Нинко Стефанов
Нинко Стефанов Вияшки е български политик от партията БКП и участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война.
| Нинко Стефанов | |
| Председател на КДК | |
| Мандат | 16 март 1959 – 17 март 1962 |
|---|---|
| Назначен от | III народно събрание |
| Министър-председател | |
| 1959 – 1962 | Антон Югов |
| Предшественик | Димо Дичев |
| Лична информация | |
| Роден | |
| Починал | |
| Полит. партия | БКП (1944 – 1982) |
| Професия | металоработник • политик |
| Народен представител в: XXVI ОНС VI ВНС I НС II НС III НС IV НС V НС VI НС VII НС VIII НС IX НС | |
Портал  Политика | |
Биография редактиране
Произход и работа редактиране
Нинко Стефанов е роден на 27 юни 1911 г. във видинското село (днес град) Грамада. През 1930 г. става член на РМС, а четири по-късно и на БКП. От 1933 г. е секретар на районния, а после и на Окръжния комитет на РМС. От 1935 година е член на ЦК на БКМС. През 1939 г. завършва в Москва Международната ленинска партийна школа. Член е на ЦК на РМС в периодите 1939 – 1941 и 1943 – 1944 г.
Участие в Съпротивата редактиране
През 1941 г. е арестуван и пратен в лагера Кръсто поле, откъдето избягва през 1943 г. На следващата година става политкомисар на Първа софийска народоосвободителна бригада.
Политическа кариера редактиране
След 9 септември 1944 г. е на работа в партийния и държавен апарат – секретар е на ЦК на РМС. След това първи секретар на Окръжния комитет на БКП във Видин (1950), а впоследствие и на този във Враца (1951 – 1959). Участва активно в Кулските събития през март 1951 година, когато е освиркван от жителите на родното си село, решили да напуснат масово създаденото от режима Трудово кооперативно земеделско стопанство.[1]
От 1954 до 1990 г. е в ЦК на БКП. Между 1959 и 1962 г. е председател на Комисията за държавен контрол, председател на Комисията за партиен и държавен контрол (1965 – 1971), министър без ресор (1971 – 1976), заместник-председател на Народно събрание (1976 – 1986)[2]. Член е на Националния съвет на ОФ (1967 – 1998).[3] Носител на четири ордена „Георги Димитров“ и почетното звание „Герой на социалистическия труд“.[4]
Бележки редактиране
- ↑ Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 187.
- ↑ Цураков, Ангел, Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, Книгоиздателска къща Труд, стр. 277, ISBN 954-528-790-X
- ↑ Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 432.
- ↑ Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 336