Отваря главното меню
Противолодъчният крайцер „Москва
Крайцерът-вертолетоносач „Виторио Венето

Крайцерът-вертолетоносач е разновидност на крайцерите, главното оръжие на които са вертолетите.

Използват се и названията „ескортен крайцер“[1] и „противолодъчен крайцер“[2].

Строени и проектирани в редица страни в периода на 1960 – 1970-те години. От всички други крайцери, ескадрени миноносци и фрегати се отличават с увеличенна численост на авиогрупата и нейната повишена тежест във въоръжението на кораба. Заедно с това, за разлика от вертолетоносачите, те имат и мощно въоръжение от други типове, такива, като зенитни и противокорабни ракетни комплекси, а понякога и солидно артилерийско въоръжение, което не позволява да се отнесе този клас към „чистите“ вертолетоносачи[3].

Предназначението им, главно, е за противолодъчна отбрана, но могат да изпълняват и други функции. Получават ограничено разпространение. Появата на бойните самолетите вертикално излитане и кацане води до желание те да се помещават на относително неголеми носители, което, на свой ред, води до увеличаването на размерите на ново проектируемите крайцери-вертолетоносачи и преход на новите кораби в разряда на леките самолетоносачи[4].

Съдържание

ИсторияРедактиране

 
Шведският крайцер-хидроавионосец „Готланд“ – идеологическият предшественик на крайцерите-вертолетоносачи.

Концептуално крайцерите-вертолетоносци са развитие на идеите за кораби-хибриди, съчетаващи в себе си артилерийско и авиационно въоръжение, която се появява още по времето на Първата световна война[5]. Първият подобен кораб става британският „полусамолетоносач“ HMS Furious („Фюриъс“), преустроен през 1917 г., още на стапела, от явно неудачен лек линеен крайцер. Кораба получава възможността да носи бойни самолети, стартиращи от оборудвана на носа полетна палуба, но съхранява на кърмовата си част кула с 457 mm оръдие на главния калибър[6]. Макар полученият в резултат на това кораб да се оказва неуспешен и като артилерийска платформа и като самолетоносач и впоследствие да е превърнат в чист самолетоносач, самата идея за хибриден кораб, равноценно силен и в двете си роли, получава голяма популярност. В периода на 1920-те – 1930-те години са разработени множество проекти за линкори-самолетоносачи и крайцери-самолетоносачи[7]. На практика обаче е построен само шведският лек крайцер-хидросамолетоносач „Готланд“, получил се не много успешен кораб. В известна степен хибридни кораби могат да се нарекат и японските тежки крайцери тип „Тоне“, където артилерията на главния калибър е съсредоточена в носовата част, а кърмовата е предоставена за операциите на хидросамолетите, които крайцерите могат да носят до осем единици. Все пак на типа „Тоне“ авиацията е спомагателна сила.

Интересът към крайцерите-хибриди се проявява отново в края на 1950-те години. Това се обуславя от два фактора. Първо, подводните сили преживяват бурен разцвет. Появата на подводници с ядрени реактори в съчетание с принципиално новите обводи на корпуса, позволява на субмарините да достигат подводни скорости съпоставими със скоростта на противолодъчните кораби. Имайки естествено превъзходство по далечина на хидроакустическото откриване, подводните лодки (ПЛ) успяват да избягат от опасната зона, но дори в случай на откриването им, преследването на подводниците с надводни кораби става крайно трудно[8][9]. Особено безпокойство предизвиква и появата на ПЛ на балистически ракети с ядрени бойни глави, което ги превръща в стратегическа заплаха[10].

