Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Света София.

„Света София“ е раннохристиянска православна църква в столицата на Република България – София. За начало на нейното съществувание е приет IV век и тя е традиционният катедрален храм на града, дала и името му.[1]

„Света София“
Basilica of Hagia Sofia, Bulgaria.jpg
Местоположение в Оборище
Вид на храма православна църква
Страна Flag of Bulgaria.svg България
Населено място София
Вероизповедание Българска православна църква
Епархия Софийска
Тип на сградата базилика
Архитектурен стил византийски
Време на изграждане IV век
Съвременен статут действащ храм, паметник на културата
Съвременно състояние реставрирана
„Света София“ в Общомедия
Интериор на църквата

АрхитектураРедактиране

Според Богдан Филов църквата „има и твърде голямо общо научно значение като един от най-старите архитектурни паметници на Балканския полуостров... „Св. София“, която съвсем няма византийски характер, и се отличава рязко от всички други църкви у нас, сочи явно на един период, когато византийският стил не е още получил онова изключително господство в църковната архитектура на Балканския полуостров, което по-късно задушило всички други самостойни прояви и е наложило своя отпечатък дори и на постройките от най-ново време... Всъщност, обаче, ние имаме тук работа с една оригинална постройка... [нейните] особености не могат да се обяснят въз основа само на местните паметници... ние ще трябва... да проследим главно старохристиянската църковна архитектура в Мала Азия.“[2]

Църквата днес няма камбанария. Камбаната ѝ продължава да е окачена на високо вековно дърво в градината пред входа.

ИсторияРедактиране

Предходни сградиРедактиране

Сердика започва да се християнизира още в първите години сл. Хр. Християнството, обаче, остава потиснато от законовите ограничения на Римската империя до началото на IV век сл. Хр. На 30 април 311 година император Галерий издава Сердикийския едикт, с който християните в Сердика получават статут на религиозна търпимост (толерантност). Две години по-късно, през 313 година в Медиоланум, император Константин Велики потвърждава едикта на Галерий вече – за империята, чрез Медиоланския едикт.

През XX век българската наука приема становището, че на мястото на „Света София“ са издигнати последователно поне четири по-малки християнски храмове, предхождащи днешната сграда (Станчева, арх. Бояджиев). Съгласно това становище първият раннохристиянски храм е мартирий, издигнат в съществувалото от по-рано гробище източно от Източното входно крепостно съоръжение (Източната порта – разг.) на Сердика. Изглежда тази първа сграда е построена или преустроена непосредствено след Миланския едикт, като откритата в нея олтарна маса е приблизително датирана към средата на IV век. Първоначално тя е правоъгълна с предполагаеми размери 7,43 × 6,19 метра и с полукръгла апсида на изток, а по-късно е разширена и удължена в западна посока до размери 14,51 × 6,19 метра.[3] Около 380 година на мястото ѝ е построена църква, която, без да има функционална връзка с нея, запазва нейните основни размери, използвайки останки от стените ѝ за опора. Корабът е по-дълъг с 4 метра и отстрани са добавени още два кораба, като северният е по-тесен, за да не засегне съществуващи гробници. Ширината на апсидата достига ширината на централния кораб, архитектурен подход, който се сравнява по това време със сирийската църковна архитектура.[4] Малко по-късно църквата е построена върху предишната наново за трети път. Страничните кораби са разширени (северният – само с половин метър) и апсидата е увеличена пропорционално. Целият централен кораб е удължен допълнително в западна посока, а в западния му край е добавен притвор. Тази църква няма дълъг живот; вероятно е разрушена от нашественици, може би готи, няколко години след завършването на строежа.[5] През последните години на IV век на мястото е построена още една нова църква с нов мозаечен под (документиран, но не – запазен), покриващ останките от предишните строежи. Тази сграда също е разрушена, вероятно от хуни през 443 година.[6]

От края на XX век се налага критичен нов прочит (арх. Ганчев, арх. Китов, Чилингиров) на изказваните доскоро аргументи.

