Марин Дринов
Проф. Марин Стоянов Дринов е български възрожденски историк, филолог и държавник, работил през по-голямата част от живота си в Русия. Той е един от основоположниците на българската историография, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат на революционера Найден Дринов.
| Марин Дринов | |
|---|---|
| български историк | |
 |
|
| Роден | |
| Починал | |
| Погребан | Централни софийски гробища, София, България |
|
|
|
| Националност |
 Османска империя Русия България |
| Образование | Историко-филологически факултет на Московския университет |
| Политика | |
| упр. Отдел за народно просвещение и духовни дела | |
| 8 май 1878 – 5 юли 1879 | |
| Председател на БАН | |
|
1869 – 1882 1884 – 1894 |
|
| Братя/сестри | Найден Дринов |
| Марин Дринов в Общомедия | |
БиографияРедактиране
Ранни години и учителстване в ПанагюрищеРедактиране
Марин Дринов е роден през 1838 г. в град Панагюрище в голямо семейство на занаятчията Стоян Дринов. Двама от братята му, Найден и Пейо, са активни организатори и участници в Априлското въстание.
Учи в едно от първите класни училища в България при Атанас Чолаков и после Йордан Ненов. През 1852 г. става помощник-учител. След напускането на Ненов през 1855 г., Дринов и неговият близък другар – Нешо Бончев, са назначени за временни главни учители. Остават на тази позиция до 1858 г. В този период, по заръка на съгражданина си Васил Чолаков събират народни песни, които изпращат в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861).
Следване и изследователска дейност в Русия и ЕвропаРедактиране
На 1-ви септември 1858, с помощта на копривщенеца Найден Геров и на панагюрското население, което събира дарения и се задължава да плаща по 3500 гроша за всяка година на тяхното следване, заедно с Нешо Бончев заминават за Русия, за да продължат образованието си. Там учи в духовната семинария в Киев, а впоследствие – в Московския университет, където се дипломира през 1865 г.
Между 1865 и 1871 г., като учител на руско княжеско семейство, пътува из цяла Европа. Това му позволява да посети най-важните библиотеки и да се запознае със средновековни български и славянски ръкописи. Рано изпъква като сериозен изследовател, създава си име сред българската интелигенция извън страната.
Дринов създава правописни правила, които лягат в основата на първия официален български правопис.
Той играе централна роля в стандартизацията на българския език.[1] През 1870 година отхвърля предложенията на Партений Зографски и Кузман Шапкарев за смесена източна и западна българска (вкл. македонска) основа на стандартния език: „Такова искуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да е станало някъде“.[2][3][4] Тази позиция на Дринов е критикувана от някои съвременни български лингвисти като Благой Шклифов, според когото именно Марин Дринов е отговорен за монодиалектната основа на българския език. [5]
През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор.
Държавническа дейност в България (1877 – 1879)Редактиране
През освободителната Руско-турска война (1877 – 1878) Марин Дринов е привлечен за съветник в руската главна квартира. Като съветник по българските въпроси подпомага императора Александър Втори и висшите среди в Главната квартира да се ориентират, като по този начин допринася съществено за българската кауза.
Между 1878 и 1879 година Дринов завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на възстановената Българска държава.
Професор в РусияРедактиране
След края на Временното руско управление се връща в Русия, но продължава активно да кореспондира с български политически и научни дейци. Единодушно е смятан в онази епоха за най-образования българин.
След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-коренспондент на Императорската Санкт-Петербургска Академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г.[6] след продължително боледуване от туберкулоза.
На негово имеРедактиране
В края на 19 век жителите на село Бахшишлар, днес Дриново, решили да го преименуват в чест на прочутия български професор, Марин Дринов, като изпратили нарочна делегация при него. Заедно с неговото съгласие, делегацията се завърнала в Дриново и с подаръци от професора – черковни книги, принадлежности и църковни одежди за свещеника.
На негово име е наречено издателството на БАН.
БиблиографияРедактиране
- Избрани съчинения. Т. I-II. Под ред. на Иван Дуйчев, София, 1971
- Съчинения. Т. I. Трудове по българска и славянска история. София, 1909 pdf
- Съчинения. Т. II. Трудове по българска църковна история. Трудове по езикознание, литературна история, етнография и народни умотворения. София, 1911 pdf
- Съчинения. Т. III. Публицистични статии. София, 1915 pdf
- pdf Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история. Пловдив-Русчук-Велес, 1869.
- Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало и до днес., Виена, 1869 pdf
- Заселение Балканскаго полуострова славянами (1872)
- Южные славяни и Византия в Х веке. – Чтения в Императорском обществе истории и древностей российских при Московском университете, 1875, № 3, III. Материалы славянские, 1 – 152.
- Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях. – Журнал Министерства Народного Просвящения, Ч. 238. Санкт-Петербург, 1885
БележкиРедактиране
- ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7.
- ↑ Вестник Македония 31-ви юли 1870
- ↑ Tchavdar Marinov. In Defense of the Native Tongue: The Standardization of the Macedonian Language and the Bulgarian-Macedonian Linguistic Controversies. in Entangled Histories of the Balkans – Volume One. p. 443
- ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7.
- ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7 – 10.
- ↑ Манев, Т. Панагюрище, неговото заселвание, битие и възстание. Пловдив, 1906 г., стр. 23
ЛитератураРедактиране
- Изследвания в чест на Марин Стоянов Дринов. София, 1960.
- Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. I. София, 1985, 614 – 616.
- Gjuzelev, V. Marin Drinov (1838 – 1906) – Begründer der bulgarischen Slawistik und Mediävistik, Palaeobulgarica, XVII (1993), № 4, 107 – 126.
Външни препраткиРедактиране
В Общомедия има медийни файлове относно Марин Дринов- Дигитален архив „Марин Дринов“ на ИМИ-БАН
