Никола Генев

български генерал

Никола Генев Колчев е опълченец-поборник, български офицер, генерал-лейтенант, командир на Македоно-одринското опълчение през Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913).

Никола Генев
български генерал
Nikola Genev - DA Karastoyanov.jpg

Войни Сръбско-българска война
Балканска война
Междусъюзническа война
Образование Национален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
Никола Генев в Общомедия

БиографияРедактиране

Никола Генев е роден на 18 януари 1856 г. в Севлиево. Участва в Априлското въстание като член на революционния комитет в родния си град. Бива арестуван и изтезаван от турците, като по-късно успява да емигрира в Румъния, след което преминава в Русия.[1]

Руско-турска война (1877 – 1878)Редактиране

При подготовката на Руско-турска война (1877 – 1878) се записва в Българското опълчение. Опълченец от III-а Опълченска дружина. Взема участие в боевете на връх Шипка.[1] За проявена лична храброст е награден с войнишки „Георгиевски кръст“ IV ст. В края на войната е повишен във военно звание младши подофицер.

Офицер в Българската армияРедактиране

След Освобождението постъпва във Военното училище в София. Завършва първия випуск през 1879 г. На 10 май е произведен в офицерско военно звание подпоручик. По свое желание е разпределен в III-а Пехотна Радомирска дружина (наследила III-а дружина от Българското опълчение). През 1883 г. завършва Стрелкова офицерска школа в Санкт Петербург.

Сръбско-българска война (1885)Редактиране

През Сръбско-българската война (1885) капитан Генев е командир на III-а дружина от II- и Пехотен Струмския полк (от 27 септември 1885 г.), както и началник на Трънския отряд. Въпреки малобройния си състав, получава задача да забави Моравската дивизия, насочила се към Сливнишката позиция. Отряда спечелва ценно време, необходимо за допълнително укрепяване и попълване на бойния състав на армията.[2] За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ IV ст.

От 13 август 1887 г. е старши офицер със звание майор, а през 1892 г. От 1893 до 1900 г. Никола Генев е последователно командир на II- и Пехотен полк, на XVIII- и Пехотен Шуменски полк и VII- и Пехотен Преславски полк. От 1900 до 1904 г. е командир на I-а бригада в VI-а Пехотна Бдинска дивизия. На 4 март 1904 г. е повищен в звание генерал-майор. По свое желание преминава в запаса.

Балкански войни (1912 – 1913)Редактиране

 
Отличия на генерал-майор Никола Генев. Национален военноисторически музей

През Балканската война (1912 – 1913) генерал-майор Генев се връща в Българската армия. Назначен е за командир на Македоно-одринското опълчение, а от 11 октомври 1912 г. и на Кърджалийския отряд. Участва в бойните действия в Егейска Тракия, които завършват с пленяването на корпуса на Явер паша през ноември същата година. В началото на 1913 г. командваните от него опълченци участват в боевете при Шаркьой, където отбиват голям турски десант.

По време на Междусъюзническата война в 1913 година опълчението води военни действия срещу сърбите при Кочани и Царево село. След края на войната генерал-лейтенант Никола Генев отново излиза в запаса на Българската армия.

Никола Генев е един от офицерите, подписали протестното писмо до цар Фердинанд I против участието на България в Първата световна война (1914 – 1918) на страната на Тройния съюз.

 
Паметна плоча на дома на Никола Генев на булевард „Христо Ботев“ в София

Генерал-лейтенант Никола Генев умира на 12 април 1934 г. в София.

Военни званияРедактиране

НаградиРедактиране

  • Орден „За храброст“ III ст., 2-ри клас
  • Орден „За храброст“ IV ст., 2-ри клас.
  • Орден „Св. Александър“ II, III, IV и V ст. с мечове.
  • Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[3]
  • Войнишки „Георгиевски кръст“ IV ст. / Русия /.

БележкиРедактиране

  1. а б Димитров, И., Съединението 1885 – енциклопедичен справочник, София, 1985, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, с. 77
  2. Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, с. 72
  3. Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.

ИзточнициРедактиране

  • Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“
  • Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.

Външни препраткиРедактиране