На второ място, в началото на 1950-те години се появяват и първите вертолети, действително пригодни за бойни операции в морето[11]. Именно те започват да се смятат за най-ефективното средство на противолодъчната борба[12]. Макар тяхната скорост и радиус на действие да са ограничени, в сравнение със самолетите, способността за вертикално излитане и кацане позволява да се носят на борда на сравнително неголеми кораби. В същото време един-двата вертолета, базирани на типичните разрушители, фрегати и ГПК, са явно недостатъчно за ефективното търсене на подводните лодки, а действието на тежките вертолети от малките корабни площадки е затруднително. Идва и решението да се поместят достатъчно големи вертолетни групи на сравнително големи кораби с полетни палуби. Ако американският флот, имащ множество самолетоносачи, поема по пътя на преобразуването на част от тях в противолодъчни, то европейските страни и СССР нямат такава възможност. Необходимостта от ефективни противолодъчни единици, способни също така да защитят и себе си, води до създаването на класа на крайцерите-вертолетоносци[13].

ФранцияРедактиране

„Жана д’Арк“Редактиране

 
Jeanne d’Ark (R97)

Проектирането на бъдещият крайцер-вертолетоносач започва във Франция в средата на 1950-те години. Първоначално става дума за относително прост и евтин кораб, предназначен за замяна на остарелия и амортизиран учебен крайцер „Жана д’Арк“. Но после проекта е радикално преразгледан и преобразуван в многоцелеви, обозначен PH-57 и способен да изпълнява функциите, както на учебен кораб, така и на противолодъчен и десантен вертолетоносач[14]. През 1957 г. са отпуснати средствата, а залагането на крайцера, първоначално наречен „Ла Резолю“ (на френски: La Resolue), е през 1960 г[14]. Кораба влиза в строй през юни 1964 г., а още юни 1964 г. е преименуван на „Жана д’Арк“ (на френски: Jeanne d’Arc), наследявайки името на отписания от флота учебен крайцер. Така именно във Франция за първи път е реализирана концепцията за крайцера-вертолетоносач[15].

Конструктивно проекта „Жана д’Арк“ се основава на корпуса крайцера за ПВО „Колбер“ (на френски: Colbert)[15]. В носовата част е разположена надстройката с постовете за управление и комина, кърмата е заета от полетната палуба, под която се разполага авиационният хангар. Размерите на полетната палуба осигуряват едновременното излитане на два вертолета, още четири могат да се намират на нея със сгънати носещи винтове. Хангара събира 8 – 10 вертолета, като позволява да бъде частично преоборудван като помещения за курсанти или подразделение на морската пехота. На кърмата е разположен и подемника за вертолетите.

Първоначално крайцера трябва да носи и мощен 305 mm реактивен бомбомет производство на шведската компания „Бофорс“, а след това той е заменен в проекта със сдвоена пускова установка за ЗРК за средни дистанции „Масурка“, после се отказват и от нея, но е планирано да се постави на кораба най-новият за онова време ЗРК за близки дистанции „Навал Кротал“. Нито един от тези видове оръжия така и не е поставен, но през 1975 г. „Жана д’Арк“ получава шест пускови установки за противокорабния ракетен комплекс „Екзосе“ MM-38. При влизането му в строй крайцера е въоръжен с четири 100 mm универсални артустановки Model 1953. Те са поставени побордно, по две в носовата и кърмовата част на кораба, осигурявайки огън във всяко едно направление.

Проект PH-75Редактиране

През 1970 г., поради предстоящето списване на десантния вертолетоносач „Ароманш“, френските ВМС пристъпват към разработката на универсален вертолетоносен кораб, който трябва може да води противолодъчна борба, а с друга комплектация на авиогрупата да действа като десантен кораб. Официално проекта се именува крайцер-вертолетоносач. Първоначално са разработени редица варианта за крайцер с паротурбинна силова установка[15], с водоизместимост от 15 000 до 22 000 тона. Предполага се поместването на борда на 7 – 8 тежки вертолета „Супер Фрелон“ или 16 – 18 леки вертолета „Линкс“, а също от 450 до 600 морски пехотинеца[16].

Окончателният проект PH-75 е утвърден през 1975 г. За подсигуряването на участието в далечни десантни операции крайцера трябва да има вече ядрена силова установка. Водоизместимостта достига 18 400 тона, а скоростта 28 възела. На кораба може да се базират 10 противолодъчни вертолета „Супер Фрелон“ или 15 транспортно-десантни вертолета „Пума“ или 25 многоцелеви вертолета „Линкс“. Подсигурено е едновременното излитане на осем вертолета, тъй като архитектурата на кораба носи ясно изразен авионосен характер, с обширна полетна палуба и островна надстройка. PH-75 може да вземе на борда си от 1000 до 1500 морски пехотинеца и също е приспособлен за ролята на щабен кораб на съединенията[17].

