Христо Караманджуков

Христо Иванов Караманджуков с псевдоним Горчо Смитков[1] е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, общественик и книжовник.[2][3][4][5]

Христо Караманджуков
български революционер и общественик
Роден
Починал
Учил вОдринска българска мъжка гимназия
Сярско българско педагогическо училище
Христо Караманджуков в Общомедия

БиографияРедактиране

ОбразованиеРедактиране

 
Семейството на Иван Караманджуков (с броеницата). Между него и жена му Стайка е синът им Христо, 1908 г.

Христо Караманджуков е роден на 14 декември 1876 година в ахъчелебийското село Чокманово,[6] тогава в Османската империя. Той е най-възрастният син на Иван Караманджуков, революционер, четник на Петко войвода, лежал в Одринския затвор.[3]

Началното си образование Христо Караманджуков получава в Чокманово и Райково.[7] В 1895 година завършва IV клас Четирикласното българско училище в Одрин. Учителства в Карлуково и Чокманово. В 1898 година започва да учи в Сярското българско педагогическо училище.[8][3][7] Като ученик в Сяр става член на Българското тайно революционно братство, а през лятото на 1899 година се присъединява към ВМОРО.[7][3]

Секретар на Ахъчелебийската околия (1900 - 1901)Редактиране

В 1900 година завършва училището в Сяр и се отдава изцяло на революционна дейност. Тава в 1901 година Вълчо Сарафов поверява ръководството на Ахъчелебийската революционна околия (с псевдоним Абаджиево поле) на Таню Стоев (с псевдоним Крум) с център Чокманово (с псевдоним Орлово) и назначава Христо Караманджуков (с псевдоним Горчо Смитков) за неин секретар. Районът обхваща и Даръдеренско и Ксантийско. Докато Стоев и Караманджуков ръководят околията, силно се увеличава броят на революционните комитети и укрепва революционната мрежа. Освен създадените комитети в Устово, Горно Дерекьой, Карлуково, Райково, Пашмакли, Аламидере, се изграждат и нови, формира се широка куриерска мрежа, събират се средства за закупуване на оръжие. Караманджуков координира Ксантийския и Даръдеренски район по организационни проблеми.[9] Караманджуков събира над 1000 турски лири за оръжие, което обаче се не се доставя в пълни размери или е негодно. По това време се появяват и пърните недоволства от дейността на Чепеларския пункт.[10]

В писмо до Таню Стоев от 15 ноември 1900 година Вълчо Сарафов прави оценка на работата на Караманджуков:

Поздравявам Караманджуков с обиколката и му кажи, че през коледните празници ще го изпратите с разписки къде Габрово, Еникьой, Даръдере и Скече. Забелязва се едно непокорство в някои от ръководителите селски. Да се оздрави тази организация, а след като се нареди и оздрави, ще присъединяваме към нея Гюмюрджинско и други места... За револверите парите да се събират час по-скоро, за да може за тях да се вземат други, също за пушките... Също стария Караманджук поздравете и му кажете, че ще го правим комитетски куриер и кираджия.[10]

Караманджуков обръща особено внимание на двете големи ксантийски села Кръстополе и Габрово и прави три обиколки в Ксантийско. През пролетта на 1901 година прави и специална обиколка за привличане на овчарите на запад и на юг от Булустра, Кушапалъ, Горно и Долно Османлъ, Ферезлер и други.[11]

Деец на Чепеларския пункт и организатор в Гюмюрджинско (1901)Редактиране

При завръщането му през май 1901 година, вече тече Пашмаклийската афера, в която е арестуван баща му. Христо Караманджуков бяга заедно с Христо Лакудата в България, установява се в Чепеларския пункт, където става втори човек след заместилия Сарафов Константин Антонов-Сеченката и започва да действа нелегално в Османската империя, като предприема нова обиколка в Гюмюрджинско с цел „да се стегнат там комитетите по селата, да се устроят канали и куриери, да се засили проповедта и да се представи силата и могъществото на организацията“.[12]

През юли 1901 година под ръководството на Караманджуков е оргинизирана и изпратена в Империята организационно-агитаторска чета с войвода Марин Чолаков, в която влизат Иван Г. Калайджиев, Георги А. Кропчев, Стою Сивков и Христо Дьовлетлиев. На 19 юли 1901 година четата прекосява река Сютлийка и навлиза в Гюмюрджинско. В продължение на един месец четата обхожда селищата Кушланли, Хаджилар, Чадърли, Караачкьой, Сачанли и Монастир. Вследствие на тази обиколка Гюмюрджинско е включено в революционната мрежа на Чепеларския пункт.[12]

