Вичо Диков

български генерал

Вичо Дионисиев Диков е български и руски офицер, генерал-лейтенант. Командир на 7-и пехотен Преславски полк през Сръбско-българска война (1885), Началник на Щаба на Българската армия (1907) и командир на 4-та армия през Междусъюзническа война (1913).

Вичо Диков
български генерал
Звание Генерал-лейтенант
Години на служба 1879 – 1913
Служи на Национално знаме на България България (1879 – 1886, 1898 – 1913)
Flag of Russia.svg Русия (1887 – 1898)
Командвания 7-и пехотен полк (СБВ)
Щаб на войската (1907)
Битки/войни Калиманско сражение (1913)
Кресненско сражение (1913)
Награди Вижте по-долу
Образование Национален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт

БиографияРедактиране

Вичо Диков е роден на 2 ноември 1861 г. в тулчанското село Бейдауд.[1] Баща му – Дионисий Диков е свещеник в Бейдауд. Брат му – Курти Диков е учител.[2] Завършва класното училище в Тулча.

Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в действащия в Добруджа 14-и армейски корпус с командир генерал-лейтенант Аполон Цимерман.

През 1879 завършва с първия випуск Софийското военно училище, произведен в чин подпоручик и изпратен на служба в Силистренска № 18 пеша дружина.[3] На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик.

През 1883 г. е командирован в Русия, където служи в 54-ти Мински пехотен полк и завършва офицерска стрелкова школа. Завръща се в България през 1884 г. и е командир на рота във Врачанска № 8 пеша дружина, която е в състава на 7-и пехотен преславски полк. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан, а на 14 септември е назначен за командир на същия полк.[3][4]

Участие в Сръбско-българската войнаРедактиране

През Сръбско-българската война капитан Вичо Диков командва 7-и пехотен преславски полк в боевете при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 г. Защитава успешно левия фланг на Сливнишката позиция при хълма Вишая под напора на сръбската Шумадийска дивизия.[3]

Участва и в Пиротското сражение на 14 – 15 ноември, като действа с полка си срещу сърбите в долината на река Градешница при село Нишор, северно от Пирот.[5]

Малко след края на войната е награден с орден „За храброст“ III степен.

Участие в русофилските бунтове и емиграцияРедактиране

Като командир на базирания в град Шумен 7-и пехотен преславски полк, през август 1886 г. капитан Вичо Диков подкрепя краткотрайното русофилско правителство, образувано в София след Деветоавгустовски преврат срещу княз Александър Батенберг.[6] Въпреки провала на преврата, запазва командния си пост. В края на септември заедно с останалите командири от Шуменския гарнизон оказва натиск върху Регентския съвет да изпълни исканията на руския емисар Николай Каулбарс за освобождаване на арестуваните офицери и отлагане на изборите за 3-то Велико народно събрание. Тъй като голяма част от офицерите от полка не го подкрепят подава оставка и емигрира през октомври 1886 г.[7]

През февруари 1887 г. взема участие в Силистренския бунт на офицерите-русофили.[8] След провала му се установява в Русия и постъпва на служба в Руската армия. През 1890 г. завършва Николаевската академия на Генерален щаб. След това служи в руската 21-ва дивизия дислоцирана в Петровск и Тифлис. Преподава тактика и топография в Тифлиското пехотно училище.[9]

Отново в БългарияРедактиране

След помирението между българските и руските власти, през 1898 г. се завръща в България с чин подполковник. Първоначално е зачислен в Щаба на армията, а от януари 1899 г. е началник на щаба на 3-та пехотна балканска дивизия в Сливен. От май 1900 г. е отново в генералния щаб с чин полковник. През май 1905 г. произведен в чин генерал-майор и назначен за командир на 6-а пехотна бдинска дивизия във Враца. В края на 1906 г. е началник на Трета военно-инспекционна област. Началник на щаба на армията от 28 март до ноември 1907 г., когато е назначен за началник на Военното училище. От 1909 г. е началник на Главното интендантство на армията.[9]

През Балканските войниРедактиране

По време на Балканската война (1912 – 1913) генерал-майор Вичо Диков е началник на Главното тилово управление.[1] На 28 юни 1913 г. – близо две седмици след избухването на Междусъюзническата война (1913), е назначен за командир на 4-та армия.[10] Нанася поражение на сърбите в Калиманското сражение.[11] В Кресненската операция командва десния фланг, отблъсквайки гръцката армия от Пехчево.[12]

На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След по-малко то месец, на 2 септември, преминава в запаса.

Генерал-лейтенант Вичо Диков умира на 5 май 1928 година в София.[1]

Военни званияРедактиране

НаградиРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. а б в Енциклопедия „България“. Том 2. Издателство на БАН, 1981, с. 310
  2. Генчев Н., Даскалова К. Българска възрожденска интелигенция. Енциклопедия. София 1988, с. 191.
  3. а б в Маринова, Анета. Вичо Дионисиев Диков – от юнкера до генерала. Във: Димитрова, Светла и др. Личността в историята. Известия на Старозагорския исторически музей. Том IV.. Стара Загора, 2011. с. 437 – 438. Посетен на 11.05.2016.
  4. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София 1985, с. 49.
  5. Щаб на армията – Военно-историческа комисия. История на Сръбско-българската война 1885 г. София, Държавна печатница, 1925, с. 671 – 672.
  6. Радев, С.. Строителите на съвременна България. Том 2. София, Български писател, 1990. с. 90 – 91. Посетен на 09.05.2016.
  7. Радев 1990, с. 313 – 314, 355.
  8. Димитров Т. Силистренският бунт на офицерите русофили през 1887 година. (посетен на 24 януари 2016)
  9. а б Маринова 2011, с. 440 – 441.
  10. Марков, Г.. Българското крушение 1913. София, Издателство на БАН, 1991. с. 123. Посетен на 10.05.2016.
  11. Илиев, И. и др. Паметни битки и сражения (Сражението на Калиманската позиция). София, ВК „Свети Георги Победоносец“, „Клуб 90“, 1993. Посетен на 11.05.2016.
  12. Марков 1991, с. 170 – 171.
  • Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., с. 92.
  • Маринов И. Генерал-лейтенант Вичо Диков. В: „Известия на института за военна история“, том 52, София, 1991, с. 168 – 178.
  • Недев С. Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Свети Георги Победоносец“, с. 70 – 71.
Радко Димитриев началник на Щаба на армията (28 март 1907 – 2 ноември 1907) Атанас Назлъмов