Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Порой.

Долни Порой (на гръцки: Κάτω Πορόια, Като Пороя) е село в Гърция, Егейска Македония, дем Синтика на област Централна Македония с 627 жители (2001).

Долни Порой
Κάτω Πορόια
— село —
Общ изглед от Долни Порой с Круша планина
Общ изглед от Долни Порой с Круша планина
Страна Flag of Greece.svg Гърция
Област Централна Македония
Дем Синтика
Географска област Серско поле
Надм. височина 278 m
Население 627 души (2001)
Долни Порой в Общомедия

ГеографияРедактиране

Селото е разположено на 53 километра северозападно от град Сяр (Серес) и на 28 километра западно от Валовища (Сидирокастро) в южното подножие на планината Беласица (Белес или Керкини) в северозападната част на Серското поле. Намира се в красива местност на 278 метра надморска височина. Югоизточно от него е разположено Бутковското езеро (Керкини).

ИсторияРедактиране

ЕтимологияРедактиране

Според Йордан Н. Иванов името е от порой – корито на силен воден поток след дъжд. От корена рой; за сравнение старобългарското сърой, порой. Порой е често местно и и селищно име в българската топонимия.[1]

В Османската империяРедактиране

 
Български войници край Долни Порой по време на Балканската война, 1913 година
 
Български войници край Долни Порой по време на Балканската война, 1913 година

През XIX век Долни Порой е център на нахия и пазарно средище, в Демирхисарска каза на Серския санджак В нахията влизат Горни Порой, Липош, Тодорич, Джаферли, Мътница, Шугово.[2] Основен поминък на населението е земеделието, бубарството и търговията. В 1872 година в селото се отваря българско училище.[3] Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Като Пороя (Kato-Porroghia), Мелнишка епархия, живеят 400 гърци.[4] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Долни Порой (Dolni-poroī) е посочено като село с 370 домакинства с 520 жители мюсюлмани и 400 жители българи.[5]

През 1891 година Васил Кънчов посещава Демирхисарско и оставя интересни бележки за Долни Порой:

Това село лежи на четвърт час далеко от Горни Порой, на пътя, който води от Серското поле за Поленинската котловина. Има около 320 къщи, от които 120 са български и 200 турски, с 1750 жители. Селото е забележително, че в него става много голям пазар сякоя неделя, затова има ханове и чаршийка. То ще бъде важна станция на новопроектирания железен път Сяр – Солун и като се съедини с Горни Порой, ще стане един хубав градец в живописните поли на Беласица планина.

Българско училище в Долни Порой се отворило в 1870 г. и досега следва с успех. Има 4 отделения с около 45 – 50 ученици и един учител, комуто се плаща много хубаво. В църквата се пее отдавна по славянски. Поминъкът на населението е, както в Г. Порой. Долнопоройските турци са много горделиви и пакостници. Между тях има богати бейове с големи чифлици. Често пъти правят произволи над християните. В последно време малко са поомекнали.[6]

В същата 1891 година Георги Стрезов пише за селото:

Долни Порой, 1/2 час на Ю от Горни Порой в една дупка. През него минува Вързичката река. Дели се на три махали: Топилска, Църковна и Вързичка. В неделя става пазар, дето притичат търговци дори от Кукуш и Дорян. В това село всяка къща изкарва на годината средно число до 100 оки кожурци. Премсетнали са, че в 1888 г. и в двата Пороя излезли 2.400 оки кожурци по 30 гр. оката, – в селата останали до 72.000 гроша. Сее се също тъй и тютюн, лен, мисир, ръж. Селянете работят всякакви занаяти. Това село е едничкото, което признава Екзархията в цяло Демир-Хисарско. Има си църква св. Иван. В църковния двор е и училището, с I клас, 2 учителя и 40 ученика. 120 турски и 110 български къщи. Над селото е „Крали Марко и конят му“ – стена, на която според преданието останал знак от стъпалото на Шарколия.[7]
 
Документ на Смесената българо-гръцка комисия за ликвидиране на имоти на български бежанец от Долни Порой, 1928

