Жорж Папазов

български и френски художник модернист и писател

Георги (Жорж) Панайотов Папазов (на френски: Georges Papazoff) е български и френски художник модернист, писател, критик.

Георги (Жорж) Папазов
български и френски художник
Жорж Папазов на 24 години
Жорж Папазов на 24 години

Роден
Починал

Националност Флаг на България България
Кариера в изкуството
Стил сюрреализъм, абстракционизъм
Семейство
Съпруга Беатриче Палазова
Деца Мириям

БиографияРедактиране

Роден е на 2 февруари 1894 г. в Ямбол. В рода на баща му, Панайот Папазов, е имало свещеници, за което говори фамилното име, и Жорж интерпретира това художествено в повестта си „Поп Васил“. Баща му е търговец, собственик на бакалия. Умира скоро след раждането на сина си Георги – най-малкото от шестте деца на семейството. Най-големият брат от шестте деца, Манол, макар и още съвсем млад, поема всеотдайно ролята на глава на фамилията. Майката, Мария Сотирова, е вярваща, „простодушна, но вътрешно просветлена“. Семейството е със строг патриархален морал и Георги го спазва, но същевременно се впуска в битки навън, тъй като (според по-късните си признания) бил едновременно и саможив, и свенлив, и див – с буйна кръв и необуздан характер.[1] През 1912 г., незавършил още гимназия, се записва доброволец в Балканската война.[2] След фронта, през лятото на 1913 г., семейството решава да го изпрати да учи в Европа, тъй като не проявява никакъв интерес към сделките и търговията на братята си, разсеян е и мечтателен. Те искат той „да стане човек и да прослави семейството“. Жорж Папазов изпитва цял живот безкрайна обич и признателност към брат си и майка си, с мисъл за тях и семейството той си поставя целите и се бори, чрез представа за тяхната морална оценка той преценява своите постъпки, както пише в автобиографията си.[1]

Пристига в Прага, без да има дори гимназиална диплома, и с късмет и помощта на приятел успява да се сдобие с такава и да се запише в Инженерно-техническото училище. Започва да учи за паркостроител и строител на вили. Увлича се по рисуване и чертане, но „в моята родина не бях чувал да се говори нито за рисуване, нито за живопис като занимания с практическа стойност. В Прага той за пръв път се среща с изкуството. Посещава музеи, галерии, музикални събития и, както по-късно пише, в душата му избликва синкретичната връзка между музика и живопис, между тонове и багри, която става естетическо откровение за него. Една чешка девойка – Марта, му помага да навлезе в този нов свят, води го по културни събития, снабдява го с книги, доставя му репродукции на велики художници. „Тя знаеше, че тези репродукции бяха за мен искри от магически огън, прозорци, през които виждах по-далеч. Разнообразието на образите, техният характер и произход, езикът, на който говореха, раздвижваше душата ми до последните ѝ фибри“. Започва да рисува: „Ръцете ми, водени от страстта за рисуване, изпълняваха слепешката онова, което създавах в мечтите си“.[1]

През 1914 г. отива за малко в Германия и във Виена, където взима някои уроци по живопис. През 1915 г. е повикан като войник в България, но като студент по строителство не е пратен на фронта, а да строи жилищни бараки към германския цепелинов хангар край Ямбол; после е освободен да довърши образованието си. Връща се в Прага, където преживява голям удар – смъртта на любимата Марта. До 1920 г. снове между Германия, Прага, България. Взима уроци по рисуване.[3][1] От 1916 г. са запазени два-три отлични реалистични акварела и гвашови пейзажи от Чехия. През 1918 г. е в Мюнхен – един от главните центрове на абстракционизма, взима уроци при Ханс Хофман, бъдещия създател на лиричния абстракционизъм в САЩ.[2][3] Силно привлечен е от модернизма, дистанцирането от натурализма, освобождаването на формата отвъд физическите граници. Това е етап на осъзнаване на подтика към изразяване на собствени душевни състочния.[2] През 1919 г. идва за кратко в България и в София (в Тръпковата галерия) урежда първата си самостоятелна изложба – гвашове и рисунки. Няма сведения за реакцията на публиката, вероятно е имало недоумение, а Гео Милев дава отзив за незрялост и любителска непохватност.[2][3]

През 1920 г. в Германия се оженва за Беатриче Палазова, българска студентка по немска филология, която има едногодишен син, Петър, от първия си брак. През 1926 г. се ражда дъщеря им Мириям.[3][2]

