Георги Аянов
Георги Попстойчев Аянов (изписване до 1945 година: Георги попъ Стойчевъ Аяновъ) с псевдоними Пожарски[1] и Пожаревски[2] е български революционер, одрински деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Той е и известен етнограф.
| Георги Аянов | |
| български революционер | |
 | |
| Роден |
2 септември 1881 г.
|
|---|---|
| Починал | 24 февруари 1951 г.
|
| Учил в | Одринска българска мъжка гимназия Софийски университет |
| Георги Аянов в Общомедия | |
Биография
редактиране
Георги Аянов е роден през 1881 година в село Дерекьой, Лозенградско. Син е на духовника и революционер поп Стойчо Аянов. Георги Аянов завършва българската гимназия в Одрин.[1] Работи като учител в Ново Паничарево, България. На 10 май 1901 година участва в изпращането на четата на Георги Кондолов от Алан Кайряк. Войводата Кондолов го уговаря да кандидатства за учител в Малко Търново, за да подпомогне учебното и революционното дело. Аянов се съгласява и през септември 1902 година става учител в Малко Търново.[3] Участва в подготовката за въстание.[1] Георги Попаянов е един от последните секретари на революционния комитет в Малко Търново. След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание завършва Историко-филологическия факултет на Софийския университет и се завръща в Османската империя като учител в Одринската гимназия.
След Младотурската революция през 1908 година ВМОРО се легализира. През септември 1908 година се провежда конгрес на организацията в Одрин, на който е избрано окръжно Боево тяло, в което е включен и Аянов. Пунктов началник е в Алан Кайряк.[1]
Установява се в Анхиало, България. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 1 рота на Лозенградската партизанска дружина, под командването на роднината си Димитър Аянов. Носител е на сребърен медал „За заслуга“.[4]
След окончателното прогонване на българите от Източна Тракия, той се установява в Бургас. Попаянов започва да се занимава с въпросите на историята от най-ранна възраст, но се активизира след 1923 г., когато изцяло се съсредоточава върху историята на Източна Тракия. [5]
Той обикаля България и издирва тракийски преселници и бежанци. Попаянов написва две книги за Източна Тракия: „Странджа. Етнографски, географски и исторически проучвания“ и „Малко Търново и неговата окрайнина. Антропо-географски и исторически проучвания“. Събирач е на археологически, исторически, стопански, икономически, културни и фолклорни материали. Автор е на много публикации.[6]
Умира на 24 февруари 1951 година в Бургас.[7]
Читалището в Малко Търново носи името Народно читалище „Георги Попаянов – 1914“. Името на Георги Попаянов носи и улица в бургаския квартал „Меден рудник“.
Бележки
редактиране- ↑ а б в г Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 411.
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 79.
- ↑ Енциклопедичен справочник Малко Търново - Странджа. София, Община Малко Търново. Държавна агенция „Архиви“, 2009. ISBN 978-954-9800-74-6. с. 261.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 574.
- ↑ Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия. Димитър Г. Войников. ИК „Коралов и сие“, София 2002 г.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 133.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 371.