Време
- Вижте пояснителната страница за други значения на Време.
| Серия статии на тема Класическа механика |
|
| Импулс · Сила · Енергия · Работа · Мощност · Скорост · Ускорение · Инерционен момент · Момент на сила · Момент на импулса
Основни понятия
Формулировки
Раздели
Закони за запазване
|
| В момента е 26 март 2023, 19:47 (UTC) |
|---|
Време е основно понятие във физиката и четвърто измерение[1] в пространствено-времевия континуум. Според теорията на относителността има 3 пространствени и едно времево измерения. С него се измерва продължителността и последователността на състоянията и събитията. Времето е едно от седемте основни физични величини в SI. Единицата за време в SI е секундата (s).
Времето също е и много общо понятие. То е обект на интерес и от страна на поезията, живописта, психологията, философията[2] и религията. Трудно е да се даде единно и непротиворечиво определение на понятието време, което да удовлетворява всички тези области.
Периодичните събития и периодичните движения още от древността служат като стандарт за измерване на времето. Примери за това са въртенето на Земята около Слънцето, фазите на Луната, движението на махалото или биенето на сърцето.
История на уредите за измерване на времетоРедактиране
За измерване на времето може да се говори в две различни форми: математична абстракция за по-големи периоди от време, наречена календар и часовник, механизъм, който отброява конкретните по-малки периоди от време.
КалендарРедактиране
Календарът е система за отчитане на големи промеждутъци от време, основана на периодичното движение на небесните тела и най-вече Слънцето и Луната. Артефакти от палеолита показват, че Луната е била използвана за отчитане на времето още преди повече от 12 000 години. Шумерската цивилизация въвежда шейсетичната бройна система за отчитане на времето с 360 дни (60х6) плюс още няколко, 60 секунди в една минута, 60 минути в един час и т.н.
Юлианският календар е въведен от римския император Юлий Цезар през 46 г. пр.н.е. При него месеците са по-дълги от лунния цикъл и затова той не е удобен за следене на лунните фази, за сметка на това много точно показва сезоните. Обикновените години имат 365 дена, а всяка четвърта година е високосна, което означава, че има 366 дни. Така продължителността на средната година е 365,25 дни.
Земната тропическа година (времето, нужно за пълна обиколка на Земята около Слънцето) продължава малко по-малко от 365,25 дни (приблизително 365,242 дни) и така с течение на времето календарът постепенно се разминавал със сезоните. Поради тази причина през 1582 папа Григорий въвежда т.нар. Григориански календар, който през следващите столетия е приет за официален в повечето държави.
ЧасовникРедактиране
Примитивни средства за измерване на времето за известни от дълбока древност.
Така например в Египет устройство, датиращо около 1500 пр.н.е. с форма на T-квадрат, измерва времето посредством сянката, която хвърля. „T“ на устройството е ориентирано в източна посока на сутринта. На обяд устройството бива завъртано, така че да може да хвърля сянка и във вечерните часове.[3]
Слънчевите часовници използват гномон, за да хвърлят сянка върху отбелязани знаци, които са калибрирани така, че да отбелязват всеки час. Слънчевите часовници отбелязват местно време.
Най-прецизните уреди за измерване на времето от древността са водните часовници (наречени още клепсидра). Един такъв е намерен в гроба на египетския фараон Аменхотеп I (1525 – 1504 пр.н.е.). Те могат да отчитат времето дори през нощта, но имат и недостатък, че изискват намесата на човек да регулира изтичането на водата. Древните гърци редовно са записвали всички астрономически наблюдения с възможно най-точно отчитане на времето. Арабските инженери правят няколко подобрения на водния часовник по време на средновековието.[4] През 11 век китайците изобретяват първия механичен часовник със спусков механизъм.
Пясъчният часовник използва струята на пясъка за отчитане на времето. Най-широка употреба намират в навигацията. Така например Фернандо Магелан използва 18 от тях на всеки кораб при околосветските си пътешествия (1522 г.).[5] Ароматизирани пръчки и свещи са често използвани в църкви навсякъде по света за отчитане на времето. В манастирите в Европа по време на средновековието се използват водни и механични часовници.[6][7] Голям напредък и значително подобрена прецизност бележат устройствата, изобретени от Галилео Галилей и особено Кристиан Хюйгенс, който измисля часовника с махало.
В миналото всеки час е отбелязван с някакъв звуков сигнал, обикновено камбани, които звънят толкова пъти, колкото е часа.
