Отваря главното меню

Велики Селджук

историческа държава в Азия

Селджукската империя или Велики Селджук е тюрко-персийска [3] сунитска мюсюлманска империя по време на Развитото Средновековие, произхождаща от клон на племето Огуз. [4] В периода на най-големия си възход Селджукската империя контролира обширна зона, простираща се от западна Мала Азия и Леванта до Хиндукуш на изток и от Централна Азия на север до Персийския залив на юг.

Велики Селджук
آلِ سلجوق
Āl-e Saljuq
— де факто: независим султанат
де юре: подчинен на халифата[1] —
1037 – 1194
      
Герб
Герб
Селджукската империя в най-големия си обхват през 1092, след смъртта на Малик Шах I
Селджукската империя в най-големия си обхват през 1092,
след смъртта на Малик Шах I
Континент Азия
Столица
Официален език персийски
Неофициален език арабски език, огузки езици
Религия сунитски ислям
Форма на управление де факто: независим султанат
де юре: подчинен на халифата[2]
Абасидски халиф
1031 – 1075 Ал Каим
1180 – 1225 Ал Насър
султан
1037 – 1063 Тогрул I (първи)
1174 – 1194 Тогрул III (последен)
История Развито Средновековие
Битка при Данданакан 1040
Битка при Манцикерт 1071
Първи кръстоносен поход 1095 – 1099
Битка на Катванската равнина 1141
погълната от Хорезмийската империя (управлява Иран 1077 – 1231) 1194
Предшественик
Огуз Ябгу
Газневиди
Буиди
Византийска империя
Фатимидски халифат
Караханиди
Наследник
Иконийски султанат
Малоазийски бейлици
Гуриди
Хорезмийска империя
Аюбиди
Велики Селджук в Общомедия

Империята е основана през 1037 г. от Тогрул I Бег (990 – 1063) и брат му Чагри Бег (989 – 1060). От родината си в близост до Аралско море селджуците напредват първо към Хорасан, а след това към континентална Персия, като накрая завладяват и източен Анадол. Тук през 1071 г. селджуците печелят битката при Манцикерт срещу Византийската империя и завладяват по-голямата част от Анадола, което става една от причините за първия кръстоносен поход (1095 – 1099 г.). В периода 1150 – 1250 г. империята запада и става жертва на нашествията на монголите около 1260 година. Те разделят Мала Азия на емирства. Едно от тях, владяно от османците, в крайна сметка ще завладее останалите.

Селджук бег дава името си както на империята, така и на династията. Селджуците обединяват раздробения политически пейзаж на източния ислямски свят и изиграват ключова роля в първия и втория кръстоносни походи. Те са силно повлияни от Персия[5] в културата[6] и езика[5], и играят важна роля в развитието на тюрко-персийската традиция (персийска култура, развивана под покровителството на тюркски владетели) като дори изнасят персийската култура в Анадола[7] [8] Заселването на тюркски племена в северозападните периферни райони на империята със стратегическата цел да отблъскват нашествията на съседните държави, води до прогресивна тюркизация на тези области[9]

Основател на династиятаРедактиране

Прародител на династията на селджуците е военачалникът Селджук бег, за когото се смята, че е служил в хазарската армия и под чието предводителство около 950 г. селджуците се преселват в Хорезъм, близо до град Йенд, където приемат исляма. [10], вероятно под влиянието на суфийски мисионери в началото на XI век.

УстановяванеРедактиране

Първоначално селджуците са съюзници на персийските Саманиди срещу Караханидите. Саманидите губят битката за Трансоксиана (992 – 999 г.). След започналия възход на Газневидите селджуците се включват в борбите за власт и през 1040 побеждават Газневидския султан и се провъзгласяват за владетели на Хорасан. Под предводителството на третия владетел от династията Тогрул I (също наричащ себе си султан) завладяват западен Иран и превземат Багдад (1055). Те бръзо изтласкват Буидите от останалата територия под тяхна власт и започват да окупират Сирия където обаче срещат съпротива от страна на византийците. През 1071 селджукската армия на Алп-Арслан печели битката при Манцикерт срещу Византийската империя[11] и завладява по-голямата част от Анадола. Селджукската армия измества Фатимидите в Сирия, но Мала Азия се озовава в ръцете на различни мюсюлмански племена, обособени като независими емирства, но едно от тях – османците – в крайна сметка ще надделее над останалите.

