билинския манастир край Трън.[5]
Исторически корени редактиране
Според Йордан Трифонов (1908 г.), митичният образ на „дядо Иван“ произлиза от аналогии с Иван III или Иван IV.[1] „История на България“ (1954 г.) свързва появяването на легендата за „дядо Иван“ с женитбата на Иван III за племенницата на последния византийски император – София Палеологина, през 1472 г. Чрез този брак Иван III формално получава по сватовска линия историческото право (посредством Restauratio imperii и Translatio imperii) да се възкачи на трона на вече несъществуващата Византийската империя (завладяна от османците през 1453 г.) и също така моралното задължение да освободи балканските народи от чуждоземните нашественици. [2]
Съвременна интерпретация редактиране
Съвременната интерпретация на образа на „Дядо Иван“ е една от основните идеологически тези на русофилството в България. Въпреки разпространено твърдение, че русофилството е дълбоко вкоренено в националния манталитет на българите, във фолклора няма никакви следи от него. По-логично обяснение за вярата на българите в Дядо Иван се отнася до поредицата от Руско-турски войни през XVIII—XIX в. По това време вярата в Дядо Иван се заражда колебливо. Възрожденската преса показва, че в годините от средата на 19 век, отношението на възрожденците към Русия е преобладаващо отрицателно, но донякъде и двояко. Българските революционери като Ботев, Левски, Стамболов и Захари стоянов, имат като цяло негативно отношение към Русия, която за тях често е олицетворение на назадничавостта и деспотизма. Русофили са предимно представителите на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, които получават директни субсидии от Славянските комитети в Русия. Едва през периода 1876 - 1878 година, отношението на българската интелигенция се преобръща и то става определено положително.[6] По всичко личи, че приказката за „Дядо Иван“ е привнесена на по-късен етап така, както в края на XIX и началото на XX в. в българската народна митология се налага и фигурата на Цар Освободител.[7]
Вижте също редактиране
Източници редактиране
- ↑ а б Макарова, И. Ф. Болгарский народ в XV—XVIII вв. Москва, ДомКнига, 2005. с. 171.
- ↑ а б Под ред. Третьякова, П. Н. и др. История Болгарии. :Москва, Наука, 1954. с. 180.
- ↑ Движение „Русофили“ отличи десетокласник от Троян за очерка му „Дядо Иван“ // Ловеч Прес, 2011 г. Посетен на 14-10-2016.
- ↑ Писмо на Дионисий Рали до руския цар Фьодор от 1591 г. за пристигането му с грамота за признаване на патриаршески титул на руския църковен глава - това събитие най-ярко отразява и изразява целия контекст на събитията по Първото търновско въстание. Грамотата от Вселенския събор на Вселенската патриаршия за признаването на Москва за пета патриаршия е изпратена неслучайно и връчена от църковна делегация предвождана лично от търновския митрополит и бъдещ предводител на въстанието - Дионисий Рали.
- ↑ Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София, документ № 50; стр. 168-169. 1915, 1917.
- ↑ Асен Димов, Дядо Иван. Мит или действителност. Издателство "Абагар", Велико Търново, 2004 г. Заключение.
- ↑ Н. Аретов. Национална митология и национална литература. София, „Кралица Маб“, 2006, с. 49; 79.