Големината днес на часовниците е различна – от атомни часовници, ръчни часовници до часовници на кули. Те се задвижват от най-различни механизми – гравитация, пружини, електричество и други и се регулират с различни устройства, едно от които е махалото.
Хронометърът е вид часовник, предназначен за измерване на кратки периоди от време с много голяма точност. Името му идва от гръцката митология, по-точно богът на времето Хронос. Най-напред се използва при морската навигация и се нарича морски хронометър. С него се определя географската дължина с помощта на звездната навигация. Джон Харисън е първият, който постига желаната прецизност с тези уреди.
Днес най-точните устройства за измерване и отчитане на времето са атомните часовници, които могат да запазят точността си до секунда в продължение на милиони години.[8] Те се използват за калибриране на други видове часовници и други видове устройства за отчитане на времето. От 1967 година насам Международната система единици използва за своята единица време – секундата свойствата на цезиевия атом. SI определя секундата като продължителността на 9 192 631 770 периода на лъчението, съответстващо на прехода между двете свръхфини нива на основното състояние на атома на Цезий-133.
Днес, също така Глобалната система за позициониране в съответствие с NTP (Network Time Protocol) може да бъде използвана за синхронизиране на всички системи, свързани с времето.
Около 2006 година, най-малката единица време, която е измерена директно е атосекундата (10−18 s) или 1026 пъти времето на Планк.[9][10][11]
Времеви стандарти и видове времеРедактиране
| Единица | Големина/размерност | Бележки |
|---|---|---|
| атосекунда | 1/1018 s | най-краткият период от време |
| фемтосекунда | 1/1015 s | |
| пикосекунда | 1/1012 s | |
| наносекунда | 1/109 s | |
| микросекунда | 1/106 s | |
| милисекунда | 0.001 s | |
| секунда | SI основна единица | |
| минута | 60 s | |
| час | 60 минути | |
| ден | 24 часа | |
| седмица | 7 дни | |
| лунен месец | 27.2 – 29.5 дни | |
| месец | 28 – 31 дни | |
| тримесечие | 3 месеца | |
| година | 12 месеца, 365 дни | 52 седмици + 1 ден |
| високосна година | 366 дни | 52 седмици + 2 дни |
| тропическа година | 365.24219 дни | средно |
| Грегориански календар | 365.2425 дни | средно |
| десетилетие | 10 години | |
| поколение | 17 – 25 години | средно |
| столетие | 100 години | |
| хилядолетие | 1000 години |
Слънчево времеРедактиране
Едно денонощие се състои от деня и нощта. Началото на всяко денонощие е в полунощ и се бележи с 00:00 ч. Когато Слънцето е в зенит, времето се отбелязва с 12:00 ч. и се нарича обяд или пладне. Времето между две последователни преминавания на центъра на видимия диск на Слънцето през зенита се нарича истинско слънчево денонощие. Началото на истинското слънчево денонощие е на обяд, а истинското слънчево време може да се отчете със слънчев часовник. То е местно, локално, защото зависи от географската дължина. Неговата продължителност варира, но по принцип слънчевото денонощие е по-дълго от звездното с около 4 минути. Варирането идва от елиптичната орбита на Земята около Слънцето и наклона на земната ос спрямо равнината на орбитата. Земята изминава различни по дължина участъци от орбитата си и затова видимото преместване на Слънцето по еклиптиката също е неравномерно. В резултат през март и септември дните са по-къси, а през юли и декември – по-дълги. За да се избегне това се въвежда средно слънчево денонощие, което е равно на средната за годината продължителност на истинските слънчеви денонощия.
Звездно (сидерично) времеРедактиране
Звездното време се измерва спрямо местоположението на звездите на небето. Звездно денонощие е времето за две последователни пресичания на определен небесен меридиан от определена далечна звезда. Звездното денонощие е малко по-късо от слънчевото денонощие – продължителността му е 23 часа 56 минути и 4.09 секунди. Една земна тропическа година се равнява на 366,2422 звездни дни и на 365,2422 слънчеви дни. Причината за по-късото звездно денонощие е комбинацията от въртенето на Земята около оста ѝ и около Слънцето. Двете въртения се извършват в посока, обратна на часовниковата стрелка, гледано от северния полюс. Звездното време се използва предимно от астрономите.