Въоръжението на PH 75 е предназначено за самоотбрана от въздушния противник. То включва две 100 милиметрови универсални установки Model 68 и две осемиконтейнерни пускови установки за ЗРК „Кротал“[16]. Крайцера се предполага да се заложи през 1975 г., но финансови проблеми отлагат началото на строителството[17]. Впоследствие са разработени проектите PA 75, PA 78, PA 82 и PA 88. Смяната на абревиатурата в названието е свързано с изменение на концепцията на кораба – вместо PH (на френски: Porte-Helicoptires) он започва да се нарича PA (на френски: Porte-Aeronefs) и на него вече се планира базирането на СВИК, т.е. проекта се превръща в лек самолетоносач. В крайна сметка, френските моряци стигат до извода, че този клас кораби са недостатъчно ефективни и отдават предпочтението си на проект за пълноценен самолетоносач носещ самолети с хоризонтално излитане и кацане – бъдещият „Шарл дьо Гол“[16].

ИталияРедактиране

Тип „Андреа Дория“Редактиране

 
Крайцера „Кайо Дуилио“ тип „Андреа Дориа“.

Проекта за нови италиански крайцери израства от ракетените разрушители тип „Импавидо[18], които на свой ред са аналог на американските ракетни разрушители тип „Чарлз Ф. Адамс[19]. През 1964 г. италианският флот въвежда в строй два „ескортни“ крайцера[20] тип „Андреа Дория“. Желаейки да получи кораби, еднакво пригодни за решаването на ПВО и ПЛО задачи, италианските конструктори успяват да вместят на крайцерите не само една сдвоена ПУ за ЗРК „Териер“, но и хангар, вмещаващ 3 вертолета „Сий Кинг“ или 4 по-малки по размер вертолета AB-212[18]. Показателите мореходност и автономност традиционно за италианският флот нямат решаваща роля. Въпреки това, италианските моряци стигат до извода, че крайцерите от типа „Андреа Дория“ все пак са прекалено малки, за да изпълняват ефективно своите задачи и залагането на третия кораб от проекта, получил името „Енрико Дандоло“, не се състоява. Двата кораба преминават модернизация със замяна на електрониката и ракетите[21], „Кайо Дуилио“ завършва службата си в ролята на учебен кораб. Двата крайцера са списани през 1991 – 1993 г[18].

 
Крайцера „Виторио Венето

„Виторио Венето“Редактиране

Получивайки известен опит от експлоатацията на крайцерите от типа „Андреа Дориа“, италианските моряци стигат до извода, че за надеждното подсигуряване на ПЛО броя вертолети на борда на кораба трябва съществено да се увеличи, а също да се подсигурят и по-добри условия за тяхното обслужване[22]. Нов проект е подготвен към 1965 г., а през 1969 г. крайцера „Виторио Венето“ влиза в строй[23]. Също като своите предшественици, той получава един ЗРК „Териер“, но с възможност за стрелба със ЗКР „Стандарт“ и ПЛУР ASROC. Близката отбрана се осигурява от 8 76-милиметрови установки M.M.I. Удължаването на корпуса с 30 метра позволява да се увеличи състава на авиогрупата – „Виторио Венето“ носи до 6 вертолета „Сий Кинг“ или 9 вертолета AB-212. До влизането в строй на лекият самолетоносач „Джузепе Гарибалди“ „Виторио Венето“ е флагман на италианския флот. В периода 1981 – 1984 г. крайцера преминава модернизация с поставянето на ПУ за ПКР „Отомат“ Mk2 и ЗАК „Дардо[23]. „Виторио Венето“ е изключен от състава на флота през 2003 г.