От 1921 г. живее в Берлин, където по това време си дават среща немският експресионизъм, руският конструктивизъм, абстракционизмът и дадаизмът. В този период се оформя неговата концепция за живописта. През 1923 г. негова картина е одобрена за участие в голямата Берлинска художествена изложба, където е изложена в залата на прогресивната „Ноемврийска група“ и е откупена от колекционер. Тази и други откупки го окуражават за поетия път.[2] Същевременно показва и деловите си качества – в периода на германската инфлация става активен доставчик на книжарски стоки за България чрез братята си в Ямбол, от което забогатява. Поставя началото на колекцията си с покупка на картина от Дега – „Гръб на къпеща се жена“, която му служи като еталон за голямото изкуство. В по-късен етап от живота си се изявява и като търговец на картини.[3]

През есента на 1923 г. заминава със семейството си за Швейцария, в Женева разширява познанията си за творчеството на Фердинанд Ходлер и Паул Клее[3].

На 31 декември 1923 г. продължават към Париж и от 1924 г. до края на живота си Жорж Папазов живее и работи във Франция. Има различни версии за ранния му пробив там. Сигурното е, че бързо установява контакт с реномираната галерия Вавен-Распай, която приема негови картини и му оказва поддръжка. В Париж бързо добива известност като художник-новатор и като една от най-колоритните личности на парижката бохема. Особено близък е с Жул Паскин. Още по-голяма дружба го свързва с фовистите Андре Дерен и Морис Вламинк – дружба и творческа, и бохемска. Участва в изложби с големите художници от епохата. Галерия Вавен-Распай го изпраща го в 6-месечна творческа командировка (1925 г.) на средиземноморския бряг в Санари, Приморските Алпи, което изиграва голяма роля за творческото му развитие („така се родиха първите ми „абстрактни“ картини и рисунки, в които търсех да изразя живите сили на морето“. През 1930 и 1931 г. той прекарва летата в областта Дордона, Югозападна Франция, където природата и срещата с праисторическата живопис в пещерата Ласко „укрепват собствената му творческа първичност и непосредственост“.[3]

През 1925 г. представя картини в Салона на независимите. Участва в първата съвместна изложба на парижките художници сюрреалисти заедно с Хоан Миро, Макс Ернст, Андре Масон, Ханс Арп, Пабло Пикасо. През 1926 г. прави първата си самостоятелна изложба в галерия Вавен-Распай. Същата година участва редом с Дюфи, Дерен, Пикасо, Брак в изложбата „Танцът в скулптурата и живописта“, организирана от Ролф дьо Маре и превърната после в Музей на танцовото изкуство. През 1926 – 1927 г. участва в Международната изложба на съвременното изкуство в Бруклин (Ню Йорк) с две маслени картини и четири акварела. През 1927 г. прави две изложби в галерия Вавен-Распай, едната с рисунки, а другата с маслени картини. Същата година прави и втора малка изложба в София, в „Галерия на шестте“. През 20-те и 30-те години на XX век участията му в съвместни изложби са многобройни.[3] Има самостоятелни изложби във Франция, Югославия, Италия, Швеция, САЩ, Чехословакия.

През 1934 – 1936 г. Жорж Папазов живее в България (като прескача и до Прага през 1935 г. за организиране на изложба). Опитва се да запознае българската публика с модерното изкуство, чете сказки в „Алианс Франсез“, отпечатани след това на френски и на български език в периодиката и издадени с репродукции в книгата „Париж. Творчество и съдба на великите художници“.[3] Прави две изложби в София: през април – май 1934 и през октомври 1935 г., с които иска да отдаде почит на големия си брат, който е много болен по това време, но те не са посрещнати на нивото на неговите очаквания. Изкуството му се приема противоречиво: интелектуалци от старата школа го критикуват, но Илия Бешков, Сирак Скитник, Кирил Цонев, Андрей Полянов пишат положителни отзиви.[4] Обикаля голяма част от България, за да я опознае изцяло, уединява се в някои манастири и селища. Докато е в България почива брат му, който до последно го е подкрепял, а след това и майка му, и през 1936 г. той се връща отново в Париж.[3] Двете години в България определя като поклонническо пътуване.[4]

Изложбите му продължават, прави самостоятелни във Франция, САЩ и Швеция. През 1960 г., след шумни бохемски десетилетия в Монмартър и Монпарнас, той се оттегля в Южна Франция, в Приморските Алпи, до Средиземно море – любим район на големите художници. Избира градчето Ванс, където си построява мечтаната къща с красива гледка, с изба за вино, портокалова градина и лозе. Рисува до последните си дни. Последната му изложба е ретроспективна, през 1971 г. в парижката галерия „Сена“.[3]

Жорж Папазов умира на 23 април 1972 г. във Ванс (Франция).

