Кимитаке Хираоко (平岡 公威, Hiraoka Kimitake, 14 януари 1925 – 25 ноември, 1970), познат още под псевдонима Юкио Мишима (三島 由紀夫, Mishima Yukio, на английски: Yukio Mishima по Система на Хепбърн) е японски писател, поет, актьор, модел, филмов режисьор, драматург, диригент, националист и основател на Тетенокай. Мишима е смятан за един от най-важните Японски автори на 20-и век. Номинират е за нобелова награда по литература през 1968 г., но наградата отива при сънародника му Йасунари Кауабата. Творбите му включват Изповеди на една маска и Храмът на златния павилион, както и биографичното му есе Слънце и Стомана. Творчеството на Мишима изпъква с разточителна лексика, упадъчни метафори, смесването на традиционния Японски и модерния Западен стил и завладяващите му твърдения за единството между красотата, еротиката и смъртта. В творческата си и обществена дейност се бори срещу онова, което нарича безплодност на съвременния буржоазен свят. Той остава прочут с нихилистичната си следвоенна проза и факта, че завършва живота си с ритуално самоубийство.

Юкио Мишима
Псевдоним Кимитаке Хираока
Роден 14 януари 1925 г.
Починал 25 ноември 1970 г. (45 г.)
Токио, Япония
Професия писател, поет, драматург, актьор, режисьор
Националност Флаг на Япония Япония
Активен период 1941 – 1970
Жанр роман, разказ, стихотворение, есе
Съпруга Йоко Суджияма (1958 – 1970; смъртта му)
Деца Норико Томита
Лиширо Хираока
Подпис Yukio Mishima signature.png
Уебсайт
Юкио Мишима в Общомедия

Личният живот на Мишима е противоречив, което дори и в наши дни го прави спорна личност. Идеологически десен националист, Мишима сформира Татенокай, невъоръжена цивилна милиция, открито целяща да върне властта в ръцете на Японския император. На 25 ноември 1970 г., Мишима и четири члена на неговата милиция нахлуват във военна база в центъра на Токуо, където се намира щаба на Националните Сили за Самоотбрана, и вземат командващия за заложник, като се опитват да подтикнат силите на Националните Сили за Самоотбрана да свалят Японската конституция от 1947 г. Когато опитът за преврат се оказва неуспешен, Мишима извършва сепуку.

Биография и творчествоРедактиране

Ранно ДетствоРедактиране

 
Мишима заедно със сестра си

Юкио Мишима е роден на 14 януари 1925 г. в Йотсуя, квартал на Токио (днес част от Шинджуки). Баща му, Азуса Хираока бил високопоставен държавен чиновник, а майка му, Шизуи, е дъщеря на петия директор на академията Кайсей. Дядо му по майчина линия, Кензо Хаши, бил академик в сферата на китайските класически текстове, и неговирят род (Хаши) служил поколения наред на клана Маеда в провинцията Каназауа. Дядото и бабата на Мишима по бащина линия са Садатаро Хираока и Нацуко (запомнена в семейството като Нацу) Хираока. Той имал по-малка сестра, Мицуко, която умира от коремен тиф през 1945 г. на 17 г. възраст, както и по-малък брат, Чийуки.

Ранното детство на Мишима е белязано от присъствието на баба му, Нацуко, която поема грижи за момчето като го разделя от най-близкото му семейство за няколко години. Нацуко била внучката на Мацудайра Йоритака, даймио (феодален господар) на Шишидо, част от провинцията Хитачи, и била отгледана в дома на принц Арисугауа Тарухито. Тя поддържала значителни аристократични претенции, дори и след като се омъжва на дядото на Мишима - бюрократ направил състояние в ново-отворената Северна колониална граница, и който евентуално става Губернатор-Генерал на префектурата Карафуто, намираща се на остров Сакалин. Заради рода на баба си Мишима е директен потомък на Токугауа Йейасу - основател и първи шогун на японския шогунат Токугауа. Нацуко била склонна към насилие и мрачни изблици, които понякога са отразени в творчеството на Мишима. Някои биографи проследяват очарованието на Мишима от смъртта именно до Нацуко. Последната не позволявала на Мишима да се излага на слънчева светлина, да практикува всякакъв вид спорт или да си играе с други момчета; той прекарвал много от времето си сам или в компанията на негови братовчедки и техните кукли.

