Отваря главното меню

Старобългарските писмени паметници са източниците за изследване на старобългарския език.

Оцелелите старобългарски писмени паметници от 9-11 век представляват:

Според писмото, на което са написани, старобългарските писмени паметници биват глаголически (на глаголица) и кирилски (на кирилица).

Пергаментни книги или отделни листове от пергаментни книгиРедактиране

Глаголически пергаментни книги и листовеРедактиране

Кирилски пергаментни книги и листовеРедактиране

Епиграфски текстовеРедактиране

Старобългарската епиграфика изучава надписите с глаголическо и с кирилско писмо от християнската епоха на Първата (865 – 1018 г.) и Втората (1186 – 1396 г.) български държави[1].

Липсват значителни старобългарски надписи на глаголица от периода IХ-ХI в. Налице са главно отделни глаголически букви, думи или кратки християнски формули (надписът върху северната стена на баптистерия в Кръглата църква в Преслав, Мурфатларски надпис № 4)[1].

Старобългарските епиграфски надписи на кирилица са значително повече, но преобладават недатираните надписи. На науката са известни и няколко датирани надписа на кирилица от Х-ХI в.[1]

Акростихови творби от старобългарски авториРедактиране

Хартиени писмени паметнициРедактиране

Първите хартиени писмени паметници в България са датирани от XIII век – Дубровнишката и Ватопедската грамота на цар Иван Асен Втори от 1230 година, Търновското четириевангелие от 1273 година и Виргинската грамота на цар Константин – Асен от 1277 година[2].

ИзточнициРедактиране

  1. а б в Славова, Татяна. Епиграфски паметници. // Bibliotheka Slavica. Посетен на 15.6.2014.
  2. Янчева, Ирена. Произход на старобългарската книга. // 11 юли 2017. Посетен на 30 октомври 2017.

ЛитератураРедактиране

Външни препраткиРедактиране