Вълкосѐл е село в Югозападна България. То се намира в община Сатовча, област Благоевград.

Вълкосел
Главната улица и новата джамия в село Вълкосел.
Главната улица и новата джамия в село Вълкосел.
Общи данни
Население2323 души[1] (15 март 2024 г.)
78,7 души/km²
Землище29,506 km²
Надм. височина783 m
Пощ. код2930
Тел. код07547
МПС кодЕ
ЕКАТТЕ12499
Администрация
ДържаваБългария
ОбластБлагоевград
Община
   кмет
Сатовча
Арбен Мименов
(ДПС; 1999)
Кметство
   кмет
Сюлейман Арунов
Вълкосел в Общомедия

Етнически състав редактиране

Преброяване на населението през 2011 г.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:[2]

Численост
Общо 2554
Българи 300
Турци 544
Цигани 27
Други 221
Не се самоопределят 16
Неотговорили 1446

География редактиране

Село Вълкосел се намира в Западните Родопи и попада в историко-географската област Чеч. Най-високата точка в землището на село Вълкосел местните хора наричат Побит камък, намираща се в местността Погорник. Климатът е преходно-средиземноморски, почвите са излужени канелени, а селското стопанство специализирано в производството на ориенталски тютюн. Землището на селото обхваща части от долините на реките Места и Бистрица.

Поглед от далече към Вълкосел.

История редактиране

От османски поименен регистър от 24 март 1479 година става ясно, че към тази дата във Вълкосел са живели 78 немюсюлмански домакинства + 9 вдовици и 3 мюсюлмански. В друг документ, съставен в периода 2 юли 1524 – 30 март 1537 година, са изброени 15 мюсюлмански семейства, 5 от които новоприели исляма и 149 немюсюлмански + 12 вдовици. Село Вълкосел се споменава и в друг поименен регистър, съставен в периода 1 октомври 1723 – 19 ноември 1924 година. В него са изброени по длъжности и земевладеене всичките 70 глави на семейства, които живеят в селото – все мюсюлмани. Изброени са 1 имам и хатиб, 1 кайъм, 6 спахии, 19 вдовици, 4 еничари и други.[3]

Селото се споменава и в османски регистър за доганджиите в Румелия от 1482 година. От Вълкосел са регистрирани 13 домакинства с доход 729 акчета.[4] В други османски документи селото се среща под името Вукосил (на османски турски: ووقــوســيــل).[5] В XIX век Вълкосел е мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Вълкосел (Velkosel) е посочено като село със 120 домакинства и 290 жители помаци.[6] Според Стефан Веркович в 1881 година Вълкосел има мюсюлманско мъжко население 384 души, което живее в 120 къщи.[7] Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Вълкосел е българо-мохамеданско селище с 800 жители[8] в 65 къщи.[9]

Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946 и 1956, населението на Вълкосел е било съответно 1072, 970, 1125 и 1225 души.[10]

В края на 1912 година по време на Балканската война в селото влизат български военни части и различни групировки, в това число и ВМРО. Следват няколко опита за насилствено покръстване, убийства на цивилно население и палежи. На 22 февруари 1913 г. четата на Хаджи Мървака събира в джамията мъжете останали в селото и убиват 95 от тях. Няколко успяват да се спасят.[11][12] Населението на селото бяга в Гърция и Турция. След няколко дни една част се завръща обратно във Вълкосел.[13]

След насилственото покръстване от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година във Вълкосел била организирана чета, която да противодейства на българската армия и българските партизански чети и така Вълкосел дава своя принос към мюсюлманското въстание, родило на югоизток от региона т.нар. Гюмюрджинска република. Вълкоселската чета действала заедно с четите от селата Доспат, Любча, Ваклиново и Кочан. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар.[14]

Според Димитър Гаджанов в 1916 година във Вълкосел, Годешево, Слащен и Туховища живеят 3012 помаци.[15]