Мишима се връща при най-близкото си семейство, когато е на 12 години. Баща му, който имал слабост към военната дисциплина, използвал методи на възпитание като това да държи малкото момче близо до минаващ влак. Също така, той претърсвал стаята на Мишима за доказателства за "мекушаво" увлечение по литературата и често късал ръкописите на момчето.

Образование и ранно творчествоРедактиране

На шестгодишна възраст Мишима е записан в елитното благородническо училище Гакушуин в Токуо. На дванадесетгодишна възраст той започва да пише първите си разкази. Мишима жадно прочита творчествата на много класически Японски автори, както и на Реймон Радиге, Оскар Уайлд, Рейнър Мариа Рилке и други европейски автори (в превод и оригинал). Той учи немски, френски и английски. След шест години в училище, той става най-младият член от редакторската гилдия на литературното си общество. Мишима бил привлечен от творбите на Японския автор Мичизо Тачихара (1914-39), което впоследствие създава у него почит към японската класическа поетична форма "уака". Първите му публикувани трудове включват именно стихотворения в "уака", преди да обърне вниманието си към жанра проза.

Той бива поканен да напише къс разказ за литературното списание на Гакушуин и предава Hanazakari no Mori (花ざかりの森, Гора в пълен разцвет), разказ, в който разказвача описва усещането, че предците му по някакъв начин все още живеят чрез него. Учителите на Мишима били толкова впечатлени, че предложили разказа на престижното литературно списание Бунгей-Бунка. В разказът той употребява метафори и афоризми, които по-късно стават отличителния му белег. Публикуван е в книжен вариант през 1944 в ограничен тираж (4000 броя), заради недостига на хартия във военно време. За да го предпазят от враждебни реакции от съученици, учителите му измислят псевдонима "Юкио Мишима".

Разказът на Мишима Tabako (煙草, Тютюн) публикуван през 1946 г., описва част от подигравките и тормоза, на които е подложен в училище, когато по-късно признава на членове на училищния ръгби клуб, че е част от литературното общество. Тази травма му служи като материал за по-късния му разказ Shi o Kaku Shōnen (詩を書く少年, "Момчето, което пишеше стихове") от 1954 г.

През Втората Световна Война Мишима получава повиквателно известие за Имперската Японска Армия. По време на медицинския му преглед той бил настинал и младия военен лекар погрешно диагностицирал хрипове в белите му дробове като туберкулоза; Мишима е обявен за негоден за военна служба и започва работа във фабрика.

Въпреки че авторитарният му баща му забранява да пише повече разкази, Мишима продължава тайно да го прави всяка нощ с подкрепата и закрилата на майка си, която първа ги прочитала. Присъствайки на лекции през деня и пишейки през нощта, Мишима завършва право в университета в Токио през 1947 г. Той получава пост като държавен служител в Министерството на Финансите и бива подготвян за обещаваща кариера. След първата година обаче Мишима толкова се изтощил физически и психически от работата, че баща му се съгласил той да напусне и да се отдаде на писането.

Следвоенна литератураРедактиране

Мишима пише романи, популярни колекции с повести, къси разкази и литературни есета, както и високоценени пиеси за театъра Кабуки и модерни версии на японския традиционен драматичен жанр Нох. Kemono no Tawamure (獣の戯れ, Веселбата на зверовете) е определяна като пародия на класическата Нох пиеса Мотомезука, написана през 14-и век от драматурга Кийоцуги Кан'ами. През 1945 г. Мишима започва късия разказ Misaki nite no Monogatari (岬にての物語, "История под пелерината") и продължава да работи по него към края на войната. През януари 1946 г. той посещава известния писател Ясунари Кавабата в Камакура вземайки със себе си ръкописите на Chūsei (中世, "Средновековието") and Tabako (Тютюн) и молейки Кавабата за помощ и съвети. Следвайки предложенията на последния,Tabako (Тютюн) е публикуван през 1946 г. в новото литературно списание Ningen (人間, "Човечество").