Средно гринуичко времеРедактиране
Средно време по Гринуич (GMT) е времеви стандарт, с който са свързани всички часови зони по света. Това време е постоянно през цялата година и не се коригира през различните сезони. Когато Америка е открита през 1492 година, това време е въведено за улеснение на морските пътешественици и изследователи, но не се използва масово до средата на 19 век. През 1840 г. с навлизането в употреба на железниците, възниква належаща нужда от стандарт на времето, който да замени местното време на големите градове. По това време са известни 300 местни времена, които значително затрудняват транспорта. Средното Гринуичко време е прието в САЩ на 18 ноември 1883 г., а официално като стандарт на 1 ноември 1884 г. от Международната меридианна конференция във Вашингтон. След това се приема Международната линия за смяна на датата и се определят 24-те часови зони на земното кълбо. GMT остава стандарт до 1925 г. след което се използва като официално време на Обединеното кралство.
Координирано универсално времеРедактиране
Координираното универсално време (UTC) е часовото време спрямо което се изчислява времето в различните часови зони. То е наследник на средното гринуичко време. Универсалното време се изписва винаги в 24-часов формат.
Единицата за измерване на време в Международната система единици е секунда (s). Часовото време се измерва на базата на секундата. До 1956 г. СИ-секундата се определя спрямо въртенето на Земята и е дефинирана като 1/86400 част от средния слънчев ден. Днес СИ-секундата се определя от атомни часовници и времето, базирано на СИ-секундата, се нарича атомно време. Тъй като въртенето на земята не е с постоянна скорост, атомното и слънчевото време се разминават. Поради тази причина е въведено UTC. При него за основа се използва международното атомно време, а при необходимост се добавя (или теоретически изважда) високосна секунда, като по този начин UTC се синхронизира с универсалното време и разликата между координираното и слънчевото часово време е винаги по-малка от 0,9 секунди.
Време във физиката и наукатаРедактиране
Време в класическата механикаРедактиране
От времето на Исак Нютон до времето, когато Алберт Айнщайн напълно предефинира понятията свързани с време и пространство, времето е непрекъсната величина и се счита за „абсолютно“ и течащо еднакво за всички наблюдатели.[12] Галилеевите трансформации предполагат, че времето тече еднакво във всички отправни системи. Дори в квантовата механика времето остава външен неквантуван параметър. За основа на измерването се взима някаква периодична последователност на събития, която се установява като еталон за отчитане на времето. На този принцип е основана работата на часовниците.
Времето в класическата физика съществува само по себе си, отделно от пространството и каквито и да било материални обекти. То определя всички процеси в света. Независимо от тяхната сложност, тези процеси не оказват никакво влияние на хода на времето, поради което то се нарича абсолютно.[13]
Абсолютността на времето се изразява в инвариантността на уравненията на класическата механика относно Галилеевите преобразувания. Времето е еднородно и миналото, настоящето и бъдещето са равноправни и равнопоставени. Времето тече еднакво навсякъде, не може да бъде променено и образува континуум.[14][15] Важно следствие от закона за еднородността на времето е законът за съхранение на енергията[16]. Уравненията на Нютон в класическата механика и тези на Максуел в класическата електродинамика не се променят при смяна на знака на времето, което значи че в тях времето е обратимо. В термодинамиката времето е необратимо благодарение на закона за нарастване на ентропията.[17]
Време в квантовата механикаРедактиране
В квантовата механика въпреки квантуването на почти всички величини, времето остава външен, неквантуван параметър. То също така е необратимо. Процесът на измерване е несиметричен по отношение на времето. По отношение на миналото той дава вероятностна информация за състоянието на обекта, а по отношение на бъдещето сам създава ново състояние.[18] Съотношението на неопределеност на Хайзенберг се отнася както за времето, така и за енергията.[19]
Време в теорията на относителносттаРедактиране
Айнщайн в своята специална теория на относителността,[20] постулира, че скоростта на светлината във вакуум е постоянна величина с крайна стойност във всички отправни системи, които се движат праволинейно и равномерно една спрямо друга. Използвайки тази константа той синхронизира часовниците, като в резултат от това времето тече различно за различните наблюдатели в движение един спрямо друг. Той също така постулира, че законите на природата са еднакви в такива отправни системи. От всичко това може да се направи заключението, че събитията, които са едновременни в една отправна система, може да не са едновременни в друга система, която се движи по отношение на първата. Ходът на времето зависи от движението на системата и по този начин времето и пространството стават взаимносвързани по особен начин (пространство на Минковски[21]), което от своя страна води до Лоренцовите трансформации, които са математическата формулировка на тази зависимост. Лоренцовите трансформации показват, че разстоянията се скъсяват и интервалите от време се удължават, когато събитията се разглеждат в отправна система, която се движи спрямо отправната система, избрана за начална.[22] Пространството и времето губят своята самостоятелност и стават страни на единния пространствено-времеви континуум.
