Барутин
Ба̀рутин е село в Южна България. То се намира в община Доспат, област Смолян. Населението му е около 1800 души (2020).
| Барутин | |
|---|---|
 Главната улица с джамията | |
  Барутин  Барутин | |
| Общи данни | |
| Население | 1506 души[1] (15 септември 2022 г.) 27,4 души/km² |
| Землище | 54,95 km² |
| Надм. височина | 1185 m |
| Пощ. код | 4830 |
| Тел. код | 03046 |
| МПС код | СМ |
| ЕКАТТЕ | 02779 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Смолян |
| Община – кмет | Доспат Елин Радев (ГЕРБ) |
| Кметство – кмет | Барутин Венелин Калфов (БСП, ОБТ) |
| Барутин в Общомедия | |
ГеографияРедактиране
Село Барутин се намира в Западните Родопи, близо до язовир Доспат. Селото се намира в локална равнина със средиземноморски климат, но поради надморската си височина не е типично изразен. Климатът е благоприятен за отглеждането на някои култури, нехарактерни за Родопите. Забелязват се щъркели и други обитатели на беломорската фауна, мигриращи от юг.
ИсторияРедактиране
В местността „Долна Бартина“ на километър югозападно от селото са открити редица късноантични останки – тракийски култови предмети и погребения от III-IV век, римска гробница от III век, християнски некропол, функционирал от IV до XVII век, както и останки от църква с размери 10,2 × 21 метра, строена в края на IV век и опожарена през VII век.[2]
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: Привеждане в енциклопедичен стил. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
От средата на 17 век селището е обитавано почти изцяло от юруци, които в началото на 19 век разпродават стадата си и мигрират в днешна Турция. Първоначално селото е спадало към Неврокоп, но със султанска заповед селото е прехвърлено към Пазарджик на 12 март 1787 година.
Според Стефан Захариев към средата на 19 век Барутин има 330 жители в 100 къщи, които са помаци. Освен това в селото има една джамия и един мектеб с 20 ученици.[3] В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15 септември 1920 до 3 септември 1921 година, като вакъфско село се споменава и Барутин (Barutin).[4]
През 1876 година, по време на Априлското въстание печално известният Ахмед ага Барутанлията събира помаците от селото и се отправя за потушаване на въстанието в Батак, по-известно като Баташко клане. При потушаването на въстанието през май 1876 г. местните хора отначало предават оръжията си на първоначално „миролюбивите“ башибозуци, които впоследствие извършват масово клане.
През 1912 година Българската армия опожарява селото, като пощадява само къщата на Хасан Хюсеин Дервиш. В нея била останала само една сляпа старица, която взела българските войски за свои. По време на Междусъюзническата война местните жители участват в помашки чети.
Според Любомир Милетич към 1912 година населението на село Барутин (Барутина) се състои от помаци.[5] Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946, 1956 и 1965, населението на Барутин е било съответно 643, 698, 850, 1081 и 1944 души.[6]
По време на Възродителния процес местните жители преживяват трудни моменти, като дори се стига до противопоставяния на едни срещу други. На 13 март 1972 година урановият рудник в близост до селото е обграден от униформена и цивилна милиция, с цел смяна на имената на миньорите. Те се съпротивляват, като настава ръкопашен бой. Миньорите са смазани от бой и закарани в Девин, където са сменени имената им. По-твърдите са осъдени. На 16 март цялото село е обградено от милиция, военни части от Девин и Гоце Делчев, танкове, бронетранспортьори, комунистически активисти от съседните села и две противопожарни коли с гореща вода. Жителите на селото се били събрали в центъра. Настанал бой, селяните успели да пробият противопожарните коли с кирки, но скоро след това „възродителите“ успели да ги разпръснат по домовете им. В крайна сметка много жители на селото получили огнестрелни рани, две жени загиват, шестима други са сериозно ранени, а пребитите са стотици.[7]
През 1983 година в Барутин за пръв път в България започва производството на презервативи. Те се продават под търговската марка „Спорт“, но съдържат предупреждение, че „сексуалните отношения не са спорт“.[8]
Обществени институцииРедактиране
- ОУ „Никола Йонков Вапцаров“;
- ДГ „Елица“ – с. Барутин;
- НЧ „Васил Коларов“ – с. Барутин
Културни и природни забележителностиРедактиране
- Открита при археологически разкопки базилика, построена през 5 – 6 век.
- Тракийско светилище в местността Долна Бартина.
Редовни събитияРедактиране
ЛичностиРедактиране
- Ахмед ага Барутанлията – околийски началник в периода 1870 г. – 1877 г.;
- Стоян Дачев – бивш директор на уранови рудници Барутин, родом от Батак;
- Радостин Чолаков - софтуерен специалист и предприемач;
ИзточнициРедактиране
- ↑ www.grao.bg.
- ↑ Димитров, Димитър. Християнските храмове по българските земи I-IX век. София, Фондация „Покров Богородичен“, 2013. ISBN 978-954-2972-17-4. с. 147.
- ↑ Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 92.
- ↑ Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 16 март 2009.
- ↑ Милетич, Любомир. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Българска Академия на Науките; Държавна Печатница, [1918]. с. 269.
- ↑ Примовски, Анастас. Книга LIV: Бит и култура на родопските българи. // Сборник за народни умотворения и народопис. 1973. с. 156.
- ↑ Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4. с. 73 – 74.
- ↑ Груев, Михаил. Демографски тенденции и процеси в България в годините след Втората световна война. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 377.