Караманджуков е назначен за един от отговорниците на така оформения Беломорски или Гюмюрджински окръг, в който влиза и Даръдеренско. През ноември прави нова обиколка заедно със Стефан Чакъров, за да реши проблемите възникнали с Дедеагач и с ръководството на Одринския революционен окръг. В Гюмюрджина назначават за ръководител на комитета е определен Димитър Кирятчията, а след това двамата пратеници на Македоноодринската революционна организация посещават и селата Денизлер, Макри, Чобанкьой, Еникьой и други.[13]

Организатор в Малкотърновско (1902)Редактиране

   
Писмо от Караманджуков, подписано с псевдонима му Смитков, 23 февруари 1902 г.

В 1902 година Караманджуков вече е организатор на Одринския революционен окръг западно от река Марица. Той е един от инициаторите за свикването на Пловдивския конгрес от 13 до 15 април 1902 година, на който е представител на Ахъчелеби.[13] След конгреса, като член на околийското ръководство, Караманджуков се противопоставя тактиката на Константин Антонов и на репресивните мерки спрямо дейци на Организазията, провеждани от Чепеларския пункт.[14] Тъй като усеща опасност за живота си, напуска Ахъчелебийско и Централното ръководство на ВМОРО по препоръка на Гоце Делчев го назначава за агитатор и организатор на Малкотърновския революционен район, като за кратко е секретар на районната чета на Георги Кондолов.[15]

Член на Боевото тяло в Илинденско-Преображенското въстание (1903)Редактиране

След среща със Задграничното представителство на ВМОРО на 31 март и 1 април 1903 година, Караманджуков е отново прехвърлен в Ахъчелебийско, като му е възложено заедно с Пею Шишманов да стабилизира комитетите и да формира участъкови чети.[15] Единствен представител е на V Ахъчелебийско-Скечански революционен район на конгреса на Одринския окръг на Петрова нива (28 - 30 май). След връщането си от Петрова нива организира над Карлуково Родопския конгрес на революционния район на 5 и 6 юли 1903 година. На конгреса Караманджуков докладва решенията от Петрова нива. Тъй като Главното Боево тяло на Одринския окръг не може директно на следи действията в Централните родопи, конгресът избира Районно боево тяло, в което влизат Пею Шишманов, Никола Данаилов и Караманджуков.[16] Боевото тяло ръководи снабдяването с оръжие и изпраща апел до бежанците карлуковци, заселени в Стара Загора, с който се призовават да се завърнат в родния край. Поради липса на достатъчно въоръжение участъковите чети се отправят към определените пет района,[17] за да блокират турските войски без да предприемат самите те нападателни действия.[18] Членовете на Боевото тяло също заемат с своите участъци. Караманджуков ръководи непосредствено IV участък на Революционния район, който обхващащ селата Чокманово, Аламидере, Фатово, Дуганово, Габрово и Пещера.[19]

След въстаниетоРедактиране

 
Пълномощно на Караманджуков от Ахъчелебийското управително тяло да представлява района на Конгреса на Петрова нива, 17 юни 1903 г.

След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, в края на вгуст участъковите чети, както и Карамаджуков, се прехвърлят в Свободна България. Българската полиция и граничните власти разгромяват Чепеларския пункт, като са арестувани и интернирани много дейци на Организацията. При изтеглянето на районните чети в Княжеството, четниците също са обезоръжени и интернирани. В края на август Караманджуков подписва искането за общо събрание на околията, подписано от общо 15 родопски революционери,[20] сред които Стефан Чакъров, Иван Сбирков, Никола Данаилов, Димитър Левов и Владимир Коруев.[21]

Караманджуков заминава за София, където се записва да учи философия и педагогика в Софийския университет,[21] но е изключен заради освиркването на княз Фердинанд I при откриването на Народния театър и завършва в 1908 година в Белградския университет.[22]

След Младотурската революция в 1908 година се връща в Османската империя като учител.[22] Преподава в Сярското педагогическо училище (1908/1909) и в Цариградската духовна семинария (1909 - 1912).[23][22] Занимава се и с журналистика. Работи в близкия до Народната партия вестник „Реч“.[24]

Делегат е на Първия общ събор на Българската матица в Солун от 20 до 22 април 1910 година. На събора Караманджуков поддържа становището, че Матицата трябва да има предимно стопански характер, тъй като с културно-просветните дела се занимава Екзархията. Също така смята, че седалището на организацията не трябва да е в Солун, в който има силни партизански борби, а в Цариград – мнение, което надделява сред делегатите. Караманджуков е избран за член на Управителния съвет на Матицата.[25]