Общата теория на относителността, опирайки се на принципа за еквивалентност на гравитация и инерция, обобщава понятието четиримерно пространство на Минковски (където четвъртата ос е времето) в случай не неинерциална отправна система.[23]. Метричните свойства на пространство-време във всяка точка под влияние на гравитацията стават различни. Влиянието на гравитационното поле на свойствата на четиримерното пространство се описва с метричния тензор. В близост до масивни тела ходът на времето се забавя в точки с голям по абсолютна стойност гравитационен потенциал.[24]
Време във философиятаРедактиране
Сред известните философи се ширят две гледни точки по отношение на възгледите за време. Едната е, че времето е част от фундаменталната структура на вселената, измерение в което събитията се случват последователно. Това е и виждането на Исак Нютон, затова тази гледна точка понякога се нарича нютоновска.[25][26]
Друга гледна точка противоположна на тази е, че времето не се отнася до никакво реално съществуващо измерение, през което могат да „пътуват“ предмети и събития. Привържениците на това становище вярват, че това е интелектуална концепция, която позволява на хората да проследяват, сравняват и подреждат събитията.[27] Това второ виждане, в традицията на Готфрид Лайбниц[28] и Имануел Кант,[29][30] заявява, че пространството и времето не съществуват сами по себе си, а са следствие от това как хората представят нещата, защото човек може да познае даден обект единствено по начина по който го възприема.
Веди, най-ранните текстове в индийската философия и хиндуизма, които датират от 2000 пр.н.е. описват древна космология, в която вселената преминава през цикли на създаване, разрушаване и раждане отново, като всеки цикъл продължава 4320 милиона години.[31]
Древните гърци вярват, че вселената има безкрайно минало, без начало. Древногръцките философи включително Парменид и Хераклит пишат есета за природата и същността на времето.[32] Средновековните теолози и философи развиват концепцията, според която вселената има начало и ограничено минало. Те вярват в сътворението на света и единственото безкрайно и вечно нещо според тях е Господ, а всичко останало, включитено времето, е крайно.
Имануел Кант описва времето като интуиция, която ни помага да разберем света около нас.[33] При него нито времето, нито пространството са веществени. Той ги разглежда като елементи на систематична умствена рамка, която е изградена на базата на нашия опит. Кант разглежда времето като фундаментална част от абстрактна структура, заедно с пространство и число, с помощта на които можем да установим последователността на събитията, тяхното времетраене и сравним движението на различните обекти.
Анри Бергсон вярва, че времето не е нито среда, нито умствена конструкция, но притежава времетраене.[34]
Време в религиятаРедактиране
Древните цивилизации и култури като тези на инките, маите, древните гърци, вавилонците, по-късно хиндуизмът и будизмът съдържат концепцията за така нареченото колело на времето, което разглежда времето като циклично, състоящо се от повтарящи се събития. В християнството, библейската концепция е, че времето е линейно, започва със сътворението на света и завършва с края на света. Някои други религии вярват, че времето има начало, но не и край.
Външни препраткиРедактиране
- Венцеслав Константинов: „Изваянията на времето през погледа на Маргьорит Юрсенар“, В: „Писатели за творчеството“, изд. ЛИК, София, 2007 (LiterNet)
ИзточнициРедактиране
- ↑ Time, scienceworld.wolfram.com
- ↑ Time, Internet Encyclopedia of Phylosophy
- ↑ Barnett, Jo Ellen Time's Pendulum: The Quest to Capture Time—from Sundials to Atomic Clocks Plenum, 1998 ISBN 0-306-45787-3, p. 28
- ↑ Barnett, Jo Ellen Time's Pendulum: The Quest to Capture Time—from Sundials to Atomic Clocks Plenum, 1998 ISBN 0-306-45787-3, p. 37
- ↑ Laurence Bergreen, Over the Edge of the World: Magellan's Terrifying Circumnavigation of the Globe, HarperCollins Publishers, 2003, hardcover 480 pages, ISBN 0-06-621173-5
- ↑ North, J. (2004) God's Clockmaker: Richard of Wallingford and the Invention of Time. Oxbow Books. ISBN 1-85285-451-0
- ↑ Watson, E (1979) „The St Albans Clock of Richard of Wallingford“. Antiquarian Horology 372 – 384.