Планира се залагането през 1967 г. на втори крайцер от този тип с името „Триест“, но финансови проблеми отлагат строителството, а след това флота предпочита да стро по-големи кораби авионосен тип и строежа е окончателно отменен[24].

ВеликобританияРедактиране

Тип „Блейк“Редактиране

 
Крайцера-вертолетоносач „Тайгър“.

В периода 1959 – 1961 г. британския флот получава три крайцера от типа „Тайгър“ (на английски: Tiger), заложени още по времето на войната. В хода на достройката първоначално се предполага да се поставят на тях ракетни комплекси британска разработка[25], но тяхното създаване се проточва, а покупката на американски ЗРК за правителството на Великобритания не е престижно[26]. В резултат на това, „тайгърите“ влизат в строй като последните в света крайцери с чисто артилерийско въоръжение. Корабите се оказват доста съвършени, със съвременни радиоелектронни средства, носещи мощна автоматична артилерия калибри 152 и 76 mm[27]. Но, с оглед изключително артилерийското им въоръжение, кръга задачи, които те могат да решават през 1960-те години, е крайно тесен и издръжката на толкова големи кораби с многоброен екипаж за Великобритания по онова време е неоптимално[28].

За да се избегне изваждането на сравнително новите крайцери в резерв те са преоборудвани в щабни кораби за съединенията на флота, за което способствоват солидните им размери[28]. Едновременно с това командването на Кралския флот се заинтересува от италианския опит в строителството на крайцери-вертолетоносачи и решава да преобразува своите нови крайцери в същия стил, разчитайки да ги използва като противолодъчен ескорт за перспективните си самолетоносачи[29]. Поставянето на разработените, най-накрая, британски ЗРК със средна далечина е признато за невъзможно, но корабите получават вместителен хангар на кърмата и летателна площадка[30]. Така е осигурено базирането на противолодъчни вертолети „Уесекс“, а след това те са сменени с вертолетите „Сий Кинг“. Цената за тази възможност е свалянето на кърмовите кули на главния и средния калибър. За сметка на това на то на крайцерите са поставени по две счетверени ПУ ЗРК с малка далечина „Сий Кет“[28].

Работите започват с „Блейк“, преминал преустройството 1965 – 1969 г., а след това е модифициран и „Тайгър“, през 1968 – 1972 г[28]. Получената конструкция е оценена като „доста непохватна“[29] и даже като „най-уродливия кораб, който някога е плавал“[30], но моряците, като цяло, са удовлетворени от нея. Обаче, стойността на работите неудържимо расте, като модернизацията на втория крайцер струва почти в 2,5 пъти по-скъпо, отколкото на първия. Това обстоятелство води до отказ от модернизацията и на третия крайцер от типа „Тайгър“ – „Лайън“[29]. „Блейк“ е списан през 1982 г., а „Тайгър“ през 1986 г[28].

Проект CCHРедактиране

Към създаването на специално построен крайцер-вертолетоносач Кралският флот върви от края на 1950-те години, когато за първи път е предложен проект за ескортен противолодъчен вертолетоносец, доста напомнящ френският проект PH-57. Този кораб с водоизместимост 5940 тона трябва да развива скорост от 26 възела и да има типичната за крайцера-вертолетоносач архитектура – в носовата част е поместено ракетното въоръжение и надстройката, а в кърмовата има полетна палуба и подпалубен хангар за осем вертолета. Предполага се въоръжаването му със сдвоена пускова установка за ЗРК „Сий Слъг“ и с две ПУ за ЗРК „Сий кет“[31].

през 1961 г. е предложен проект с архитектура, напоминяща авионосната – проходна полетна палуба с островна надстройка. Крайцера трябва да носи девет тежки вертолета „Сий Кинг“, а също и сдвоена ПУ за ЗРК „Сий Слъг“ и сдвоена 114 mm артустановка. Водоизместимостта достигала 11 500 тона, а скоростта трябва да бъде все същите 26 възела. Тези проекти са разглеждани от командването на флота като резервни, тъй като основните надежди в развитието на авионосни кораби са свързани с планираното построяване на двата самолетоносача от проекта CVA-01[31]. След отмяната му по финансови причини в края на 1966 г. вече не се предполага строителството на нови авионосещи кораби за британския флот.

