Графове и херцози на Анжу

Уикимедия списък
(пренасочване от Херцог на Анжу)

Графът на Анжу е владетел на Графство Анжу, дадено за първи път от Карл II Плешиви през IX век на Робер Силния. Анжуйската династия е създадена с Ингелгерфранкски благородник, който получава половината от Графство Анжу от Луи II Заекващия[1] и който заедно със синовете си е виконт на Анже. Неговият син Фулк I Червеният приема титлата „граф на Анжу“, както се вижда от две дарения, направени от него между 929 и 930 г.[2] [3] В този период титлата „граф“ му е окончателно и официално призната от неговия господар, херцогът на франките и граф на Париж Хуго Велики.

Графството скоро става независимо както от херцога на франките, така и от кралете на франките. Първо Каролингите, а по-късно Капетингите, въвлечени във войните срещу викингите, не успяват да се наложат над графовете на Анжу. Графството остава независимо, докато Филип II от Франция не се възкачва на престола около 270 години по-късно.

Мъжкият клон на мъжките потомци на Ингелгер (Първи анжуйски дом) завършва със смъртта на Годфроа II Анжуйски през 1060 г. без наследници. През 1060 г. той, тъй като е болен, изоставя титлите си, оставяйки ги на племенниците си – графа на Гатине Годфроа III Брадатия и брат му Фулк IV Злонравния.[4] Графството премина към женския клон (Втори анжуйски дом). Всъщност двамата наследници на Годфроа II са синове на една от неговите сестри – Ерменгарда Анжуйска „Бялата“, която през 1035 г. се омъжва за Жофроа II († 1043/5), граф на Гатине. Техните потомци след Годфроа V Анжуйски са запомнени с името Плантагенети, които стават суверени на Англия и продължават да включват Графство Анжу сред своите владения, докато през XIII век Кралство Франция не го поставя под свой контрол.

След 1360 г. титлата става херцог на Анжу и традиционно се дава на членове на управляващите къщи Валоа и Бурбон.

Титлата е държана от Фелипе V от Испания преди възкачването му през 1700 г. Оттогава някои испански легитимисти, претенденти за френския трон, носят титлата дори до наши дни, както и един племенник на орлеанския претендент.

Графове на Анжу редактиране

Робертини редактиране

Изображение Име управление раждане смърт баща майка брак
  Робер Силни 861866 вероятно 820 866 Роберт III фон Вормс Валдрада Аделхайд Елзаска
  Одо, грaф на Париж 866898 860 / 865 3 януари 898 Робер Силни Аделхайд Елзаска Теодрада от Троа

Първи анжуйски дом: Ингелгеринги редактиране

Изображение Име управление раждане смърт баща майка брак
Ингелгер 870898 845 888 Тертулий Петронила Адела от Амбоаз
Фулк I Червения 898 – 941 ок. 870 942 Ингелгер Адела от Амбоаз Розалия от Лош
Фулк II Добрия 942958 ок. 905 960 Фулк I Червения Розалия от Лош Герберга
Годфроа I Сивата мантия 958987 ок. 940 21 юли 987 Ингелгер Герберга Адела от Вермандоа и Аделхайд от Шалон
  Фулк III Черни 987 – 1040 970 21 юни 1040 Годфроа I Сивата мантия Адела от Вермандоа Елизабет от Вандом и Хилдегарда от Зундгау
  Годфроа II Мартел 1040 – 1060 14 октомври1006 14 ноември 1060 Фулк III Черни Хилдегарда от Зундгау Агнес Бургундска, Грейс от Ланже, Адела от Блоа и Аделхайд Немска

Втори анжуйски дом: Гатине-Анжу и Плантагенети редактиране

Капетинги и Анжуйци редактиране

През 1204 г. Анжу попада в ръцете на Филип II от Франция и впоследствие отива при Жан Тристан, син на Луи VIII от Франция, който умира момче през 1232 г. без наследници.

Валоа и Валоа-Анжуйци редактиране

През 1290 г. Маргарита Анжуйска се омъжва за Шарл III дьо Валоа, син на Филип III от Франция, който става граф на Анжу чрез женитба.

Херцози на Анжу редактиране

През 1360 г. графовете на Анжу стават херцози.

Дом Валоа или Валоа-Анжу редактиране

След смъртта на Шарл V херцогството се връща към краля на Франция. Подобно на това, което се случва в Англия с титлата „херцог на Йорк“, притежателят на Херцогство Анжу не може да предава титлата (с изключение на първото създаване), така че те или умират бездетни, или наследяват трона. Титлата „херцог на Анжу“ е в ръцете на Филип, един от внуците на Луи XIV от Франция, докато той не се възкачи на престола като Филип V от Испания. Оттогава някои испански легитимисти, претендиращи за френския трон, носят титлата до наши дни, както и някои претенденти, придържащи се към Орлеанизма.

Херцози на Анжу апанажисти редактиране

не се използва (1481 – 1515)

Савойска династия

не се използва (1531 – 1551)

Валоа-Ангулем

не се използва (1584 – 1608)

Бурбони

не се използва (1626 – 1640)

Бурбон-Орлеан

не се използва (1660 – 1668)

Бурбони

не се използва (1671 – 1672)

не се използва (1672 – 1683)

не се използва (1700 – 1710)

не се използва (1712 – 1730)

не се използва (1733 – 1755)

Херцози на Анжу без законно създаване (1883 – понастоящем) редактиране

След смъртта на Анри дьо Бурбон-Френски на 24 август 1883 г. само потомците на Филип V от Испания остават да представляват мъжката линия на херцогството. Най-възрастните от тях, карлистите, претенденти за трона на Испания, също станават най-високопоставените представители на Капетингите. Някои от тях използват титлата „херцог на Анжу“ като титла от любезност.

  • Хайме III дьо Бурбон и Бурбон-Парма (1909 – 1931)
  • Алфонсо-Карлос (1931 – 1936), херцог на Сан Хайме

Със смъртта на Алфонсо старшинството от капетински произход преминава към изгнаника Алфонсо XIII от Испания. През 1941 г. Алфонсо е наследен от сина си Хайме Енрике де Бурбон и Батемберг и според френските легитимисти той е де юре техен крал като потомък на Луи XIV. Следователно Хайме приема титлата „херцог на Анжу“.

Източници редактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Counts and dukes of Anjou в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​