През 1953 година комунистическият режим провежда операцията по „паспортизация“ на населението, но във Вълкосел среща отпор, понеже жените трябвало да бъдат снимани с открити лица. Във Вълкосел са изпратени агитаторки, които да проведат беседа, но до такава не се стигнало, защото жените се нахвърлили върху агитаторките, както и върху съпругата на местен комунистически деец, която от преди това се разбулила. В отговор ДС арестува ходжата на селото.[16] По време на Възродителния процес се провеждат операции по унищожаване мюсюлмански артефакти. В гробището на селото е вкаран булдозер, който да разчисти старите надгробни камъни с надписи на арабски език. Част от паметниците са събрани и съхранени в двора на малката джамия от населението.[17]

Религии редактиране

 
Сградата на джамията и читалището
 
Старата джамия, която е съборена по време на Комунизма

Според изследвания на османски документи, станали достъпни за България, след спогодба с Турция през 1993 г., във Вълкосел категорично не е имало насилствено ислямизиране по времето на Османската империя.[17]

Основната религия в селото е сунитският ислям.

Според преданието джамията е била унищожавана три пъти:

  1. изгорена през турско време
  2. на 22 февруари 1913 година изгорена от българските покръстители, армия и хайдути
  3. на 24 февруари 1987 година срутена от комунистическия режим[17]

Сградата на новата джамия е втора по височина в България[18]

Джамията е играла важна административна роля – селото е управлявано от местни първенци наречени „Джемаат“ (джамийско настоятелство).

Обществени институции редактиране

Кметство редактиране

Първите години от създаването си кметството е било наричано Пълномощничество към тогавашното кметство в село Слащен, ръководено от пълномощник, назначен от общината.[18] След Деветосептемврийския преврат 1944 г. за първи път за кмет на селото е назначен Георги Самарджиев от с. Сатовча, а след него Илия Тодоров Коджеманов – също от. с. Сатовча. През 1945 в селото се учредяват Първична партийна организация и Комсомолска организация, които поемат ръководството на населенито.[13]

Училище редактиране

Основаване и развитие редактиране

СОУ „Христо Ботев“ е отрито през 1926 година. Първи учители са Любомир и Василка Врабчански от гр. Разлог. Училищната сграда първоначално е малка къщичка с две стаи, където протичали учебните занятия. Първоначално на училище били събирани всички ученици родени от 1914 до 1918 година – 52-ма ученици. През първата година всички оставали да повтарят класа. Тогава се съставят първите учебни регистри. През учебната 1926/27 година продължава обучението на 93 ученика, от които 26 остават да повтарят класа.[13][19] Първи местен учител в с.Вълкосел е Дойчин Хаджиев (Джеит Ибрахимов Хаджиев), който е автор на множество стихове за деца и е написал история на Вълкосел: „Вълкосел – минало, настояще и бъдеще“, която не е била издавана през време на Комунистическия режим.[18]

Читалище редактиране

Чителище „Изгрев“ е основано през 1950 г. Към читалището са основани самодеен танцов и фолклорен състав, както и библиотека.[18]

Футболен отбор редактиране

Стадионът и футболният отбор на Вълкосел носят името „Стрела“.[20] Отборът е основан в началото на 60-те години на XX век.

Детска градина редактиране

Детската градина в селото носи името „Иглика“.[18]

Културни и природни забележителности редактиране

В местността „Калето“ има система от непроучени пещери. В същата местност има и останки от средновековно селище, средновековен мост и крепост. Формата на крепостта е неправилна и има размери 150 на 130 метра, като на места крепостната стена е запазена до 2 метра височина. Открити са фрагменти от керамични съдове от античността, късното византийско владичество (XII–XIII век) и Втората българска държава. В землището на Вълкосел има и антична крепост, античен мост и късноантично светилище.[21]

Архитектура редактиране

 
Възрожденска къща във Вълкосел

Към 2010 г. в село Вълкосел има около 10 напълно запазени т.нар. Възрожденски къщи и още няколко полуразрушени, строени от майстори в периода 18 до края на XIX век. Те са типични за района т.нар. Родопски къщи и правят силно впечатление с майсторството, с което са били построени. Селото попада в т.нар. Неврокопски строително-зографски център, който в географски смисъл обединява културно и икономически дюлгерски селища от два планински масива: от Източните Родопи – между Дъбраш, Чеч и поречието на река Места, и в малка степен от южните части на Пирин, по-точно югозападните му склонове, покрай долината на река Места. Според историческите данни архитектурата във Вълкосел се е развивала благодарение на село Ковачевица, което било най-голямо в творческо отношение и от него ежегодно излизали от 350 до 450 строители.[22]

 
Стари и нови къщи 1978 г.