Въпреки това командването на флота все пак разчита да получи нови авионосни кораби, макар и с доста по-скромни размери и от 1967 г. започва да се движи проект за щабен крайцер-вертолетоносач, с авиогрупа от шест вертолета „Сий Кинг“. Кораба има крайцерска архитектура с разположение на надстройката в центъра на кораба, като тя включва и хангар. В носовата част са ПУ за най-новия ЗРК „Сий Дарт“, в кърмовата – полетната палуба. Водоизместимостта на новия проект достига 12 500 тона[32]. Но ръководството на флота има предвид и използването на разработения във Великобритания боен самолет с вертикално излитане и кацане „Хариър“ и през 1968 г. издига идеята за създаване на „щабен крайцер-вертолетоносач с проходна палуба“ (на английски: Through-deck Command Cruiser), въоръжен с девет вертолета и водоизместимост от 17 500 тона[32].

Към 1970 г. проекта е завършен, като водоизместимостта му вече е нараснала до 19 500 тона. Независимо от противодействието на министерството на финансите на Великобритания е дадена поръчката за построяване на три кораба от този тип и през 1973 г. е заложен главния крайцер-вертолетоносач „Инвинсибъл“. По политически причини моряците наричат вече доста големия кораб крайцер, поради крайно отрицателните натроения в политическите среди срещу строежа на самолетоносачи. Едва през 1975 г. е обявено, че от борда му ще оперират и самолети СВИК. Най-накрая през 1980 г. тази уклончива политика е прекратена и типа „Инвинсибъл“ започва официално да се нарича противолодъчен самолетоносач (на английски: ASW Aircraft Carriers)[33].

Съветски съюзРедактиране

Проект 1123Редактиране

 
Противолодъчният крайцер „Ленинград“

Първите предложения за строителство на крайцери-вертолетоносачи са издигнати през 1958 г. като опит са се спасят от разразване на почти готовите крайцери от проекта 68-бис за сметка на тяхното преустройство в кораби за ПЛО с противолодъчно въоръжение. Но размерите на крайцерите тогава изглеждат на командването на ВМФ за прекомерни и разработката на проекта 1123 „Кондор“ започва през 1960 г. от „бял лист“[34]. За отбелязване е, че новаторството достига даже такива фундаментални черти на конструкцията, като общото разположение и делението на отсеци. Без подходяща класификация за подобен вид кораби, западните източници ги отнасят към чистите вертолетоносачи (CVH).

Кораба е строен за определена задача: борба със стратегическите ракетни лодки на противника в източното Средиземноморие. В същото време далечината на обсега на техните балистични ракети кара НАТО да определя районите на тяхното патрулиране далеч напред.

Първият противолодъчен крайцер от проекта „Москва“ влиза в строй през 1967 г. и се оказва достатъчно ефективен кораб за ПЛО благодарението на наличието на борда му на 14 противолодъчни вертолета и мощна хидроакустична станция (ХАС). Вторият крайцер – „Ленинград“ – влиза в състава на флота след две години. Цялата си служба корабите прекарват в състава на Черноморския флот, действайки обикновено в акваторията на Средиземно море. Опита от използването им показва, че кораба не е напълно уравновесен: поради претоварването в носовата част той плава с известен диферент към носа, и е склонен да се зарива във вълната, и като цяло от мореходността му, за подобен размер (около 17 000 t), остава да се желае повече. От друга страна, голямата устойчива платформа създава добри условия за експлоатацията на вертолетите.

Първоначално се предполага построяването на серия от 12 крайцера, но резкия ръст на бойните възможности на ракетните атомни ПЛ, особено в плана далечина на стрелбата с балистични ракети, ограничава серията само до тези два кораба. За борба с ПЛ извън пределите на Средиземно море проекта е неефективен. Строителството на третия крайцер от проекта 1123 е отменено през 1968 г. още преди залагането му. Въпреки това, „Кондорите“ изиграват важна роля в развитието на съветските авионосни кораби.