ТворчествоРедактиране

ЖивописРедактиране

Творбите му са рисунки, акварели, гвашове и картини с маслени бои. Дебютира с реалистични акварелни и гвашови пейзажи. Първото му творческо десетилетие е време на търсения, когато пробва пътища за постигане на собствена живописно-пластична система, еклектичен период – от чешките романтично-реалистични пейзажи през динамиката, деформацията и гротеската на експресионизма от немския му период, увлечение в колоритни задачи, усвояване на „линейната писменост“ на Паул Клее, която дематериализира физическата природа и форма; тя му подсказва и го довежда до чисто интуитивно загатване на реалната или идейната образност или до автономна от природата конфигурация, превеждаща навън чисто душевни импулси и състояния. Кирил Кръстев отбелязва, че Папазов минава накъсо или за по-дълго почти през всички тенденции на модерното изкуство и значително допринася за тяхното развитие. Спомага за рисунъчната и колоритна дифузия на пластичния образ чрез влиянията на немския експресионизъм, руското абстрактно изкуство и френската автоматична изразност. Още през 1918 и особено около 1924 и 1925 г. прави интуитивно и инстинктивно графична живописна „автоматична писменост“, преди въобще този метод да е формулиран от Андре Бретон.[3]

Жорж Папазов е роден сюрреалист, чийто творби се раждат от открехването на подмолния свят на неговото подсъзнание. Така се появяват виденията му за „душата“ на природните явления:„Морето“, „Бурята“, „Духът на един извор“, „Падането на един метеор“, мистериозните „Биологични ритми“, множество табла „Живопис“ и „Без заглавие“, рисувани с инстинктивна сила все през 1924 – 1925 г. Затова го наричат „художник, който беше сюрреалист преди сюрреализма“, отбелязвайки, че неговата „дълбоко оригинална живопис предшества (в това отношение) търсенията на Хуан Миро и Макс Ернст“ (Жан-Пол Криспел, „Живият Монпарнас“, 1962). През 1926 г. Макс Сейз го съпоставя с Пикасо, чиято „сюрреалистична живопис е по-скоро хиперреалистична, защото и най-отвлечената му картина е населена и често обременена от спомени за физически предмет <...> Папазов пръв в личните си търсения показа как можем да се доближим до „абсолютното изкуство“, автономно сътворено от художника. Неговата живопис ще ревизира нашите схващания за живопис“. Особено специфично е влиянието на Папазов в стилистичен план – той е „първият сюрреалист, който придава убедителен, органично постигнат стил на това голямо художествено направление – изпърво живописно-автоматичен, после геометрично-конструктивистичен и накрая „пулсиращо параболичен“. Той никога не се впуска в самоцелни екперименти, а винаги дава идейни, психични изрази на същността и душата на явленията. Характерно е, изкуството му, отваряйки клапата на подсъзнателното, остава оптимистично, лирично и хармонично (К. Кръстев).[3]

Жорж Папазов се дистанцира от „организирания“ сюрреализъм – групата, ръководена еднолично от Андре Бретон. „Шокиран от сектантството им, отказва да се включи в движението. Това му коства пълното пренебрегване от историците на сюрреализма“ (Жан-Пол Криспел, 1962). Самият Папазов пише в автобиографията си: „Духът и атмосферата на тези събрания ми се струваха твърде „протестантски“ и това не беше по моя вкус на независим човек. Давах си сметка, че ако бях приел правилата на сюрреалистите, щях да предам себе си. Обаче по-късно разбрах, че отказвайки да възприема сюрреалистичните правила, се бях сам осъдил. И до днес никой сюрреалист не иска да си спомни, нито да признае, че аз бях първият, който изложи в Париж картини с идеален или, ако искате, „сюрреален“ характер“.[2][3] Гастон Дийл (1995) пише, че „Произведенията на Папазов ни въвеждат в размисъл за това, че един художник трябва да бъде определено, тотално свободен, независим и да не се осланя на нищо друго освен на своето желание, на своята творческа сила, на своята отдалеченост от ежедневието и на своето усамотение“.[2]

Жорж Папазов създава оригинален пластичен език, който го поставя извън конвенционалните стилови направления в европейската живопис. Той остава един много самобитен, оригинален, голям художник, чието изкуство се приема като „отличаващ се клон от модерното изкуство“ (Оскар Кокошка, 1935).[3]

Някои негови известни творби са: „Тревога в Берк-плаж“ (1931), „На плажа“ (1937), поредици „Циркови кучета“ (1947–1960), „Глави-пейзажи“ (1950–1955), „Гладиатори“, „Риби“ (1950) и много други.

