Алдебаран (α Tauri, Алфа от Бик) е звезда червен гигант от първа величина.[1] Звездата е най-ярката от съзвездието Бик, разположена точно в окото на бика.[2] Обикновено е 14-ата най-ярка звезда в нощното небе. Преди около 5000 години изгряването на Алдебаран маркирало пролетното равноденствие и било началото на вавилонската Нова година.[3]

Алдебаран
Звезда
Taurus constellation map.svg
Местоположение на Алдебаран в съзвездието Бик.
Общи данни
Ректасцензия 04h 35m 55,23907s
Деклинация +16° 30′ 33.4885″
Разстояние 65,3 ± 1,0 ly
Видима зв. величина (V) 0,75 – 0,95
Съзвездие Бик
Астрометрия
Радиална скорост (Rv) +54,26 ± 0,03 km/s
Видимо движение на звездите (μ) RA: 63,45 ± 0,84 mas в год.
Dec: −188,94 ± 0,65 mas в год.
Паралакс (π) 49,97 ± 0,75 mas
Абсолютна звездна величина (V) −0,641 ± 0,034
Характеристики
Спектрален клас K5+ III
Цветови индекс (B − V) +1,44
Цветови индекс (U − B) +1,92
Физически характеристики
Маса 1,16 ± 0,07 M
Радиус 44,13 ± 0,84 R
Възраст 6,4+1,4
−1,1
млрд. год.
Повърхностна темп. 3900 ± 50 K
Светимост (LS) 439 ± 17 L
Металичност −0,33 ± 0,1 dex
Повърхностна гравитация 1,45 ± 0,3 cgs
Алдебаран в Общомедия

Повърхността на Алдебаран е по-хладна (3900 K) от тази на Слънцето, но радиусът ѝ е около 44 пъти по-голям от слънчевия, което я прави над 400 пъти по-светима от Слънцето. Върху се около оста си бавно, като са ѝ нужни 520 дни за едно пълно завъртане.

Около звездата се върти планета с маса няколко пъти по-голяма от тази на Юпитер, която е наречена Алдебаран b.

НаименованияРедактиране

  • Името Алдебаран произхожда от арабски и означава „последовател“, вероятно защото изглежда, че следва звездния куп Плеяди.[2][3]
  • Древните гърци наричат звездата Лампадиас или Хипохирос.[2]
  • Римското ѝ ̀име е Палилициум и Субруфа.[2]
  • Персийското название е Садвис и Кугард.[3]
  • Китайското име е Bixiuwu.[3]
  • Индуските астрономи наричат звездата Рохини. Това е името на една от 27-те дъщери на Дакша и съпруга на бог Чандра.[3]
  • Евреите нарича Алдебаран Божието око и Алеф.[3]
  • В Акад звездата е наричана Гис-га и Вдлъбнатина в небето.[3]

Алдебаран е известна също като Звездата на Буда, Звездата на светлината, Божието око, Окото на Бика.[3]

ПоказателиРедактиране

Алдебаран е една от най-лесните за намиране звезди в нощното небе. Ако се следва посоката на трите звезди от пояса на Орион от ляво на дясно в Северното полукълбо, или отдясно на ляво в Южното, първата ярката звезда по продължение на тази линия е Алдебаран.[3] За известно време се е смятало, че Алдебаран има поне една своя собствена планета, но това никога не е потвърдено.[1]

Алдебаран е 14-а по яркост звезда на небето и представлява двойна система. Главната звезда е червен гигант от спектрален клас К5 със звездна величина 0,85. Спътникът е джудже от спектрален клас М2 и звездна величина 13,4. Основната звезда е с неправилна променливост, която се колебае хаотично от около две десети от величината.[1]

Алдебаран се намира на 67 светлинни години от Земята. Звездата е с радиус 43 пъти по-голям от този на Слънцето, а яркостта ѝ е 425 пъти по-голяма от неговата. Средната ѝ звездна величина е 0,87 и е една от най-ярките звезди в нощното небе. При ясно време може да се наблюдава как пулсира в червено. Температурата на повърхността ѝ е 4010 K и това ѝ придава характерния червено-оранжев цвят. За сравнение температурата на Слънцето е 5780 K. Екваториалната ѝ скорост на въртене на 5,2 km/s, а периодът и на въртене е 400 дни.[1]

Дори има приказка за Алдебаран, написана от Джани Родари. Космическият апарат Пионер 10, на който е записана част от информацията за човешката цивилизация и Слънчевата система, пътува именно към системата Алдебаран.