Културно развитиеРедактиране

Селджукидите играят важна роля в развитието на тюрко-персийската традиция (персийска култура, развивана под покровителството на тюркски владетели)[12]. По тяхно време се създава мрежа от медресета (ислямски училища), в която се обучават и получават унифицирано образование бъдещите административни чиновници и религиозни дейци. Сред многото построени от султаните джамии е Голямата джамия в Исфахан (Masjed-e Jāmeʿ). В империята и в двора на султана процъфтява персийската култура, тъй като селджуците не разполагат със значителна ислямска или литературна традиция, а възприемат културата на персийските ислямски духовници. По този начин литературният персийски език се разпространява из цялата територия на Иран, а арабският език почти изчезва, с изключение на религиозните текстове иправото[11].

СултаниРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Holt, Peter M.. Some Observations on the 'Abbāsid Caliphate of Cairo. // Bulletin of the School of Oriental and African Studies 47 (3). University of London, 1984. DOI:10.1017/s0041977x00113710. с. 501 – 507.
  2. Holt, Peter M.. Some Observations on the 'Abbāsid Caliphate of Cairo. // Bulletin of the School of Oriental and African Studies 47 (3). University of London, 1984. DOI:10.1017/s0041977x00113710. с. 501 – 507.
  3. „Aḥmad of Niǧde's al-Walad al-Shafīq and the Seljuk Past“, A. C. S. Peacock, Anatolian Studies, Vol. 54, (2004), 97; „With the growth of Seljuk power in Rum, a more highly developed Muslim cultural life, based on the Persianate culture of the Seljuk court, was able to take root in Anatolia.“
  4. Jackson, P.. Review: The History of the Seljuq Turkmens: The History of the Seljuq Turkmens. // Journal of Islamic Studies 13 (1). Oxford Centre for Islamic Studies, 2002. DOI:10.1093/jis/13.1.75. с. 75 – 76.
  5. а б Encyclopaedia Iranica, Šahrbānu, Online Edition: „... трябва да се има предвид, че не-персийски династии като Газневидите, селджуците и илханидите бързо възприемат персийския език и предпочитат да свързват произхода си с древните персийски царе, отколкото с тюркски предци или ислямски светци“
  6. C.E. Bosworth, „Turkmen Expansion towards the west“ in UNESCO History of Humanity, Volume IV, „From the Seventh to the Sixteenth Century“, UNESCO Publishing / Routledge, p. 391: „Докато арабският език запазва водещата си роля в правото, теологията и науката, културата в двора на султана и светската литература попадат под силно персийско влияние; това се вижда от бързото възприемане на персийски имена от селджукските владетели (Qubād, Kay Khusraw и т.н.) и налагането на персийския като литературен език. През XIII век в Кония живеят двама изтъкнати представители на Златния век на исляма, бежанци от монголските нашествия – Бах-ал Дин Валад (Bahā' al-Dīn Walad) и неговият син Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми, чието произведение „Маснави-е Манави“ („Духовни стихове“), написано в Кония, се причислява към класическата персийска литература.“
  7. Grousset, Rene, The Empire of the Steppes, (Rutgers University Press, 1991), 574.
  8. Bingham, Woodbridge, Hilary Conroy and Frank William Iklé, History of Asia, Vol.1, (Allyn and Bacon, 1964), 98.
  9. An Introduction to the History of the Turkic Peoples (Peter B. Golden. Otto Harrasowitz, 1992). pg 386
  10. Wink, Andre, Al Hind the Making of the Indo Islamic World, Brill Academic Publishers, Jan 1, 1996, pg.9
  11. а б Seljuq. // Енциклопедия Британика. Посетен на 15 октомври 2019. (на английски)
  12. Daniel Pipes: „The Event of Our Era: Former Soviet Muslim Republics Change the Middle East“ in Michael Mandelbaum, „Central Asia and the World: Kazakhstan, Uzbekistan, Tajikistan, Kyrgyzstan, Turkemenistan and the World“, Council on Foreign Relations, p. 79. Цитат: „Накратко, тюрко-персийската традиция означава персийска култура, развивана под покровителството на тюркски владетели.“
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Seljuk Empire“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.