Настоящата църкваРедактиране

Голяма част от изследванията на църквата „Света София“ през XX век се съгласяват със заключенията, че тя може да е построена в средата на V век, при император Маркиан или при Лъв I Тракиец, като е възможно поне в някои свои части да повтаря плана на предходна сграда.[7] Църквата е засегната в края на V век от предполагаеми следващи нападения, възможно на [пра]българи и славяни, и претърпява строителни поправки около средата на VI век при император Юстиниан I.[7] Подобно на „Света София“ в Цариград, и тя е посветена на Божията премъдрост – едно от имената на младия Иисус Христос.[8] Името от поне от XIV век започва да се използва и за града.

Не по-късно от завладяването на Сердика от българския владетел Крум в 809 година са срутени сводовете на трите надлъжни кораба и на напречния кораб (трансепт), както и надстройката на притвора. След покръстването на българите през втората половина на IX век църквата е ремонтирана, като може би още тогава да са премахнати отбранителните кули и сградата да е придобила приблизително съвременния си план.[9]

През следващите столетия „Света София“ продължава активно да се използва предимно като градска съборна църква и обичайно място за опело, поради непосредствената близост с едно от градските гробища. По времето на Второто българско царство (XII – XIV век) „Света София“ придобива статута на катедрална митрополитска църква. Открити са следи от стенописи, датирани в XII век, но не и синтрон.

Превръщане в джамия и запустяванеРедактиране

 
„Света София“, гравюра от 1878 г.

След османското нашествие храмът е превърнат в джамия – издигнато е минаре, унищожени са стенописите. Най-вероятно сградата за пръв път е разрушена по време на земетресение от средата на XV век. В края на XVI век тя е отново възстановена като джамия от османския велик везир Сиявуш паша.[10] Отново през 1818 година и 1858 година сградата пострадва сериозно от силни земетръси, минарето пада, а сред турците се пуска мълвата, че те са разгневили гяурския Господ и така джамията е окончателно изоставена. Оцелялата част е превърната в склад. На 4 януари 1878 година по време на Руско-турската война на свободното пространство пред „Света София“ с благодарствен молебен тържествено са посрещнати войските на руския генерал Гурко. Складът е затворен, но въпреки енергичното недоволство на софиянци, към края на XIX век високите части на църквата се използват като наблюдателна кула на столичната пожарна команда.

Възстановяване през XX векРедактиране

 
„Света София“, около 1915 г.
 
Камбаната е окачена на високо вековно дърво в градината пред входа

През 1927 година Света София е обявена за народна старина (Държавен вестник, №69, 1927 г.).[2] Веднага след това се извършва първото съвременно възстановяване на храма, което е завършено през 1930 г.

На 21 септември 1930 година църквата е осветена и в нея започва да се извършва служение.

През 1935 г. се извършва системно проучване и реставрация под ръководството на професор Богдан Филов и архитект Александър Рашенов. През 1955 г. храмът е обявен за архитектурно-строителен паметник на културата от национално значение (Известия, № 73, 1955 г.).

Храмът е възстановен в близък до първоначалния му вид. Неговият план е замислен и осъществен върху основната идея – латински кръст с удължено източно рамо, завършващо с апсида, а куполът (без отвори) е центриран върху пресечната точка на кръстовидния план (централен кораб, пресечен от напречен). Тази основна идея е дисциплинираща в изграждането и оформянето като на вътрешното пространство, така и на силно въздействащите външни обемни решения. Реставрацията на екстериора на църквата е извършена в периода 1980 – 1981 г. по проект и под ръководството на архитектите Христо Ганчев и Д. Дамянов от Националния институт за паметниците на културата. През 1986 г. колектив с ръководител Христо Ганчев разработва концепция и програма за консервация, реставрация и експониране на интериора на църквата „Света София“.

През 1980-те и 1990-те години църквата отново е реставрирана и консервирана, а на южната ѝ фасада е възстановен главният официален мемориал на Република България – Паметникът на Незнайния войн, по проект на Никола Николов. Тогава под нея и в непосредствена близост са открити още няколко гробници и гробнична архитектура. Това дава ход на сложен дългогодишен архитектурно-исторически проект за подробно изследване, консервация, реставрация и социализиране на целия комплекс.

Работата по консервацията и експонирането на интериора и гробниците и изграждането на първия и единствен подземен музей в София е извършена по проект на Васил Китов и е завършена в периода 2012 – 2013 година.