Проект 1123.3Редактиране

 
Такива са представите на западните експерти за крайцер-вертолетоносач от проекта 1123.3.

Опита от експлоатацията на крайцерите от проекта 1123 показва, че даже 14-те вертолета Ка-25 са недостатъчни за изпълнение на поставените бойни задачи[35]. Освен това, на критика са подложени и мореходните качества на корабите, както и условията за обитаемост на екипажа. За разрешаването на тези проблеми от Невското ПКБ през 1966 г. е подготвен предескизен проект наречен 1123М. Новият кораб трябва да бъде значително по-дълъг, водоизместимостта нараства до 18 000 – 20 000 тона, но при това вече се подсигурява базирането на 21 вертолета, а полетната палуба има шест позиции за излитане. Предложението предизвиква интерес у ръководството на ВМФ, но водоизместимостта им изглежда прекомерна[36].

В резултат на това, Невското ПКБ пристъпва през 1967 г. към разработката на проекта 1123.3. Новият крайцер-вертолетоносач, получил името „Киев“, трябва да носи усилено въоръжение, са има голяма далечина на плаване и по-добра обитаемост[37]. Дължината на кораба нараства с 12 m, а водоизместимостта – с 2000 тона.[38] Но, при съхраняването на старата конструктивна схема, увеличаването на състава на авиогрупата и увеличаването на броя площадки за излитане и кацане на вертолетите до седем се оказва невъзможно. Постъпва алтернативно предложение да се направи полетната палуба ъглова и да се маркират площадките в линия[35]. Въпреки това, залагането на „Киев“ се планира за февруари 1968 г. на Черноморския корабостроителен завод. Макар вече да са произведени редица от дънните конструкции, от строителствато на проекта 1123.3. в планираният му вид се отказват[37].

Огромно впечатление на командването на ВМФ на СССР прави демонстрацията в полет на експерименталият СВИК Як-36, от 1967 г[37]. Възниква желание да се разположат на новите кораби усъвършенствана версия на този самолет, подкрепено и от ЦК на КПСС[39]. На Невското ПКБ е наредено да се преработи проект 1123.3 с оглед възможността той да носи и 20 – 22 летателни апарата, в т.ч. и перспективните палубни щурмовици СВИК Як-36М. Освен това, се иска и усилването на зенитното въоръжение, както и да се постави на крайцера противокорабния ракетен комплекс П-120[38], да се увеличи автономността, да се предвиди и квартируването, в случай на необходимост, на подразделение морска пехота. Достатъчно скоро става ясно, че в рамките на зададената водоизместимост – 15 000 тона, решаването на всички тези задачи не е възможно. На 2 септември 1968 г. е прието решенито за прекратяване на строителството на кораба от проекта 1123.3. и започване на проектирането на противолодъчният крайцер от проекта 1143[40].

Други страниРедактиране

В края на 1970-те г. крайцер-вертолетоносач малко неочаквано получават ВМС на Перу. Те желаят да закупят от Нидерландия два вече остарели леки крайцера от типа „Де Зевен Провинсен“. Ако с крайцера „Де Ройтер“ за това няма никакви особени проблеми, то „Де Зевен Провинсен“ се налага съществено да бъде преустроен. Този кораб преминава в периода 1962 – 1964 г. модернизация в хода на която са свалени кърмовите кули на главния калибър и вместо тях е поставена сдвоена ПУ за американският ЗРК „Териер“[41]. Но при продажбата на крайцера на Перу американската страна изисква демонтирването на ЗРК. Тъй като кулите на главния калибър вече е невъзможно да се възстановят, е избрано компромисно решение. На кърмата на крайцера е монтиран просторен хангар и е оборудвана ПИК. Така се подсигурява базирането на три вертолета „Сий Кинг“. Тези машини са способни да носят ПКР „Екзосе“, което позволява именно те да се смятат вече за главното въоръжение на крайцера, влязъл през 1976 г. в състава на перуанския флот с името „Агире“[42].