Също така, през 1946 г. Мишима започва първия си роман Tōzoku (盗賊, "Крадци"), който разказва за двама млади члена на аристокрацията подтикнати към самоубийство. Публикуван е през 1948 г., изпращайки Мишима в категорията на Второто Поколение Следвоенни Писатели. Следва Признания на една маска, полу-автобиографично свидетелство на един млад хомосексуалист, който трябва да се крие зад маска, за да се впише в обществото. Романът е изключително успешен и превръща Мишима в знаменитост на едва 24-годишна възраст. Около 1949 г. Мишима публикува колекция от есета за Ясунари Кавабата, към който той изпитва дълбоко възхищение, в списание Киндай Бунгаку.

Творчеството му води до международна известност и голям брой последователи в Европа и в Съединените американски щати, като повечето от най-известните му творби за преведени на английски. Мишима пътувал много, като участвал в 7 околосветски пътешествия; през 1952 г. посещава Гърция, която го пленява от ранното му детство. Елементи от посещението му се появяват в Shiosai (潮騒, "Шумът на вълните"), публикуван през 1954 г. и вдъхновен от гръцката легенда за Дафнис и Хлоя.

Мишима използва много съвременни събития в творбите си. Храмът на златния павилион, публикуван през 1956 г, е романизация на изгарянето на известния храм в Киото. Utage no ato (След Банкета), публикувано през 1960 г., толкова подробно следва събитията около политикът Хаширо Арита и кампанията му за губернатор на Токио, че Мишима бива съден за навлизане в личното пространство. През 1962 г. е публикувано най-авангардното произведение на Мишима, Utsukushii hoshi (Красива Звезда), което на моменти се доближава до научна фантастика и получава смесена критика.

Мишима три пъти е номиниран за нобелова награда по литература и бил любимец на много чуждестранни публикации. Въпреки това, през 1968 г. именно ранният му ментор Кавабата печели нобеловата награда и Мишима осъзнава, че шансовете друг японски писател да я спечели в близко бъдеще са минимални. В произведение публикувано през 1970 г. Мишима пише, че писателите представители на модерната Западна литература, на които е обръщал най-голямо внимание били Жорж Батай, Пиер Клосовски и Витолд Гамбрович.

Актьорска кариера и работа като моделРедактиране

Мишима бил и актьор, и получил главна роля във филма на Ясузо Масумура от 1960 г., Страх от смъртта. Той също така получил роли във филми като Йукоку (режисиран от самия него, 1966 г.), Черен гущер (режисиран от Кинджи Фукасаку, 1968 г.) и Хитокири (режисиран от Хидео Гоша, 1969 г.). Мишима изпълнява и основната песен на филма Страх от смъртта (текстът е негов, а музиката е на Шичиро Фуказава).

Мишима е включен като фотомодел в сесията Ба-Ра-Кей: Мъчение чрез рози на Айко Хосое, както и в сесиите на Тамоцу Ято - Млад Самурай: Строителите на Япония и Отоко: Фотогравско изследване на млад японски мъж. Американският автор Доналд Ричи прави кратък и жив писмен портрет на Мишима облечен в препаска и въоръжен със самурайски меч позирайки в снега за една от фотосесиите на Тамоцу Ято.

Личен животРедактиране

 
Мишима по време на тренировка

През 1955 г. Мишима започва да вдига тежести и не нарушава тренировъчния си режим от три тренировки седмично през следващите 15 години до края на живота си. В есето си Слънце и стомана от 1968 г. Мишима осъжда наблягането от страна на интелектуалците вурху ума, като по-важен от тялото. По-късно той развива много добри умения по карате и по-специално по кендо, традиционен японски фехтовален спорт.

След като обмисля за кратко да се ожени за Мичико Шода (която по-късно се омъжва за коронования принц Акихито и става императрица Емерита Мичико), Мишима се жени за Йоко Сугияма на 11 юни 1958 г. Двойката има две деца: дъщеря на име Норико (родена на 2 юни 1959 г.) и син на име Личиро (роден на 2 май 1962 г.).