Физични характеристикиРедактиране

 
Алдебаран в звездния куп Хиади.
 
Сравнение на Алдебаран и Слънцето.

Алдебаран служи като спектрален стандарт за всички K5+ III звезди.[4] Спектърът ѝ показва, че е звезда гигант, която е еволюирала и излязла от главната последователност на диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел, след като е изразходила водорода в ядрото си. Сриването на центъра на звездата до хелиево ядро е запалило водородната обвивка около него, превръщайки Алдебаран в червен гигант.[5]

Ефективната температура на фотосферата на Алдебаран е 3910 K. Повърхностната гравитация е 1,59 cgs, което е обичайно за гигантска звезда, но около 25 пъти по-малко от земната и 700 пъти по-малка от слънчевата. Металичността на звездата е около 30% по-ниска от тази на Слънцето.

Измерванията на апарата Хипаркос поставят Алдебаран на разстояние от 65,3 светлинни години (20 парсека) от Земята.[6] Астросеизмолозите са определили, че тя е с около 16% по-голяма маса от Слънцето, но има 518 пъти по-голяма светимост от него, поради големия си радиус.[7] Ъгловият диаметър на Алдебаран е измерван много пъти. Текущата приета оценка за него е 20,58 ± 0,03 милиарксекунди.[8] Това прави 44 пъти по-голям диаметър от Слънчевия и се равнява на около 61 милиона километра.[9]

Алдебаран е слабо променлива звезда тип LB. Общият каталог на променливите звезди сочи вариация във величината ѝ между 0,75 и 0,95 от историческите данни.[10] Съвременните изследвания показват по-малка амплитуда, а някои от тях дори не засвидетелстват променливост.[11] Фотометричните изследвания на Хипаркос показват амплитуда от едва 0,02 величини и възможен период от около 18 дни.[12] Интензивната наземна фотометрия показва вариация от 0,03 величини и възможен период от около 91 дни.[11] Анализът на наблюденията за по-голям период също сочат за амплитуда, която е по-малка от 0,1 величини, а вариациите се считат за нередовни.[13]

Фотосферата на звездата показва изобилие от въглерод, кислород и азот, което подсказва, че гигантът е преминал през първия етап на изчерпване, който е обичаен при еволюцията на звезда към червен гигант и включва преместването на материя от дълбините на звездата към повърхността ѝ чрез конвекция.[14] С бавното си въртене, Алдебаран не произвежда динамо ефект, който е нужен за образуването на корона и, следователно, е слаб източник на рентгеново лъчение. Все пак, малки магнитни полета могат да съществуват в долната част на атмосферата вследствие конвекционната турбулентност близо до повърхността. Измерената големина на магнитното поле на звездата е 0,22 G.[15] Слабото рентгеново лъчение от този регион може да се отслаби допълнително от хромосферата, макар ултравиолетово лъчение да е засечено в звездния спектър.[16] Звездата губи маса със скорост от (1 – 1,6) × 10−11 M на година, което се равнява на една земна маса на 300 хиляди години.[14] Този звезден вятър може би се образува от слабите магнитни полета в долната част на атмосферата.[16]

Отвъд хромосферата на Алдебаран се намира обширна молекулярна външна атмосфера, където температурата е достатъчно хладна за да се образуват газови молекули. Тази област е разположена на разстояние 2,5 пъти радиуса на звездата и има температура около 1500 K. Спектърът ѝ показва линии на въглероден оксид, вода] и титанов оксид.[14] Извън този регион звездният вятър продължава да се разширява, докато достигне горещата йонизирана междузвездна среда, която преобладава в Местния мехур, образувайки грубо сферична астросфера с радиус от около 1000 астрономически единици, обкръжаваща Алдебаран.[17]

Планетарна системаРедактиране

През 1993 г. измерванията на радиалната скорост на Алдебаран, Арктур и Полукс показват, че Алдебаран проявява дългопериодични колебания в скоростта си, което може да бъде тълкувано като наличие на придружаващо тяло. Измерванията сочат към придружител с минимална маса, съставляваща 11,4 пъти тази на Юпитер, имащ леко ексцентрична орбита с период 643 дни и отдалечен на 2 астрономически единици от звездата.