Обща оценкаРедактиране

Второто пришествие на крайцерите-хибриди се оказва, като цяло, напълно удачно. При това крайцерите-вертолетоносачи на различните страни се отличават значително един от друг. Италианските крайцери от типа „Андреа Дориа“ са, по същество, увеличени разрушители с достатъчно скромни бойни възможности[43]. Създаденият като тяхно развитие „Виторио Венето“ се създава като универсален кораб. Още по-универсален е крайцера „Жана д’Арк“, използван като противолодъчен, десантен и учебен кораб. В противоположност на този подход, съветските крайцери от проекта 1123 се създават като кораби за ПЛО и обосновано са наименувани противолодъчни крайцери[44]. Британският проект „Блейк“ става принудително решение за спасяването на ценни, но скъпи за експлоатация кораби от бързото им отписване[28]. Независимо от малкото на борй реално построени кораби от този клас, военните моряци са напълно удовлетворени от техните възможности.

Отбелязва се и заявка за продължение на строителството на корабите от класа. Но в развитието на крайцерите-вертолетоносачи се намесва прогреса на авиационната техника. Появата на самолетите с вертикално излитане и кацане води до желанието те да се носят от новопостроените крайцери. Последното води до заметен ръст във водоизместимостта при проектиращите се единици и те фактически преминават в разряда на леките самолетоносачи, даже и да продължават формално да се числят към крайцерите. Развитието на проекта „Виторио Венето“ води до появата на лекия самолетоносач „Джузепе Гарибалди“[45], проекта за щабен крайцер CCH се превръща в серията леки самолетоносачи от типа „Инвинсибъл“, проекта 1123.3 се превръща в авионосните крайцери от проекта 1143[44], а френският проект PH-75, претерпявайки серия изменения, се трансформира от универсален крайцер-вертолетоносач в самолетоносач за СВИК и впоследствие е реализиран като пълноценният самолетоносач „Шарл дьо Гол“[46].

Сравнителни ТТХ крайцерите-вертолетоносачи
Основни елементи   Франция „Жана д’Арк“[47]   Великобритания „Блейк“[48]   Италия „Андреа Дориа“[18]   Италия „Виторио Венето“[49]   Съюз на Съветските Социалистически Републики Проект 1123[50]
Водоизместимост, стандартна/пълна, t 10 000/12 365 9975/12 080 5000/6500 7500/8850 11 300/14 560
Силова установка, к.с. 40 000 80 000 60 000 73 000 90 000
Максимална скорост, възела 26,5 31,5 30 30,5 29
Ракетно въоръжение ПКРК „Екзосе“ – 6×1 ЗРК „Сий Кет“ – 2×4 ЗРК „Териер“ – 1×2 ЗРК „Териер“/ПЛРК ASROC – 1×2 ЗРК „Шторм“ – 2×2, ПЛРК „Вихрь-1“ – 1×2
Артилерийско въоръжение 100 mm – 4×1 152 mm – 1×2, 76 mm – 1×2 76 mm – 8×1 76 mm – 8×1 57 mm – 2×2
Торпедно въоръжение няма няма 324 mm ТА – 2×3 324 mm ТА – 2×3 533 mm ТА – 2×5
Авиационно въоръжение 4 – 8 вертолета 4 вертолета 3 – 4 вертолета 6 – 9 вертолета 14 вертолета
Екипаж, души 627 880 485 550 541

