Уикипедия

Марин Дринов

български историк

Марин Стоянов Дринов е български възрожденски историк, филолог и държавник. Той е един от основоположниците на българската историография,[3] професор, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат е на революционера Найден Дринов. През по-голямата част от живота си работи в Киев и Харков (дн. Украйна), в периода между 1865 и 1871 година живее и работи в Австрия и Италия.

Марин Дринов
български историк
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Националност Османска империя
Русия Русия
България
Учил вИсторико-филологически факултет на Московския университет
Работил вХарковски университет
Политика
упр. Отдел за народно просвещение и духовни дела
8 май 1878 – 5 юли 1879
Председател на БАН
1869 – 1882
1884 – 1894
Семейство
БащаСтоян Дринов
Братя/сестриНайден Дринов[1]
Пейо Дринов[2]
Марин Дринов в Общомедия

Биография

редактиране

Ранни години и учителстване в Панагюрище

редактиране

Марин Дринов е роден през 1838 г. в град Панагюрище в голямото семейство на занаятчията Стоян Дринов. Двама от братята му, Найден и Пейо, са активни организатори и участници в Априлското въстание.

Учи в едно от първите класни училища в България при Атанас Чолаков и после Йордан Ненов. През 1852 г. става помощник-учител. След напускането на Ненов през 1855 г., Дринов и неговият близък другар – Нешо Бончев, са назначени за временни главни учители. Остават на тази позиция до 1858 г. В този период по заръка на съгражданина си Васил Чолаков събират народни песни, които изпращат в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861).

Следване и изследователска дейност в Русия и Европа

редактиране

На 1 септември 1858 г. с помощта на копривщенеца Найден Геров и на панагюрското население, което събира дарения и се задължава да плаща по 3500 гроша за всяка година на тяхното следване, Марин Дринов и Нешо Бончев заминават за Русия, за да продължат образованието си. Там Дринов учи в духовната семинария в Киев, а впоследствие през август 1861 г постъпва в Московския университет, където се дипломира през пролетта на 1865 г. със степен „кандидат на историко-филологическите науки.“

Между 1865 и 1871 г., като учител на руско княжеско семейство, пътува из цяла Европа. Това му позволява да посети най-важните библиотеки и да се запознае със средновековни български и славянски ръкописи. Идентифицира и публикува първи сведения на български език за Ватиканския препис на Манасиевата летопис.[4] Рано изпъква като сериозен изследовател, създава си име сред българската интелигенция извън страната.

Дринов създава правописни правила, въведени чрез "Периодическо списание" на Българското Книжовно Дружество и залегнали в основата на първия официален български правопис.[5]

Той играе централна роля в стандартизацията на българския език.[6] През 1870 година отхвърля предложенията на Партений Зографски и Кузман Шапкарев за смесена източна и западна българска (вкл. македонска) основа на стандартния език: „Такова искуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да е станало някъде“.[7][8][9] Тази позиция на Дринов е критикувана от някои съвременни български лингвисти като Благой Шклифов, според когото именно Марин Дринов е отговорен за монодиалектната основа на българския език. [10]

През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор.

Държавническа дейност в България (1877 – 1879)

редактиране

През освободителната Руско-турска война (1877 – 1878) Марин Дринов е привлечен за съветник в руската главна квартира. Като съветник по българските въпроси подпомага императора Александър II и висшите среди в Главната квартира да се ориентират, като по този начин допринася съществено за българската кауза.

Между 1878 и 1879 година Дринов завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на възстановената Българска държава.

Професор в Русия

редактиране

След края на Временното руско управление се връща в Харков, но продължава активно да кореспондира с български политически и научни дейци. Единодушно е смятан в онази епоха за най-образования българин.

След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-коренспондент на Императорската Санктпетербургска академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г.[11] след продължително боледуване от туберкулоза. На 29 май 1909 г. тленните му останки са докарани по море до Варна,[12] а след това транспортирани до София, където са погребани.

Памет

редактиране
 
Паметна плоча на Марин Дринов в Историческия музей в Панагюрище

В края на XIX век жителите на село Бахшишлар, дн. Дриново, решават да го преименуват в чест на проф. Марин Дринов, като изпращат нарочна делегация при него. Заедно с неговото съгласие, делегацията се завърнала в Дриново и с подаръци от професора – черковни книги, принадлежности и църковни одежди за свещеника.

На негово име е наречено издателството на БАН.

На името на Марин Дринов е кръстен връх Дринов на остров Смит, Южни Шетландски острови.

Библиография

редактиране
 
Факсимиле на заглавната страница на „Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало и до днес“. Експонат на Регионалния исторически музей в Хасково.

Бележки

редактиране
  1. ↑ www.math.bas.bg // Посетен на 16 август 2020 г.
  2. ↑ www.math.bas.bg
  3. ↑ Crampton, R. J. (2005). A Concise History of Bulgaria (2nd ed.). Cambridge, New York, Melbourne, Madrid, Cape Town, Singapore, São Paolo: Cambridge University Press. p. 48.
  4. ↑ Черно море - дигитално копие - 29/08/1892, No. 58, стр.1
  5. ↑ Черно море - дигитално копие - 30/10/1893, No. 81, стр.2
  6. ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7.
  7. ↑ Вестник Македония 31-ви юли 1870
  8. ↑ Tchavdar Marinov. In Defense of the Native Tongue: The Standardization of the Macedonian Language and the Bulgarian-Macedonian Linguistic Controversies. in Entangled Histories of the Balkans – Volume One. p. 443
  9. ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7.
  10. ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7 – 10.
  11. ↑ Манев, Т. Панагюрище, неговото заселвание, битие и възстание. Пловдив, 1906 г., стр. 23
  12. ↑ Свободен глас - дигитално копие - 28/05/1909, No. 21, стр.1

Литература

редактиране
  • Изследвания в чест на Марин Стоянов Дринов. София, 1960.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. I. София, 1985, 614 – 616.
  • Gjuzelev, V. Marin Drinov (1838 – 1906) – Begründer der bulgarischen Slawistik und Mediävistik, Palaeobulgarica, XVII (1993), № 4, 107 – 126.
 
Гробът на Марин Дринов в парцел 44 на Централните софийски гробища (42°42′44.6″ с. ш. 23°19′57.9″ и. д. / 42.712389° с. ш. 23.33275° и. д.)

Външни препратки

редактиране

Вижте също

редактиране
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Марин_Дринов&oldid=12617351“.