Докато работил върху Забранени цветове Мишима посещавал гей барове в Япония. Сексуалната му ориентация била проблем, който безпокоял вдовицата му и след кончината му тя винаги отричала хомосексуалността му. През 1998 г. писателят Жиро Фукушима публикува разказ за връзката му с Мишима през 1951 г., включващ петнадесет писма между него и известния писател. Децата на Мишима успешно съдят Фукушима за нарушаване на личното пространство и авторските права.

През 1961 г. Мишима се записва в Японските Сухоземни Сили за Самозащита и преминава през базово обучение. Година по-късно той основава Татенокай ("обществото на щита"), частна милиция изградена предимно от млади студенти, които се обучавали на военни принципи и физическа дисциплина, и се заклевали да защитават японския император. Обучавал ги самият Мишима. Според идеологията му обаче, императорът не бил задължително управляващия такъв, а по-скоро абстрактна представа за Япония. В Eirei no Koe (Гласовете на героичната смърт) Мишима осъжда Император Хирохито за отхвърлянето на династическата си божественост след края на Втората Световна Война, твърдейки, че милиони японци дали живота си през войната в името на "живия бог" Император и отказването на последния от божествеността си правила смъртта им напразна.

В последните десет години от живота си Мишима написва няколко цели пиеси, участва в няколко филма, сърежисира адаптация на един от разказите си Патриотизъм: Церемония за живота и смъртта. В допълнение той продължава работата по последната си тетралогия Hōjō no Umi (Морето на изобилието), която включва романите Пролетен сняг; Тичащи коне; Кулата на мъглата; и Падението на ангела, и излиза месечно на части от септември 1965 г. до 1970 г.

Към края на живота си Мишима възприема силно индивидуален тип национализъм и защитава монархическите идеи, както и самурайските традиции. Той бил мразен от политически левите, особено заради откритата си отдаденост на бушидо (самурайския код) и от популярни националисти, заради твърдението си в Bunka Bōeiron (文化防衛論, "В защита на културата"), че Хирохито е трябвало да абдикира и да поеме отговорността за загубените през войната животи.

Опит за преврат и ритуално самоубийствоРедактиране

 
Мишима на балкона на щабквартирата на Източното Командване на Япония по време на речта си подтикваща към преврат и малко преди той да извърши ритуално самоубийство. (25 ноември, 1970)

На 25 ноември 1970 г. Мишима и четирима членове на Татенокай посещават главнокомандващия на военния лагер Ичигая, който е и щаб квартирата на Източното командване на Японските сили за самозащита. Вътре, писателят и съучастниците му се барикадират в офиса и завързват главнокомандващия за стола. С предварително подготвено изявление и знаме изброяващо исканията им, Мишима излиза на балкона за да се обърне към насъбралите се долу хиляди военнослужещи. Речта му е целяла да вдъхнови преврат срещу „твърде мирната конституция“,[1] който да възстанови императора на власт. Това обаче дразни войниците, които му отговарят с подигравки. Той завършва подготвената си реч и се връща в офиса на главнокомандващия, където извършва ритуално самоубийство познато като сепуко.[2] По време на ритуалът един от членовете на Татенокай, Масакацу Морита, е избран за помощник или kaishakunin, чийто дълг е да обезглави Мишима. Морита не успява правилно да извърши задачата и след три неуспешни опита я прехвърля на друг член, Хироясу Кога, който я изпълнява. После Морита се навежда и се намушква в корема, след което Кога изпълнява повторно дълга на kaishakunin и го обезглавява. В Япония този опит за преврат е познат като "Mishima jiken" (三島事件, "Инцидентът с Мишима").

Друг традиционен елемент от ритуала за самоубийство бил композирането на така наречените предсмъртни стихотворения преди влизането на групата в щаб квартирата. Мишима планирал внимателно самоубийството си в течение на поне една година, но никой освен няколко избрани члена на Татенокай не знаел за намерението му. Неговият биограф, преводача Джон Нейтън, предполага, че опита за преврат е само претекст за ритуалното самоубийство, за което Мишима дълго мечтаел. Той се предварително се погрижил за всичките си задължения и оставил пари за съдебната защита на оцелелите трима члена на Татенокай.