От англо-американските бомбардировки на София в 1944 година, пострадала подобно на съборната църква „Свети Александър Невски“, щети понася и „Света София“.

Днес църквата „Света София“ е сред най-значимите архитектурни ценности, запазени от ранното християнско развитие на Югоизточна Европа, със световно значение.

В градинката от източната страна на църквата е погребан писателят Иван Вазов. Църквата е сред Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.

ЛитератураРедактиране

  • Филов, Богдан. Софийската църква „Света София“. С., 1913.
  • Филов, Проф. Богдан Димитров. "Софийската църква „Света София“ с предговор от Георги Каприев, Второ издание по Библиофилски екземпляр, № 5, лично номериран и подписан от Богдан Филов на 17.IX.1913. – Изд. „Изток-Запад“ (заедно със "Софийската църква „Свети Георги“), София, 2004.
  • Стефан Бояджиев, Вера-Надежда Динова-Русева, Георги Бакалов, Марина Младенова. Раннохристиянски храм „Св. София“ – премъдрост Божия / The Early Christian Church of St. Sofia – God`s Wisdom. 2 прераб. и доп. изд. С., УИ, 2009.
  • Чилингиров, Асен. Софийската „Света София“ и нейните мозайки. С., Алфаграф, 2011.
  • Ганчев, Христо. “Проучвания и проект за фасадна реставрация на църквата „Св.София“/1980 – 1981 г./", Сб. “Проучвания и консервация на паметниците на културата в България, том III, стр. 132 – 140, НИПК и ЦПИП-КК, София 1984.
  • G. Fingarova, Die Baugeschichte der Sophienkirche in Sofia. Wiesbaden, 2011; с рецензия от Е. Ризос
  • Ганчев, Хр. “Базиликата „Св.София“, Сп. „София“, бр. 3, 1981.
  • Ганчев, Хр. „Паметникът дал името на нашата столица“, в-к „Отечествен фронт“, бр.11088, 1981.
  • Петрова, Арх. Елена Маринова. Църквата „Света София“ (33 – 36) – В: Сборник – София, древна и млада (с. 431). Съставители: Велков, Проф. Велизар Иванов, Магдалина Станчева, Борис Чолпанов и Желязка Купенова; Рецензенти Проф. Димитър Ангелов, Проф. Илчо Димитров – Издателство „Народна младеж“, София, 1980.
  • Чилингиров, Асен. Софийската „Света София“ и нейните изследвания - Херон Прес, София, 30.09.2013. http://www.promacedonia.org/tschilingirov/sss/index.htm

БележкиРедактиране

  1. Чилингиров, Асен. Софийската „Света София“ и нейните изследвания – Херон Прес, София, 30.09.2013. http://www.promacedonia.org/tschilingirov/sss/index.htm
  2. а б Филов, Проф. Богдан Димитров. "Софийската църква „Света София“ с предговор от Георги Каприев, Второ издание по Библиофилски екземпляр, № 5, лично номериран и подписан от Богдан Филов на 17.IX.1913. (стр. 30) – Изд. „Изток-Запад“ (заедно със "Софийската църква „Свети Георги“), София, 2004
  3. Димитров 2013, с. 123 – 124.
  4. Димитров 2013, с. 124 – 125.
  5. Димитров 2013, с. 125.
  6. Димитров 2013, с. 125 – 126.
  7. а б Димитров 2013, с. 126.
  8. Международна конференция „София – Премъдрост Божия“, Софийски университет, Богословския факултет, Официална публикация на Българската патриаршия, София, 22 март 2010 г.
  9. Димитров 2013, с. 126 – 127.
  10. Авдев, Стоян. Разрушителните исторически земетресения в София. София, Бесике, 2007. ISBN 978-954-916-354-4. с. 9 – 10.
Цитирани източници
  • Димитров, Димитър. Християнските храмове по българските земи I-IX век. София, Фондация „Покров Богородичен“, 2013. ISBN 978-954-2972-17-4.

Вижте същоРедактиране

Други паметници на късно античната/раннохристиянската архитектура в България:

Външни препраткиРедактиране