Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Дебър.

Дебър (на македонска литературна норма: Дебар; на албански: Dibra, Дибра, на турски: Debre, Дебре) е град в западната част на Северна Македония. Населението му е 14 561. Център е на община Дебър с 18 селища.

Дебър
Дебар
— град —
Знаме
      
Дебър, гледан от село Райчица
Дебър, гледан от село Райчица
Страна Flag of North Macedonia.svg Северна Македония
Регион Югозападен
Община Дебър
Географска област Дебър
Надм. височина 763 m
Население 14 561 души (2002)
Пощенски код 1250
Официален сайт www.dibra.gov.mk
Дебър в Общомедия

ГеографияРедактиране

Градът се намира в Дебърското поле, на брега на изкуственото Дебърско езеро, между реките Черни Дрин (Църн Дрим) и притока ѝ Радика близо до границата с Албания. Градът е обкръжен от планините Дешат, Стогово и Ябланица. Надморска височина: 625 метра.

Дебър се слави и с изобилните си минерални богатства. До село Райчица има гипс. На други места се срещат мрамор и желязна руда. На пет километра от града, до село Банище, са прочутите Дебърски бани.[1]

ИсторияРедактиране

ЕтимологияРедактиране

Според „Българския етимологичен речник“ името на града произхожда от старобългарското дъбръ, дьбръ, яма и е родствено на дебри, непроходима гора.[2]

СредновековиеРедактиране

Макар да не се споменава в документите от времето на император Василий II Българоубиец, в края на XI век Дебър вече е център на епархия на Охридската архиепископия, вероятно отделена от Охридската.[3] В околностите на града е роден Йоан Дебърски – първият глава на архиепископията.

В Османската империяРедактиране

 
Студенти от албанското училище в Дебър, 1909 г.

Феликс Петанчич нарича през 1502 година града Дибри (Dibri). В началото на XIX век има размирици срещу султана. По това време градът има 4200 жители и 64 дюкяна. В края на века населението възлиза на 15 500 жители.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Дебър е посочен като град с 4600 домакинства, като жителите му са 7060 албанци и 3800 българи.[4]

 
Юбилей на Негово Блаженство българския екзарх Йосиф I., Дебър, 1902

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Дебър има 15 500 жители, от които 4500 българи християни, 10 500 арнаути мохамедани и 500 цигани.[5]

Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Дебър има 70 сръбски къщи.[6] Към 1905 година цялото християнско население на Дебър е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в града има 3120 българи екзархисти и функционират едно прогимназиално и три основни български училища.[7] В началото на 1909 година е избран български епархийски съвет в състав иконом Търпе Симоновски (председател), поп Спас Поптасев, поп Атанас, Тодор Т. Бояджиев (търговец), Толе Чочков (шивач), Стрезо Наумов (шивач), Нестор Трайов (шивач), Теофил Алексов (шивач), Аврам Петков (бивш кмет) и Аврам Серафимов (кмет на Галичник).[8] Енорийски свещеник е отец Търпе Тошев.[9]

През 1910 година официалната турска власт дава разрешение за строителство на училище за българските деца в българския квартал Варош.[10] В 1910 година по време на обезоръжителната акция всички мъже българи са събрани в църковния двор в махалата Вароша и кметът Блаже Стоянов е изтезаван публично.[11]

Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Дебър има 420 български екзархийски къщи, 6 български патриаршистки, от които 1 от 1910, а другите 5 – отдавна, и 3000 арнаутски къщи. Сърбоманите имат училище с 1 учителка и 6 ученици.[12]

 
Българското училище в Дебър, завършено в 1911 г.

През ХІХ и началото на ХХ в. основният поминък за жителите на Дебър е било занаятчийството. В града са се произвеждали различни по вид огнестрелни оръжия, като особено са се славили със своето майсторство албанците. От останалите занаяти преимуществено са били застъпени терзийството, куюмджийството, казанджийството. Дебрани са се славили като добри майстори-строители, резбари и иконописци. От земеделието най-значим дял заема производството на тютюн, а в по-слаба степен-лозарството и овощарството[13].

При избухването на Балканската война в 1912 година 129 души от Дебър са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[14]

В Сърбия, Югославия и Северна МакедонияРедактиране

След Междусъюзническата война в 1913 година градът остава в Сърбия, срещу което населението възстава в Охридско-Дебърското въстание. Населението на Дебър драстично намалява след Първата световна война.

 
Паметник на Скендербег в Дебър

Според преброяването от 2002 година Дебър има 14 561 жители.[15]

Националност Всичко
македонци 1054 (7,24%)
албанци 10 768 (73,95%)
турци 1415
роми 1079
власи 2
сърби 22
бошняци 2
други 219

От обявилите се за турци 98% са посочили като майчин език „македонския“ и всъщност става въпрос за помаци.

ЗабележителностиРедактиране

В периода XVII-XIX век се развива Дебърската художествена школа, чиито представители са изработили съществена част от иконостасите в България (например църквата „Света Богородица“ в град Пазарджик) и днешна Северна Македония. Еребаровата къща и Селевата къща са обявени за паметници на културата.[16] Старият и Новият хамам, който е художествена галерия, също са паметници на културата.[17]

ДебраниРедактиране

 
Посрещането на дебърските чети на ВМРО в града по време на Младотурската революция.

В 19 и началото на XX век Дебър е със смесено българо-албанско население, последното голямо българско селище в западна посока. След големите миграционни вълни на изток, 75% от населението на града са албанци. Един от най-известните българи дебрани е професор доктор Живко Ошавков, основателят на социологическата наука в България. Друг известен дебранин е Наум Бояджиев, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Сред албанците дебрани се открояват имената на Саид Найдени – водеща фигура на албанското Възраждане в XIX век, Фикри Дине, министър-председател на албанското колаборационистко правителство през Втората световна война, и Екрем Баша, популярен съвременен косовски писател.

Побратимени градовеРедактиране

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. К. Рачев. Западна Македония. С., 1925, с. 32-33.
  2. Георгиев, Вл., Ив. Гълъбов, Й. Заимов, Ст. Илчев (съставители). Български етимологичен речник, том 1 (А - З). София, Българска академия на науките. Институт за български език. Издателство на Българската академия на науките, 1971. с. 329.
  3. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 192.
  4. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995. стр. 170-171.
  5. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 259.
  6. Доклад на митрополит Поликарп, 25 февруари 1904 г., сканиран от Македонския държавен архив
  7. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905, рр. 152-153.
  8. Дебърски глас, година 1, брой 9, 31 май 1909, стр. 4.
  9. Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 427.
  10. „Exhibition of Ottoman civilization in the Balkans“, стр.36
  11. Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 3.
  12. Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
  13. К. Рачев. Западна Македония. С., 1925, с. 32.
  14. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 841.
  15. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови
  16. Стари Дебарски куќи. // Општина Дебар. Посетен на 15 август 2017.
  17. Амами во Дебар. // Општина Дебар. Посетен на 15 август 2017.