Църквата в Долни Порой е „Свети Иван Кръстител“ и празникът ѝ е на Ивановден.[8]

През 1897 година в Долни Порой се разкрива българско класно училище. Назначени са още двама учители, а към училището е създадена библиотека. Открива се и неделно училище за възрастни. Местната община осигурява издръжката на училището в размер на 50 турски лири.[9]

Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в селото живеят 2350 души, от които 750 българи-християни, 1600 турци.[10] По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Долни Порой има 1384 жители-християни от които 1368 българи екзархисти, 10 гърци и 6 власи. В селото има 1 начално и 1 прогимназиално българско училище с 4 учители и 79 ученика [11] Към 1905 – 1906 година селото има 500 къщи, от които 100-120 български, а останалите мюсюлмански.[2]

Селото е освободено от османско владичество през октомври 1912 година от Седма рилска дивизия по време на Балканската война. При избухването на войната осемдесет и двама души от Долни и Горни Порой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[12]

В ГърцияРедактиране

По време на Междусъюзническата война на 9 юли 1913 година Долни Порой е опожарено от гръцките войски.[13] След войната по силата на Букурещкия договор, селото остава в пределите на Гърция. Голяма част от българското население се изселва в България, като се установява предимно в град Петрич и региона.

Според преброяването от 1928 година Долни Порой е смесено бежанско село с 200 бежански семейства и 773 души.[14]

През 1937 година Борис Зографов пише спомените си за селището от времето на Първа световна война:

Позициите ни бяха под село Долни-Порой, в южните поли на Беласица. Беше март месец, когато отидох в това село с каменни къщи, със сенчести чардаци и с много зюмбюли и нарциси в градинките. Чувал бях, че това село (собствено малко градче) било навремето място за прохлада и приятно прекарване на много летуващи от Солун и други градове на източна Македония. Сега, обаче, то бе запустяло. Войната бе пропъдила жителите му отвъд Беласица. Къщите бяха празни, дворовете буренясали, оградите порутени. Животът бе изместен от смъртта и във всички кътчета на селото се бе настанило едно страхотно мълчание.[15]

ЛичностиРедактиране

 
Алексо Поройлията
Родени в Долни Порой
  •   Алексо Поройлията (1864 – 1903), български революционер, войвода на ВМОК
  •   Ангел Липошлиев, български революционер
  •   Георги Атанасов Киранин, български революционер, деец на ВМОРО, изгорен в затвора преди 1918 г.[16]
  •   Георги Динков (1887 - ?), български юрист, завършил право в Ньошател и Брюксел[17]
  •   Георги Ив. Сиквков, български революционер, деец на ВМОРО, умрял след 1918 г.[16]
  •   Георги Илиев, македоно-одрински опълченец, четата на Ташо Стоянов[18]
  •   Георги Недялков, наричан Майка му стара, български революционер от ВМОРО, член на долнопоройския революционен комитет[19]
  •   Димитър Гърчев, български революционер
  •   Димитър Димитров (1909 – ?), български агроном
  •   Димитър К. Изов, български просветен деец от Долни Порой,[20][21] завършил в 1886 година първия випуск на Солунската българска гимназия,[22] български учител в лъгадинското село Негован в учебните 1881 – 1882 и 1882 – 1883 година,[23] учител през учебните 1896 – 1897, 1897 – 1898, 1898 – 1899 година в Силистренското държавно трикласно педагогическо и първоначално училище.[24]
  •   Дионисис Псомиадис, гръцки политик
  •   Илия Аврамов, деец на ВМРО, войвода в Поройско след 1922 година, родом от Горни или Долни Порой[25]
  •   Йоанис Влахос (1935 – 1980), гръцки просветен деец
  •   Милош Попхристов Табаков, български военен деец, майор, загинал през Втората световна война[26]
  •   Стоян Петров, български революционер, деец на ВМОРО, изгорен в затвора преди 1918 г.[16]
  •   Теофилос Леонтаридис (р.1956), гръцки политик, депутат от Нова демокрация
  •   Христо Динков, български просветен деец, учител в 1901 година в Гевгели, заточен след Солунската афера в Бодрум кале[27]
Македоно-одрински опълченци от Долни Порой
  •   Атанас Иванов, 20-годишен, тютюнджия с основно образование, четата на Панайот Карамфилович, 2-ра рота на 10-та прилепска дружина[28][29]
  •   Васил Илиев Аличев, четата на Тодор Стоянов.[30]Награден със знак на военния орден „За храброст“, IV и III степен през Първата световна война.[31].
  •   Георги Димитров, четата на Панайот Карамфилович[32][29]
  •   Георги Темелков, четата на Панайот Карамфилович, четата на Тодор Стоянов, продоволствен транспорт на МОО[33][29]
  •   Димитър Гърчев, четата на Панайот Карамфилович[34][29]
  •   Никола Ангелов, калайджия, ІV отделение, 4 рота на 14 воденска дружина, от Горни или Долни Порой[35]
Други
  •   Стоян Бояджиев (1915 – 2003), български общественик, председател на ВМРО-СМД, по произход от Долни Порой
  •   Юлия Попвасилева (1913 – 2006), българска писателка, по произход от Долни Порой[36]

