Христо Танушев
Христо Трайчев Танушев е български офицер, полковник и революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет.[1]
| Христо Танушев | |
| български офицер и революционер | |
 | |
| Роден |
8 октомври 1877 г.
|
|---|---|
| Починал | |
| Учил в | Национален военен университет |
| Награди | Военен орден „За храброст“ |
| Христо Танушев в Общомедия | |
Биография редактиране
Христо Танушев е роден на 8 октомври 1877 година в село Крушево, Османската империя. В 1894 година завършва мъжка гимназия в София и Военното училище в 1900 година. Постъпва на служба в Българската армия.[1] Присъединява се към ВМОК. В 1902 година, в навечерието на Горноджумайското въстание излиза в редовен полагаем отпуск, а след изтичането му подава заявление за излизане в запас (26 февруари 1903 – 18 октомври 1904) и участва във въстанието като войвода на чета.[2] Заедно с други чети се сражава в Рила в боя при село Бистрица.[1]
Войвода е и в Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година. На 7 юни 1903 година съединените чети на войводите Христо Танушев, Атанас Тешовски, Димитър Кашиналията, Георги Спанчовалията и Стоян Филипов, водят сражение с турски армии при връх Голеш (Валовищко).[3] На 30 август участва в Боя при оброчището „Света Троица“, а на 1 септември 1903 година и в боя при село Пирин.[1]
През военната си кариера служи в 5-а сборна пионерна дружина и 1-ва пионерна дружина.[4]
През Балканската война (1912 – 1913) е командир Първа рота на Шеста пионерна дружина. В Люлебургаско-Бунархисарската операция е ранен и награден с орден „За храброст“.[1]
През Първата световна война (1915 – 1918) отново е ранен тежко и е произведен в чин майор.[1] По-късно е началник на автомобилния транспорт в 1-ва армия.[1] Като майор и командир на дружина от 5-и пехотен македонски полк за бойни отличия през войната е награден с Военен орден За храброст III степен, ІІ клас.[5][6] На 20 март 1919 година е уволнен от служба.
През 40-те години на XX век Христо Танушев е вече полковник от запаса и е подпредседател на Илинденската организация и редактор на „Илюстрация Илинден“.[1] В 1941 година е председател на Крушевското благотворително братство.[7] На 4 май 1943 година в село Баница произнася тържествена реч по повод годишнината от смъртта на Гоце Делчев:
| „ | Сестри и братя! в продължение на десет години Гоце, нашият другар, броди из родни предели, изора дълбоко народната нива, подбра семето, засе я, поникна, даде изобилен плод, който храброто българско войнство пожъна, прибра плода в родната съкровищница – хамбаря, а сега на вас, мили деца, предаваме това съкровище. Бъдете готови с цената на живота си, ако стане нужда да го запазите по примера на нашия водач.[8] | “ |
Военни звания редактиране
- Подпоручик (1900)
- Поручик (27 септември 1904)
- Капитан (1908)
- Майор (14 февруари 1911)
- Подполковник (27 февруари 1918)
- Полковник
Награди редактиране
- Военен орден „За храброст“ III степен, 2-ри клас (1917)
Външни препратки редактиране
- "Илинден в Крушово", публикувано в сп. "Илюстрация Илинден", год. XV, книга 8 (148), София, октомври 1943 година
Бележки редактиране
- ↑ а б в г д е ж з и Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 314.
- ↑ Янакиев, Николай. Македонските българи-офицери в Горноджумайското въстание // Македонски преглед XV (4). 1992. ISSN 0861-2277. с. 119.
- ↑ Томов, Лазар. „Пиринъ-планина“, София, 1927, стр. 42
- ↑ Руменин, с. 303
- ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 108 – 109 (Заповед № 679 от 1917 г. по Действащата армия)
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 163.
- ↑ ЦДА, ф.1960к, оп.1, а.е.32, л.2
- ↑ На лобното мѣсто // Илюстрация Илиндень 5-6 (145-146). Илинденска организация, май-юний 1943. с. 13.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 456-457.
Източници редактиране
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 303.