ИзточнициРедактиране

  1. Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships. ISBN 978-1557503749.
  2. Апальков Ю. В.. Противолодочные корабли. 17 с.. ISBN 978-5-903080-99-1.
  3. Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  4. Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  5. Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  6. Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  7. Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  8. Апальков Ю. В.. Подводные лодки советского флота 1945 – 1991 гг. Т. I. ISBN 978-5-903080-55-7.
  9. Апальков Ю. В.. Противолодочные корабли.
  10. Балакин С. А., Заблоцкий В. П.. Советские авианосцы. Авианесущие крейсера адмирала Горшкова. 8 с.. ISBN 978-5-699-20954-5.
  11. MacGowen S.S.. Helicopters. An illustrated history of their impact. ISBN 1-85109-468-7.
  12. Кузин В. П. Никольский В. И.. Военно-Морской флот СССР 1945 – 1991. 96 с..
  13. Каторин Ю. Ф.. Крейсеры. Ч. 2. 139 с.. ISBN 978-5-8172-0134-5.
  14. а б Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995. ISBN 978-155-75013-25.
  15. а б в Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  16. а б в Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  17. а б Алексеев А.. Французский атомный крейсер-вертолётоносец. Зарубежное военное обозрение. 121 с..
  18. а б в г Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  19. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995. 207 с..
  20. Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships. ISBN 978-1557503749.
  21. Jane's Fighting Ships, 1981 – 1982. 258 с..
  22. Шунков В.Н.. Авианесущие корабли и морская авиация. 135 с.. ISBN 985-438-979-0.
  23. а б Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995. 205 с..
  24. Шунков В.Н.. Авианесущие корабли и морская авиация. 140 – 141 с..
  25. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  26. Osborne E.W.. Cruisers and Battle cruisers. An illustrated history of their impact. ISBN 1-85109-369-9.
  27. Preston A.. Cruisers. An Illustrated History. ISBN 0-85368-105-8.
  28. а б в г д е Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  29. а б в Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  30. а б Preston A.. Cruisers. An Illustrated History.
  31. а б Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  32. а б Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  33. Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships.
  34. Противолодочный крейсер „Москва“
  35. а б Шунков В.Н.. Авианесущие корабли и морская авиация. 149 с..
  36. Соколов А. Н.. Альтернатива. Непостроенные корабли Российского Императорского и Советского флота. 37 с.. ISBN 978-5-902863-15-1.
  37. а б в Балакин С. А., Заблоцкий В. П.. Советские авианосцы. Авианесущие крейсера адмирала Горшкова. 64 с..
  38. а б Апальков Ю. В.. Противолодочные корабли.
  39. Балакин С. А., Заблоцкий В. П.. Советские авианосцы. Авианесущие крейсера адмирала Горшкова. 65 с..
  40. Балакин С. А., Заблоцкий В. П.. Советские авианосцы. Авианесущие крейсера адмирала Горшкова. 66 с..
  41. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  42. Александров Ю. И., Апальков Ю. В.. боевые корабли мира на рубеже XX—XXI веков. Т. II. Часть I. Авианосцы и крейсера. 131 с.. ISBN 5-8172-0105-4.
  43. Шунков В.Н.. Авианесущие корабли и морская авиация. 135 с..
  44. а б Балакин С. А., Заблоцкий В. П.. Советские авианосцы. Авианесущие крейсера адмирала Горшкова. 60 – 61 с..
  45. Шунков В.Н.. Авианесущие корабли и морская авиация. 94 с..
  46. Шунков В.Н.. Авианесущие корабли и морская авиация. 127 с..
  47. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  48. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  49. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995.
  50. Апальков Ю. В.. Противолодочные корабли. 21 с..

ЛитератураРедактиране

  • Апальков Ю. В.. Противолодочные корабли. ISBN 978-5-903080-99-1.
  • Балакин С. А., Заблоцкий В. П.. Советские авианосцы. Авианесущие крейсера адмирала Горшкова. ISBN 978-5-699-20954-5.
  • Каторин Ю. Ф.. Крейсеры. Ч. 2. ISBN 978-5-8172-0134-5.
  • Ненахов Ю. Ю.. Энциклопедия крейсеров 1910 – 2005. ISBN 978-985-13-8619-8.
  • Соколов А.Н.. Советский ракетный крейсер. Зигзаги эволюции. ISBN 5-902863-09-0.
  • Шунков В.Н.. Авианесущие корабли и морская авиация. ISBN 985-438-979-0.
  • Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995. ISBN 978-155-75013-25.
  • Osborne E.W.. Cruisers and Battle cruisers. An illustrated history of their impact. ISBN 1-85109-369-9.
  • Layman R., McLaughlin S.. Hybrid Warships. ISBN 978-1557503749.

Вижте същоРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Крейсер-вертолётоносец“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.