ЛитератураРедактиране

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Иванов, Йордан. „Местните имена между Долна Струма и Долна Места“. София, БАН, 1982, стр. 176.
  2. а б Из „Рапорт за въвеждането и състоянието на учебното дело през учебната 1905 – 1906 г. в гр. Горни Порой, Демирхисарско“. – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 73.
  3. Матов, Димитър. Кратка расправия по етнографията на Македония, Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец, г. 7, кн. 35, 1890, с. 693.
  4. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 48.
  5. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г., Македонски научен институт, София, 1995, стр. 136 – 137.
  6. Кънчов, Васил. Избрани произведения, Том I, София, 1970, стр.107.
  7. Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн.XXXVI, 1891, стр. 858.
  8. Попвасилева, Юлия. Спомени от бежанските години. София, Книжарница „Македония“. с. 51.
  9. Тасев, Христо. Борба за национална просвета в Мелнишкия край. София, 1987, стр. 120-121.
  10. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика. София, 1900, стр. 185.
  11. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne. Paris, 1905, рр. 188-189.
  12. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 871.
  13. Карнегиева фондация за международен мир. „Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни“, с. 283.
  14. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
  15. Зографов, Бор. Разпятието в Долни-Порой (Спомени от световната война) – в: „Илюстрация Илинден“, книга 5 (85), София, Май 1937, година IX, с. 16.
  16. а б в Македонците в културно-политическия живот на България. Анкета от Изпълнителния комитет на Македонските братства, Книгоиздателство Ал. Паскалев и с-ие, София, 1918, стр. 106.
  17. Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912). // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 51.
  18. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 309.
  19. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.61
  20. Втори годишен отчет за състоянието на учебното дело на Силистренското държавно трикласно педагогическо и първоначално училище за през 1897-98 учебна година. Силистра: Държ. трикласно пед. и първоначално у-ще, 1898 (Руссе: Скоропеч. Т. Петров). 117 с.: с табл.; 24 см.
  21. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984, стр. 495.
  22. Спомени на Георги Стрезов в: „Борбите в Македония и Одринско (1878 – 191). Спомени“, Български писател, София, 1981, стр. 49.
  23. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга втора, стр. 28.
  24. Първи, втори и трети годишен отчет за състоянието на учебното дело на Силистренското държавно педагогическо и първоначално училище за през 1896/1897, 1897/1898, 1898/1899 учебна година. Силистра, Държавно трикласно педагогическо и първоначално училище.
  25. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 5.
  26. ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 105, л. 163 б
  27. „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 69, ISBN 9549514560
  28. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 192.
  29. а б в г Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 58.
  30. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 20.
  31. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 101, л. 595, 604
  32. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 215.
  33. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 699.
  34. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 192.
  35. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 31.
  36. Парцел 44. // София помни. Посетен на 4 март 2016.