История славянобългарска

„История славянобългарска“ (оригинално заглавие: Исторїѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народѣ и ѡ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битїа болгарскаѧ) е първото възрожденско произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир[1] в периода 1760 – 1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765). Приема се символично за начало на Българското възраждане.

История славянобългарска
Исторїѧ славѣноболгарскаѧ
Първа страница от черновата на Паисий на „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“
Първа страница от черновата на Паисий на „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“
АвторПаисий Хилендарски
Създадена1762
Хилендарски и Зографски манастир[1], Света гора
Първо издание1762 г.
Оригинален езиксмес от говорим български и черковнославянски[2]
ЖанрИсториография
Видръкопис
СледващаМногобройни ръкописни преписи

бележки
История славянобългарска в Общомедия

За идеята и влиянието на Паисиевата творба редактиране

Творбата на светогорския монах Паисий е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание.

За целите на администрирането, в Османската империя етноними не се употребявали. Източноправославният рум миллет бил под върховенството на фанариотите от Цариградска патриаршия. Като част от религиозната общност на този миллет, българите започнали, особено в градовете, да се гърчеят.

Структура и особености на творбата редактиране

Структурно Историята се състои от няколко части – 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.

Първо предисловие редактиране

„Ползата от историята“ ("Полза истории") представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.

Второ предисловие редактиране

„Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“ ("К хотещин читати") е втората част, която е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали родолюбците. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.

Същинска част редактиране

 
„История славянобългарска“, издание на БАН от 1914 г. под редакцията на Проф. Йордан Иванов

Представлява компилация от трудове на различни историци като „Славянското царство“ на Мавро Орбини, „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и др. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.

Послеслов редактиране

Това е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки...“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“ („Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“.) и дава сведения за ползваните източници („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи... и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).

Жанрова характеристика редактиране

„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.

Чернова на Паисий редактиране

Написаната от Паисий Хилендарски чернова е запазена и се съхранява в мястото ѝ на написване - библиотеката на Зографския манастир в Света Гора, Атон.

През 1984 г. българските разузнавателни служби, ДС, подменят с копие оригиналната чернова и я изнасят в България, тъй като били убедени в злонамеренията на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената война. Подменената от Държавна сигурност чернова е открита в България в края на 1990-те години. През 1998 г. по инициатива на президента Петър Стоянов, тя е върната отново в Зографския манастир.[3]

Преписи редактиране

 
Първата страница от преписа на Дойно Граматик от 1784 г.

Известни са близо седемдесет преписа на историята[4]. Най-ранните преписи са:

  • Първи Софрониев (известен и като Първи Котленски) препис от 1765 г.
  • Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, 1771 г.
  • Рилски препис (известен още като Никифоров и Дриновски) от 1772 г. Завършен е в Рилския манастир от монах Никифор по Самоковския препис. Бил е притежание на Марин Дринов, който го отбелязва в свои публикации.
  • Жеравненски препис (преди 1772 г.)
  • Втори Софрониев (или Втори Котленски) препис – от 1781 г.
  • Кованлъшки препис от 1783 г. Писан е от поп Стоян от с. Кованлък (Търновско).
  • Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г[1].

Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот; Харитонова, Габровска поправка.

Преписи през 40-те години на XIX век:

Славейков е бил 15-годишен, а Шишков на 12 години. В края на XIX век тези хора са и разпространители на словото на Паисий.

  • Ахтаровия препис на ахтарина Стоянчо Пенев – занаятчия;
  • Препис на Кънчо Стоянович – бакалин;
  • Два преписа на Славейков – учител;
  • Препис на Т. Шишков;
  • Препис на Чехларов;
  • Белочерковски препис на поп Драгия Ненов;
  • „Мердански“ препис, открит в девическия манастир на с. Мерданя;
  • Чехларов препис – наречен е на името на Н.Чехларов от Търново, който го е предал в Софийската народна библиотека.

Преправен вариант на „История славянобългарска“ е от отпечатан за първи път под името „Царственик или история болгарская“ през 1844 г. в Будим (западната част на Будапеща) от Христаки Павлович[5][4].

Печатни издания редактиране

Първото печатно издание на пълния оригинален текст е подготвено от Йордан Иванов и публикувано през 1914 г. от БАН[1].

През 2003 г. университетското издателство „Св. Климент Охридски“ със съдействието на НИМ издава фототипно преписа-белова както и преведените от Петър Динеков текстове на новобългарски език.

„История славянобългарска“ е превеждана на немски, новогръцки, английски, полски и френски.[6]

Вижте също редактиране

Източници редактиране

 
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
  1. а б в г Иванов, Йордан и др. Исторїя славѣноболгарская, собрана и нареждена Паисїемъ Iеромонахомъ въ лѣто 1762. София, Българска академия на науките, 1914.
  2. Андрейчин, Любомир. Из историята на нашето езиково строителство. София, 1986.
  3. Как ДС открадна Паисиевата „История Славянобългарска“ от Зографския манастир // mediapool. Посетен на 2021-05-18wdate=2012-10-11.
  4. а б Хилендарски, Паисий и др. „История славянобългарска, 1762 (Белова)“. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2004.
  5. Аргирова-Герасимова, Мария. „Сбирка от старопечатни книги в централната библиотека на БАН“ // БАН. Архивиран от оригинала на 2013-12-22. Посетен на 1 май 2011.
  6. Кръстева, Йоана. „История славянобългарска“ на френски език представиха в Брюксел // БТА. 2023-02-07.

Външни препратки редактиране

  1. Пълен оригинален текст на „История славянобългарска“, библиография, биографична справка за Паисий и коментар приготвени от Йордан Иванов, издава БАН 1914 г.
  2. „История славянобългарска“ предадена на съвременен български в Уикиизточник.
  3. Препис на Паисиевата „История славянобългарска“ на Дойно Граматик от 1784 г. в Общомедия.
  4. L’Histoire slavo-bulgare de Paisij de Hilendar Traduction et commentaire Архив на оригинала от 2020-02-13 в Wayback Machine. Превод на френски и коментар на Атанас Попов.
  5. Norbert Randow. Paisij Chilendarski, Slawobulgarische Geschichte (История славянобългарска). Leipzig: Insel-Verlag, 1984.
  6. Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Зографска чернова от 1762, Факсимилно издание. Съставители Кирил Топалов, Боряна Христова и Нина Вутова. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1998.
  7. Paisy Hilendarski. A Slavo-Bulgarian History. A facsimile of the original Zograph manuscript draft (1972). Translated by K.Kabakciev. St. Kliment Ohridski University Press. Sofia, 2000.
  8. Красимир Кабакчиев. Кражба има – крадци няма За две нови издания на „История славянобългарска“; за „положителния образ на България“ и самоуважението. Литературен форум, бр. 2 (425), 05.09.-11.09.2000 г.
  9. Радев, Иван. „История на Велико Търново XVIII – XIX век“, „Слово“, В.Т., 2000 т., стр. 418 – 423.
  10. Христов, Христо. Операция „Маратон“. Истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в „Зограф“. Ciela. София, 2012.
  11. Веселинов, Д. Езиковата картина на света през погледа на Паисий. – сп. Чуждоезиково обучение (Foreign Language Teaching), година XXXIX, книжка 1, 2012, с. 77 – 82