ЗавещаниеРедактиране

Много се спекулира за самоубийството на Мишима. Когато умира той тъкмо е завършил тетралогията си Морето на плодородието. Той е определен за един от най-важните следвоенни стилисти на японския език. Мишима написва поне 34 романа (15 от които са екранизирани приживе), около 50 пиеси, около 25 книги с къси разкази, поне 35 книги с есета, едно либрето, и един сценарии за филм.

Гробът на Мишима се намира в гробището Тама във Фучу, Токио. През 1988 г. е въведена Награда Мишима в чест на неговите живот и творчество. На 3 юли 1999 г. в Яманакако отваря врати "Mishima Yukio Bungaku-kan" (三島由紀夫文学館?, "Литературен Музей Юкио Мишима").

През 1985 г. Пол Шрадер прави биографичен филм озаглавен Мишима: живот в четири части. Въпреки това, филмът никога не е допуснат до киносалоните в Япония. Друг филм от 2012 озаглавен 11:25 Денят, в който той избра съдбата си хвърля светлина върху последния ден на писателя.

През 2014 г. Мишима е сред встъпително наградените на Почетният Поход на Дъгата, поход на славата проведен в квартал на Сан Франсиско на име Кастро, в чест на LGBT личности, "които значително са допринесли в областите си".

Други произведенияРедактиране

  • „Жажда за любов“ (1950)
  • „Забранени удоволствия“ (1951),
  • „Нейно височество Аои“ (пиеса, 1955)
  • „Дълга пролет“ (1956)
  • „Златният храм“ (1956)
  • „Разклатената добродетел“ (1957)
  • „Рози и пирати“ (пиеса 1958)
  • „Домът Киоко“ (1959)„
  • „Тропически дървета“ (пиеса 1960)
  • Меч“ (повест, 1963)
  • „Кото, носеща радост“ (пиеса, 1963)
  • „Моряка, когото отхвърли морето“ (роман, 1963),
  • „Коприна и проницателност“ (1964)
  • „Маркиза дьо Сад“ (1965)
  • „Моят приятел Хитлер“ (1968)


 
Гробът на Юкио Мишима


На български езикРедактиране

  • Златният храм: Роман. Прев. Дора Барова, „Народна култура“, София, 1990 – I изд.; ИК „Труд“, 2005 – II изд;
  • Фонтани под дъжда: Разказ. Прев. Антон Андреев, публикация в „Литературен вестник“, бр. 32/1995
  • Патриотизъм: новела. Прев. Иван Тотоманов (от руски), публикация във „Факел Експрес“, бр. 3/2007
  • Галопиращи коне: Роман. Прев. Дора Барова, „Летера“, Пловдив, 2012
  • Пролетен сняг: Роман. Прев. Дора Барова, „Летера“, Пловдив, 2012


НаградиРедактиране

  • Награда Шинчо от Издателство Шинчоша, 1954 г. за Шумът на вълните
  • Награда Кашида за драматургия от Издателство Шинчоша, 1955 г. за Shiroari no Su (白蟻の巣?, "Гнездо на термити")
  • Награда Йомиури за най-добър роман от Вестник Йомиури, 1956 г. за Храмът на златния павилион
  • Награда Шуукан Йомиури за драматургия в жанр Шингеки от Вестник Йомиури, 1958 г. за Bara to Kaizoku (薔薇と海賊?, "Розата и Пиратът")
  • Награда Йомиури за най-добра драматургия от Вестник Йомиури, 1961 г. за Toka no Kiku (十日の菊?, "Десетата хризантема", "Денят след панаира")
  • Един от десетте финалисти за Нобеловата Награда по Литература, 1963 г.
  • Награда за Изкуство Майничи от вестник Майничи Шимбун, 1964 г. за Коприна и проницание
  • Награда на Фестивала на Изкуството от Министерството на Образованието на Япония, 1965 г. за Мадам дьо Сад


    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Yukio Mishima“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  

ИзточнициРедактиране

Външни препраткиРедактиране