Георги Караславов

български писател

Георги Славов Караславов е български писател, белетрист и драматург, академик.

Георги Караславов
български писател
Портретна снимка, 1944 г. Източник: ДА „Архиви“
Портретна снимка, 1944 г. Източник: ДА „Архиви“

Роден
Починал

Етнос българи
Националност българин
Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Литература
Жанрове драма, разказ, повест, роман, пътепис, мемоари
Известни творби „Татул“ (1938)
„Снаха“ (1942)
„Танго“ (1946)
„Обикновени хора“ (1952 – 1975)
„Ленко“ (1957)
Народен представител в:
I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   [1][2]
Семейство
Деца Слав Г. Караславов

Уебсайт
Георги Караславов в Общомедия

БиографияРедактиране

Започва да публикува през 1919 г. във вестник „К'во да е“. Работи в редакцията на вестник „Ведрина“ (1926 – 1927) на Антон Страшимиров. Участва в редактирането на вестниците „Поглед“ (1930 – 1934), „Ехо“ (1930 – 1934), „Жупел“ (1931 – 1934) и „Фронт на трудовоборческите писатели в България“. Някои от произведенията му са конфискувани от полицията – сборниците с разкази „Изчадия адови“ (1932) и „На два фронта“ (1934), повестта „Селкор“ (1933). За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор.

Първата му книга е „Уличници“ (1926), която пресъздава живота на децата от бедните градски покрайнини. Има обемно и жанрово богато творчество, сред което особено много изпъкват романите „Снаха“ и „Татул“. Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца – сборник разкази „Уличници“ (1926). В сборника с разкази „Кавалът плаче“ (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов“ (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага.

В социално-битовите романи „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти. Романът „Снаха“, публикуван през 1942 г., е окачествен като най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември 1944 г. и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура.

 
Караславов с гости от Северна Корея на гарата в с. Генерал Тошево, 1949 г.
 
Бюст на Георги Караславов в София
 
Георги Караславов – картина на Златю Бояджиев.

Участва в Септемврийското въстание през 1923 г. Завършва педагогическото училище в Казанлък (1924). През 1924 – 1925 г. учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. През 1925 – 1928 г. следва агрономство в Софийския университет, но е изключен заради организиране на студентска стачка. Продължава образованието си в Прага (1929 – 1930), като същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930).

Член е на БКП от 1924 г., на БКМС от 1922 г. и член на ЦК на БКП от 1958 г.

Участник е и като доброволец във Втората световна война. Главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958 – 1962).

През 1961 г. Караславов става академик, а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен със званието Герой на социалистическия труд (1959 и 1964), и Герой на България през 1974 г., орден „Георги Димитров“ (1959, 1964, 1974) и Димитровска награда (1950, 1959).

Народен представител от I до VII Народно събрание от Пловдив и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950 – 1962). Директор е на Народния театър „Иван Вазов“ в София (1947 – 1949), главен редактор (1952 – 1958) на сп. „Септември“, главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958 – 1962).

Писателят постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма – характерни черти и на по-нататъшното му творчество. Караславов е написал сборниците „Свърши се нашата“ (1946), „Нови пътища“ (1959); повестите „Танго“ (1946), „Бащин грях“ (1961) и най-крупната си творба – епопеята „Обикновени хора“ от шест части (1952 – 1975). Тя е панорама на живота на българите от Първата световна война до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път. Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.

Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на Караславов – „Габерови“ (1955), „Камък в блатото“ (1959), „Глас народен“ (1962), „Майка на всички“ (1973) и др. Караславов е автор и на мемоари („Срещи и разговори с Никола Вапцаров“, 1961; „Близки и познати“, 1968; „Книга за Смирненски и Вапцаров“, 1971; „Срещи и разговори с Георги Димитров“, 1971), на много книги за деца и юноши (най-популярна е повестта „Ленко“, 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии и др.

С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската социално-реалистична литература. Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина – издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“, „Селкор“ и „Танго“ са екранизирани.

Окачествен е приживе за теоретик на българската съвременна култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет и творчество и личности. Допринася през 1956 г. Старият град на Пловдив да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и за съхраняване на възрожденския дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници.

Негов син е Слав Г. Караславов (р. 27 март 1932 г.) – писател и сценарист.

БележкиРедактиране

  1. Протокол № 53 от 22 ноември 1949 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП (с гриф Секретно), стр. 12
  2. Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 145.

Външни препраткиРедактиране