- ↑ New atomic clock can keep time for 200 million years: Super-precise instruments vital to deep space navigation. // Vancouver Sun, 16 февруари 2008. Посетен на 16 февруари 2008.[неработеща препратка]
- ↑ Shortest time interval measured. // BBC News, 25 февруари 2004.
- ↑ Fastest view of molecular motion. // BBC News, 4 март 2006.
- ↑ New Scientist article. // Посетен на 27 ноември 2008.
- ↑ Herman M. Schwartz, Introduction to Special Relativity, McGraw-Hill Book Company, 1968, hardcover 442 pages, see ISBN 0-88275-478-5 (1977 edition), pp. 10 – 13
- ↑ Ньютон Исаак. Математические начала натуральной философии. – М.: Наука, 1989. – ISBN 5-02-000747-1, тир. 5000 экз.
- ↑ Новиков, Игорь Дмитриевич „Куда течет река времени?“, М., „Молодая гвардия“, 1990, 238 с., ISBN 5-235-00805-7, тир. 100000 экз, гл. „Начало науки о времени“
- ↑ Владимиров, Юрий Сергеевич „Пространство-время: явные и скрытые размерности“, М., „Наука“, 1989, 191 с., ISBN 5-02-000063-9, тир. 9200 экз, гл. 1 „Четырехмерное классическое пространство-время“
- ↑ Ландау, Лев Давидович, Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. 1, „Механика“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 224 с. ISBN 5-9221-0055-6, гл. 2 „Законы сохранения“, п. 6 „Энергия“
- ↑ Ландау, Лев Давидович, Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. V, „Статистическая физика“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 616 с. ISBN 5-9221-0054-8, тир. 3000 экз., гл. 1 „Основные принципы статистики“, п. 8 „Закон возрастания энтропии“
- ↑ Ландау, Лев Давидович, Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. III, „Квантовая механика (нерелятивистская теория)“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 808 с. ISBN 5-9221-0057-2, тир. 2000 экз., гл. 1 „Основные понятия квантовой механики“, п. 7 „Волновая функция и измерения“
- ↑ Ландау, Лев Давидович|Ландау Л. Д.]], [[Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. III, „Квантовая механика (нерелятивистская теория)“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 808 с. ISBN 5-9221-0057-2, тир. 2000 экз., гл. VI „Теория возмущений“, п. 44 „Соотношение неопределенности для энергии“
- ↑ A. Einstein, H. A. Lorentz, H. Weyl, H. Minkowski, The Principle of Relativity, Dover Publications, Inc, 2000, softcover 216 pages, ISBN 0-486-60081-5, See pp. 37 – 65 for an English translation of Einstein's original 1905 paper.
- ↑ П. Бергман Загадка гравитации. М., 1969 г., 216 стр. с илл., тир. 58000 экз., „Наука“, гл. I Ньютоновская физика и специальная теория относительности, п. 5 Четырёхмерный мир Минковского, с 36 – 47.
- ↑ Эйнштейн, Альберт и Инфельд, Леопольд Эволюция физики. Развитие идей от первоначальных понятий до теории относительности и квант. Пер. с англ., со вступ. статьёй С. Г. Суворова, ОГИЗ, Государственное издательство технико-теоретической литературы, Москва, 1948, Ленинград, тир. 20000 экз., гл. III „Поле и относительность“, п. „Время, пространство, относительность“, с. 167 – 180
- ↑ Эйнштейн, Альберт и Инфельд, Леопольд Эволюция физики. Развитие идей от первоначальных понятий до теории относительности и квант. Пер. с англ., со вступ. статьёй С. Г. Суворова, ОГИЗ, Государственное издательство технико-теоретической литературы, Москва, 1948, Ленинград, тир. 20000 экз., гл. III „Поле и относительность“, п. „Общая относительность“ и др. п., с. 194 – 216
- ↑ Ландау, Лев Давидович, Лифшиц, Евгений Михайлович „Теоретическая физика“, т. II, „Теория поля“, 5-е изд., стереотип., М., Физматлит, 2002, 536 с. ISBN 5-9221-0056-4, тир. 2000 экз., гл. X „Частица в гравитационном поле“, п. 88 „Постоянное гравитационное поле“, с. 3343 – 343.
- ↑ Rynasiewicz, Robert: Johns Hopkins University. Newton's Views on Space, Time, and Motion. // Stanford Encyclopedia of Philosophy. Stanford University, 12 август 2004. Посетен на 10 януари 2008. Newton did not regard space and time as genuine substances (as are, paradigmatically, bodies and minds), but rather as real entities with their own manner of existence as necessitated by God's existence... To paraphrase: Absolute, true, and mathematical time, from its own nature, passes equably without relation the [sic~to] anything external, and thus without reference to any change or way of measuring of time (e.g., the hour, day, month, or year).