Литературни творбиРедактиране

Жорж Папазов е автор е на книгите:

  • Pascin !… Pascin !… C'est moi !…, écrits („Паскин!... Паскин!... Аз съм!...“). Paris, Ed. Kélilevitch, 1932; Nouvelle édition avec le text enrichi, Genève, Ed. Pierre Cailler, 1959 (2 изд.).[5] Жул Паскин, един от най-близките приятели на Жорж Папазов, се самоубива в ателието си през 1930 г. Папазов пише тази своя първа книга за него. Озаглавява я с думите, с които напразно е викал мъртвия Паскин да му отговори.[3]
  • Париж. Творчество и съдба на великите художници („Paris – l'oeuvre et le destin des grands peintres“). София, изд. Завети, 1938.[5][4]
  • Drenov frères („Братя Дренови“), Paris, Ed. Fasquelle, 1951.[5]
  • Derain, mon copain („Дерен, моят приятел“). Paris, Ed. Valmont, 1960.[6]
  • Lettres à Derain („Писма до Дерен“). Paris, Nouvelles Editions Debresse, 1966.[7]
  • Pope Vassil. Récit Bulgare („Поп Васил“). Paris, Nouvelles Editions Debresse,1968.[8]
  • Papazoff. Sur les pas du peintre. Suivi de documents et témoignages („Папазов. По стъпките на художника“). Paris, Ed. de la Galerie de Seine, 1971.[5]

Картини от Папазов в БългарияРедактиране

Картини от художника има в Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Художествената галерия в Ямбол и един пейзаж от Дордона в Художествената галерия - Сливен; също и в частни колекции.[3]

Посмъртно признаниеРедактиране

От 1952 г. художествената галерия в родния му град Ямбол носи неговото име.

Папазов остров в Антарктика е наименуван на Жорж Папазов.[9]

За негоРедактиране

  • Marc Seize. Georges Papazoff. Les Arts Plastiques, No 4, 1925, Paris
  • Marc Seize. Georges Papazoff. Les Arts Plastiques, No 6, 1926, Paris
  • M. Raynal. Anthologie de la peinture en France. Paris, 1906 – 1927
  • M. Loede. The Little Review. New York, 1926
  • W. Georges. Preface. Catalogue. Galerie Vavin-Razpail. Paris, 1927.
  • Ch. Terasse. Papazoff. L'Art d'aujourd'huis. V. 5. Paris, 1928
  • Cahier d'Art – No 1, 1927, Paris
  • Thieme-Backer. Kunstlerlexikon. Vol. XXVI. Berlin, 1932.
  • H. Brocca. Papazoff. Paris-Montparnasse, 1930.
  • Marinetti. Papazoff: Avangardisti e futuristi bulgari. Milan, 1934
  • Jean-Paul Crespelle, Montparnasse vivant, Paris, 1962
  • Andrei B. Nakov, Georges Papazoff: franc-tireur du surréalisme, éditions de la Connaissance, Bruxelles, 1973[10]
  • Philippe Soupault, Papazoff: le domaine unique de la diversité et de la surprise. Paris: Galerie de Seine, 1975
  • Edouard Jaguer. Papazoff Georges. – Dictionnaire général du surréalisme et de ses environs. Dir. Adam Biro et André Passeron, Office du Livre, Fribourg, Suisse et Presses universitaires de France, Paris, 1982
  • Gaston Diehl, Georges Papazoff, Paris, Cercle d'art, 1995
  • Кирил Кръстев, Жорж Папазов, София, 1973
  • Аксиния Джурова. Филм Жорж Папазов в Галерия „Франсоаз Турние“, Париж, 1978. Излъчен по Българската телевизия.
  • Румяна Станчева, Художникът Жорж Папазов като писател. София: Колибри, 2014, 168 с. ISBN 978-619-150-264-6

ИзточнициРедактиране

  1. а б в г Аврамов, Димитър. Жорж Папазов. Няколко епизода от неговата артистична епопея. // Портал за култура, изкуство и общество. 6 март 2013.
  2. а б в г д е ж з Жорж Папазов. Представен от Румяна Йонева. София, Национален дарителски фонд „13 века България“, 2015. ISBN 978-954-8718-17-2
  3. а б в г д е ж з и к л м н о п р с Кръстев, Кирил. Жорж Папазов. София, Български художник, 1987.
  4. а б в Генова, Ирина. Историзиране на модерното изкуство – липсващите имена. Жорж Папазов. // Изкуствоведски четения 2007. БАН.
  5. а б в г Oevres litteraires de Georges Papazoff. //
  6. Derain: mon copain ((fr))
  7. Lettres à Derain ((fr))
  8. Pope Vassil. //
  9. Papazov Island. Scientific Committee on Antarctic Research (SCAR): Composite Gazetteer of Antarctica
  10. Georges Pappasoff, сайт на Андрей Наков. ((fr))

Външни препраткиРедактиране