През 2015 г. изследване предоставя стабилни доказателства за наличието на планетарно тяло около звездата.[18] Астросеизмичният анализ на планетата е определил, че планетата Алдебаран b има маса най-малко 5,8 ± 0,7 пъти тази на Юпитер.[7]

ИзточнициРедактиране

  1. а б в г ((en)) Illinois.edu/Aldebaran (Alpha Tauri)
  2. а б в г ((ru)) Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона/Альдебаран
  3. а б в г д е ж з и ((en)) Aldebaran – Alpha Tauri
  4. Keenan, Philip C. и др. The Perkins Catalog of Revised MK Types for the Cooler Stars. // The Astrophysical Journal Supplement Series 71. 1989. DOI:10.1086/191373. с. 245.
  5. Stock, Stephan и др. Precise radial velocities of giant stars. X. Bayesian stellar parameters and evolutionary stages for 372 giant stars from the Lick planet search. // Astronomy and Astrophysics 616. 2018. DOI:10.1051/0004-6361/201833111. с. A33.
  6. Gatewood, George. Astrometric Studies of Aldebaran, Arcturus, Vega, the Hyades, and Other Regions. // The Astronomical Journal 136 (1). юли 2008. DOI:10.1088/0004-6256/136/1/452. с. 452 – 460.
  7. а б Farr, Will M. и др. Aldebaran b's Temperate Past Uncovered in Planet Search Data. // The Astrophysical Journal 865 (2). 2018. DOI:10.3847/2041-8213/aadfde. с. L20.
  8. Heiter, U. и др. GaiaFGK benchmark stars: Effective temperatures and surface gravities. // Astronomy & Astrophysics 582. 2015. DOI:10.1051/0004-6361/201526319. с. A49.
  9. Piau, L и др. Surface convection and red-giant radius measurements. // Astronomy and Astrophysics 526. февруари 2011. DOI:10.1051/0004-6361/201014442. с. A100.
  10. Query= alf Tau. // General Catalogue of Variable Stars. Centre de Données astronomiques de Strasbourg. Посетен на 16 декември 2009.
  11. а б Wasatonic, Rick и др. Aldebaran: Discovery of Small Amplitude Light Variations. // Information Bulletin on Variable Stars 4480. 1997. с. 1.
  12. Koen, Chris и др. New periodic variables from the Hipparcos epoch photometry. // Monthly Notices of the Royal Astronomical Society 331 (1). 2002. DOI:10.1046/j.1365-8711.2002.05150.x. с. 45.
  13. Percy, J. R. и др. Studies of „Irregularity“ in Pulsating Red Giants. III. Many More Stars, an Overview, and Some Conclusions. // Journal of the American Association of Variable Star Observers (Jaavso) 39 (1). 2011. с. 1.
  14. а б в Ohnaka, K.. Spatially resolved, high-spectral resolution observation of the K giant Aldebaran in the CO first overtone lines with VLTI/AMBER. // Astronomy & Astrophysics 553. май 2013. DOI:10.1051/0004-6361/201321207. A3. с. 8.
  15. Aurière, M. и др. The magnetic fields at the surface of active single G-K giants. // Astronomy & Astrophysics 574. февруари 2015. DOI:10.1051/0004-6361/201424579. A90. с. 30.
  16. а б Ayres, Thomas R. и др. Buried Alive in the Coronal Graveyard. // The Astrophysical Journal 598 (1). ноември 2003. DOI:10.1086/378699. с. 610 – 625.
  17. Wood, Brian E. и др. The Wind-ISM Interaction of alpha Tauri. // The Astrophysical Journal 655 (2). февруари 2007. DOI:10.1086/510404. с. 946 – 957.
  18. Hatzes, A. P. и др. Long-lived, long-period radial velocity variations in Aldebaran: A planetary companion and stellar activity. // Astronomy & Astrophysics 580. 2015. DOI:10.1051/0004-6361/201425519. с. A31.