Във функционало архитектурно отношение характерно за къщите от този период е, че на първия етаж обикновено се намират помещения за животните, а вторият е за живеене. На втория етаж има просторен коридор, открит обикновено към южната фасада, наречен „потон“ който играе важна роля за живота и бита на хората. На него са разположени огнището, пещ за приготвяне на хляб и съд за съхранение на вода. Преобладаващ функционален тип на Родопската къща във Вълкосел е разпределението на потона в средата, а от двете му страни по една или две помещения за живеене. За строителство на Вълкоселската къща се използват традиционни строителни материали – камък и дърво. Носещите каменни стени през метър са армирани с дърво – така наречените кошаци. Преградните неносещи стени са плетени и омазани с кал. Покривът е от каменни плочи, наречени „тикли“, конструкцията дървена. Друга характерна особеност е наличието в стаите за живеена на т.нар. „Амам“ – баня за къпане и за взимане на Абдест Важна част от къщата е дворът. За разлика от села като Ковачевица, Лещен, Долен и др. в с. Вълкосел няма много запазени автентични къщи от този период. Причина за това са процесите на урбанизация и обезлюдяване на тези села.[23]

Редовни събития редактиране

  • Прядой“ – всяка първа събота на месец юни, когато започва доенето на овцете (предояване), тъй като дотогава са сукали малките агънца, и се организират празненства.[18]
  • Ашуре – ислямски празник, по време на който се раздава „вариву“ (ашуре, аширу), което се приготвя от седем различни варива, като пшеница, царевица, стар боб, сушени плодове, ядки и др.[18]
  • Арафат – ислямски празник, познат още като „Арфе“
  • Байрам

Личности редактиране

Родени във Вълкосел

Външни препратки редактиране

Бележки редактиране

  1. www.grao.bg
  2. Ethnic composition, all places: 2011 census // pop-stat.mashke.org. Посетен на 9 юни 2019.
  3. Радушев, Евгени. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV-XVIII век (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели) // Историческо бъдеще 1. 1998. ISSN – 0144 1311 – 0144. с. 84 – 89.
  4. Цветанкова, Бистра и др. Турски извори за българската история. Том I. София, Българска академия на науките, 1964. с. 180.
  5. Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 45.
  6. Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 130-131.
  7. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 111.
  8. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 195.
  9. Кънчов, Васил. Неврокопската каза // Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. София, Наука и изкуство, 1970, [1894 – 1896]. с. 274.
  10. Отдел „Статистика на населението“. Списък на населените места в НР България по съществуващо административно деление към 15 януари 1960 година с брой на населението от преброяванията през 1926, 1934, 1946 и 1956 години. София, Централно статистическо управление, 1960. с. 16.
  11. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. OCLC 63519250. с. 68.
  12. Имам, Ибрахим; Конедарева, Сенем. Абланица през вековете. Благоевград, БОН, [2008]. ISBN 978-954-395-004-1. с. 45.
  13. а б в Дойчин Хаджиев – Вълкосел – минало, настояще и бъдеще
  14. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 91. Архив на оригинала от 2011-02-02 в Wayback Machine.
  15. Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 245.
  16. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4. с. 23.
  17. а б в Радушев, Евгений.: Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV–XVIII век (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели), ноември 1997 г.
  18. а б в г д е ж Страница на Община Сатовча
  19. Летописна книга на СОУ „Христо Ботев“ – с.Вълкосел
  20. Местни бизнесмени спасиха ФК Стрела (Вълкосел) // agencia.bg. agencia.bg, 2013. Архивиран от оригинала на 2016-03-06. Посетен на 1 април 2015.
  21. Гоце Делчев – Археологически обекти и места
  22. Тулешков, Николай 2006. „Архитектурното изкуство на старите българи“ том 2. стр. 332
  23. Фолклорен мост, Архитектурата и водата на Чеча // Архивиран от оригинала на 2020-12-30. Посетен на 2020-06-24.
  24. Сребранов., Румен. Чечкият говор. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2007. ISBN 978-954-322-230-8. с. 24.