- ↑ Markosian, Ned. Time. // Edward N. Zalta. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2002 Edition). Посетен на 18 януари 2008. The opposing view, normally referred to either as „Platonism with Respect to Time“ or as „Absolutism with Respect to Time“, has been defended by Plato, Newton, and others. On this view, time is like an empty container into which events may be placed; but it is a container that exists independently of whether or not anything is placed in it.
- ↑ Navratil, Gerhard. Research Trends in Geographic Information Science. Springer Japan, 2009. ISBN 3-540-88243-X. с. 217.
- ↑ Burnham, Douglas: Staffordshire University. Gottfried Wilhelm Leibniz (1646 – 1716) Metaphysics – 7. Space, Time, and Indiscernibles. // The Internet Encyclopedia of Philosophy. 2006. Посетен на 10 януари 2008. First of all, Leibniz finds the idea that space and time might be substances or substance-like absurd (see, for example, „Correspondence with Clarke“, Leibniz's Fourth Paper, §8ff). In short, an empty space would be a substance with no properties; it will be a substance that even God cannot modify or destroy.... That is, space and time are internal or intrinsic features of the complete concepts of things, not extrinsic.... Leibniz's view has two major implications. First, there is no absolute location in either space or time; location is always the situation of an object or event relative to other objects and events. Second, space and time are not in themselves real (that is, not substances). Space and time are, rather, ideal. Space and time are just metaphysically illegitimate ways of perceiving certain virtual relations between substances. They are phenomena or, strictly speaking, illusions (although they are illusions that are well-founded upon the internal properties of substances).... It is sometimes convenient to think of space and time as something „out there“, over and above the entities and their relations to each other, but this convenience must not be confused with reality. Space is nothing but the order of co-existent objects; time nothing but the order of successive events. This is usually called a relational theory of space and time.
- ↑ Mattey, G. J.: UC Davis. Critique of Pure Reason, Lecture notes: Philosophy 175 UC Davis. // 22 януари 1997. Посетен на 10 януари 2008. What is correct in the Leibnizian view was its anti-metaphysical stance. Space and time do not exist in and of themselves, but in some sense are the product of the way we represent things. The are ideal, though not in the sense in which Leibniz thought they are ideal (figments of the imagination). The ideality of space is its mind-dependence: it is only a condition of sensibility.... Kant concluded „absolute space is not an object of outer sensation; it is rather a fundamental concept which first of all makes possible all such outer sensation.“...Much of the argumentation pertaining to space is applicable, mutatis mutandis, to time, so I will not rehearse the arguments. As space is the form of outer intuition, so time is the form of inner intuition.... Kant claimed that time is real, it is „the real form of inner intuition.“ Архив на оригинала от 2005-03-14 в Wayback Machine.
- ↑ McCormick, Matt: California State University, Sacramento. Immanuel Kant (1724 – 1804) Metaphysics: 4. Kant's Transcendental Idealism. // The Internet Encyclopedia of Philosophy. 2006. Посетен на 10 януари 2008. Time, Kant argues, is also necessary as a form or condition of our intuitions of objects. The idea of time itself cannot be gathered from experience because succession and simultaneity of objects, the phenomena that would indicate the passage of time, would be impossible to represent if we did not already possess the capacity to represent objects in time.... Another way to put the point is to say that the fact that the mind of the knower makes the a priori contribution does not mean that space and time or the categories are mere figments of the imagination. Kant is an empirical realist about the world we experience; we can know objects as they appear to us. He gives a robust defense of science and the study of the natural world from his argument about the mind's role in making nature. All discursive, rational beings must conceive of the physical world as spatially and temporally unified, he argues.
- ↑ Layton, Robert. Who needs the past?: indigenous values and archaeology. 2nd. Routledge, 1994. ISBN 0-415-09558-1. с. 7., Introduction, p. 7
- ↑ Dagobert Runes, Dictionary of Philosophy, p. 318
- ↑ Kant, Immanuel. The Critique of Pure Reason, 2nd edition. 1787. translated by J. M. D. Meiklejohn, eBooks@Adelaide, 2004
- ↑ Bergson, Henri (1907) Creative Evolution. trans. by Arthur Mitchell. Mineola: Dover, 1998.