Александър Кипров (революционер)

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Александър Кипров.

Александър Димитров с псевдоними Кипров, Антим Чолаков, Делибаш, Мемиш ага, Новов[1] е български журналист, белетрист, драматург, обществен деец, революционер, одрински войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2]

Александър Кипров
български революционер

Роден
Починал
Народен представител в:
XV ОНС   XVI ОНС   

БиографияРедактиране

РеволюционерРедактиране

Кипров е роден на 1 март 1880 година в Мустафа паша, Османска империя.[3][2] Учи в родния си град, но поради материални затруднения не успява да завърши средно образование.[3]

Става агитатор и организатор в Беломорска Тракия. В 1899 година основава първите революционни комитети в Ахъчелебийско и Ксантийско.[4] Заедно с Димитър Кощанов участва в копаенето на тунел под Отоман банк в Цариград през 1900 година, но планът е разкрит и Кипров бяга в България. През пролетта на 1901 година е назначен за войвода на чета от 8 души, подготвена от ВМОРО и ВМОК, и с нея извършва агитационно-организаторска работа в Мустафапашанско.[5] По-късно същата година ръководи пункта на ВМОРО в Хебибчево, като според Христо Караманджуков:

...Ал. Кипров... се стремеше да действа активно и самоволно. На своя глава той предприе тогава и някои терористични акции - динамитни атентани върху железопътната линия и върху свиленградския военен склад, но без особени резултати.[6]

В началото на 1902 година Кипров е сменен като ръководител на пункта в Хебибчево от Янаки Гочев.[7] В 1902 година Кипров взема участие в Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг и в същата година води чета в Свиленградско, в която е четник с името Кара Ташо.[8] Извършва атентат по железопътната линия Свиленград – Одрин в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.

ПублицистРедактиране

В 1904 година Кипров заедно с Александър Божинов е един от основателите и редакторите на хумористичния вестник „Българан“ (1904 - 1909).[9][3] В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се състои в пивница „Сан Стефано“, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство. На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев-Дядката, който е избран за председател.[10] Участва в редактирането на вестник „Реч“ (1908 - 1913) и пише в „Дневник“, „Нов Дневник“, „Ден“.[3] Пише стихотворения и фейлетони, в които се обсъждат съвременни обществени проблеми, но творчеството му е посветено предимно на революционните борби и е обагрено от класически Вазов национализъм.[9]

В 1906 година издава драматичната поема „Из мрака“, а в 1909 година сборниците с разкази „Разкази“ (разширено и преработено издание в 1927 г.) и „Разкази и приказки“. Драмата му „Кърджалии“ е поставена в Народния театър в 1912 година.[9] В 1907 година, след протестна акция срещу княз Фердинанд, е съден за „обида на особата“.[3] Присъединява се към Прогресивно-либералната партия и работи в органа ѝ – вестник „България“.[11] През 1911 – 1913 г. е народен представител.[9]

През август 1913 година заедно с Димитър Мирчев, където участва в успешни преговори с младотурците за създаване на Българо-турски революционен комитет.[12] През Първата световна война е в Швейцария, където пише и издава на френски език брошурата „Истината за България“ (1917) и в други публицистични трудове разяснява българската национална кауза.[3]

След войните поддържа Александър Стамболийски и при управлението на неговото правителство е началник на Фонда на сираците от войните (1920 - 1923). След Деветоюнския преврат в 1923 година е уволнен.[3] От 1930 до 1931 година е инспектор в дирекция „Хранизнос“.[9][3] Активист е на Илинденската организация и пише в „Илюстрация Илинден“.[2]

Умира на 23 декември 1931 година в Свиленград.[13][14][2]

ТворчествоРедактиране

 
„Из мрака“
  • „Из мрака“. Пиеса в стихове. 1906;
  • „Разкази“. 1909 (разширено и преработено издание 1927);
  • „Разкази и приказки“. 1909;
  • „La vérité sur la Bulgarie“. Berne, 1917.

БележкиРедактиране

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 7, 9, 33, 64, 72.
  2. а б в г Томовъ, Лазаръ. Александъръ Кипровъ. // Илюстрация Илиндень 4 (7 (37). София, Издание на Илинденската Организация, Януарий 1932. с. 8.
  3. а б в г д е ж з Речник на българската литература, том 2 Е-О. София, Издателство на Българската академия на науките, 1977. с. 204.
  4. Караманджуков, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 104 - 105.
  5. Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908), Военно издателство, София, 2002 г., стр. 51.
  6. Караманджуков, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 87.
  7. Караманджуков, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 88.
  8. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 71.
  9. а б в г д Енциклопедия България, т. 3 И-Л, София, 1982, стр. 410.
  10. Съюз на българските журналисти. Как се създаде Дружеството на столичните журналисти в 1905 г.
  11. Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското движение в България, в: Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 – 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 – 1919, МНИ, София, 1997, стр. 240.
  12. Гоцев, Димитър. Националноосвободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 133.
  13. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 76.
  14. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 217.