Преподава в Педагогическото училище в Дупница, където го заварва Първата световна война. През 1917 година като войник в Единадесета пехотна македонска дивизия е командирован в Ниш, където участва в издаването на вестник „Моравски глас“.[26] След войната в 1919/1920 година е директор на гимназията в Ксанти. След 1920 година, когато Ксанти е предаден на Антантата, се установява в София, където пише статии в разни списания и вестници. През 1921 година издава заедно с Васил Дечев вестник „Родопски глас“ и Карта на Родопа – Смолено-рупската област. От същата 1921 до 1947 година е издател на списание „Родопа“, на което е редактор и разпространител.[22] В 1934 година Караманджуков издава „Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“.[27]

 
Караманджуков докладва решенията на Конгреса на Петрова нива

От 1937 до 1939 година е главен инспектор в Министерството на народната просвета. Като такъв използва възможностите си за разкриване на нови училища в Родопите, назначаване на учители и за развитието на образованието сред българите мохамедани. Христо Караманджуков участва в на дейността на Дружба Родина. Взема активно участие в работата на Тракийската организация още по време на създаването ѝ през 1922 година и в Рило-Родопския съюз. Член е на редакционния комитет на „Тракийски сборник“, а от 1934 до 1945 година е председател на Тракийския научен институт.[22]

Умира на 21 февруари 1952 година.[22]

В 1980 година е издаден сборник спомени и документи на Караманджуков под заглавието „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание“, а в 1996 година – „Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа – Малкотърновски революционен район 1902-1903". По случай 135-годишнината от рождението на Караманджуков Петър Маринов издава книгата „Христо Караманджуков. Радател за Българщината в Родопите – спомени, писма и документи“.[28][29]

През 2016 година по случай 140 години от неговото рождение излиза сборник с доклади от научна конференция, проведена в Смолян (2-3 май 2011 г.) – „Христо Караманджуков и Родопите“. Зоя Начева отбелязва, че „книгата е хронология на всичко онова, което е свързано с дейността по приобщаването на българите мохамедани от Родопския край към българщината, тяхното културно и просветно развитие и народностно осъзнаване.“.[30]

БележкиРедактиране

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 29, 89.
  2. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 73.
  3. а б в г Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 135.
  4. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 249 до фонд № 289). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1981. с. 201 - 208.
  5. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. IX (от Ф. № 801 до Ф. № 881; нови постъпления към Ф. 10, 13, 22, 26, 35, 207, 229, 284, 263, 442). София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Български исторически архив, 2006. ISBN 954-523-085-1. с. 81 - 87.
  6. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 207-208.
  7. а б в Караманджуков, Христо Ив. Родопа през Илинденско-Преображенското въстание : Спомени и документи. София, Издателство на Отечествения фронт, 1980. с. 5.
  8. Янкуловъ, Ев.. Бивши учители в Сѣръ. // Илюстрация Илиндень 5-6 (145-146). Илинденска организация, май-юний 1943. с. 21.
  9. Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 136.
  10. а б Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 137.
  11. Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 138.
  12. а б Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 139.
  13. а б Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 140.
  14. Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 141.
  15. а б Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 142.
  16. Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 143.
  17. Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 144.
  18. Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 145.
  19. Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 146.
  20. Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 147.
  21. а б Петрова, Златка. Революционната идеология на Христо Караманджуков. // Сборник Тракия. Т. VII. Хасково, Тракийски научен институт - Филиал Хасково, 2016. с. 148.
  22. а б в г д е Караманджуков, Христо Ив. Родопа през Илинденско-Преображенското въстание : Спомени и документи. София, Издателство на Отечествения фронт, 1980. с. 6.
  23. Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995. ISBN 954-07-0530-4. с. 349.
  24. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 203.
  25. Караманджуков, Христо. Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа - Малкотърновски революционен район 1902-1903, том 1. София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 1996. с. 13-14.
  26. Иванчев, Димитър. Български периодичен печат, 1844 – 1944: анотиран библиографски указател. Т. 3. София, Наука и изкуство, 1969. с. 134.
  27. Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934.
  28. Караманджуков, Христо. Родопа през Илинденско-Преображенското въстание (спомени и документи), София, Издателство на Отечествения фронт, 1986, стр. 5-6.
  29. „Приносът на Черничево в македоно-одринското освободително движение“ по „Западнотракийските българи“ от Христо Караманджуков.
  30. Христо Караманджуков и Родопите: доклади от научната конференция, Смолян, 2 и 3 май 2011 г. / състав. Зоя Начева, Тангра ТанНакРа, София, 2016, стр. 10