Иполита Мария Сфорца

херцогиня-консорт на Калабрия през 15 век

Иполита Мария Сфорца (на немски: Ippolita Maria Sforza, * 18 април 1445 в Пезаро или в Йези, + 20 август 1484 в Неапол) от рода Сфорца е принцеса от Миланското херцогство и чрез женитба херцогиня на Калабрия. Блестяща и високоначетена, тя е меценат на изкуствата и събира забележителна библиотека в резиденцията си Кастел Капуано в Неапол.[1]

Иполита Мария Сфорца
херцогиня на Калабрия
Francesco Laurana pushkin.jpg
Предполагаем портрет на Иполита Мария Сфорца от Франческо Лаурана, отливка на Пушкински музей (Москва) от изгубен оригинал, по-рано в Музей Боде в Берлин
Управление 10 октомври 1465 – 19 август 1488
Наследил Изабела ди Киаромонте
Наследник Жермен дьо Фоа
Лични данни
Родена
Починала
Други титли принцеса от херцогство Милано
Религия Католицизъм
Семейство
Династия Сфорца
Баща Франческо I Сфорца
Майка Бианка Мария Висконти
Брак Алфонсо Арагонски
Потомци Фердинанд II
Изабела Арагонска
Пиеро Арагонски
Герб [[File:Arms of the House of Sforza.svg Arms of Edmund of Woodstock, 1st Earl of Kent.svg|100px]]
Иполита Мария Сфорца в Общомедия

ПроизходРедактиране

Тя е най-голямата дъщеря на Франческо I Сфорца (* 23 юли 1401 в Сан Миниато, † 6 март 1466) – известен кондотиер и бъдещ херцог на Милано и на втората му съпруга Бианка Мария Висконти (* 31 март 1425 в Сетимо Павезе, † 23 октомври 1468 в Меленяно) – единствената дъщеря на Филипо Мария Висконти, херцог на Милано.

Има шестима братя и една сестра:

Според някои източници имат още две деца, починали скоро след раждането. Вероятно първото може да бъде поставено между Иполита и Филипо, а второто – между Лудовико и Асканио.

БиографияРедактиране

ДетствоРедактиране

Още от детските си години Иполита се слави с преждевременно развит интелект, любов към литературата и страст към лова, повлияна в това от баща ѝ, който често ѝ подарява хрътки за селските им имоти. Той понякога моли съвсем малката Иполита да действа като посредница между него и съпругата му, за да му помогне да се сдобри с Бианка Мария след спор.[2]

На 10 г. е обещана за съпруга на Алфонсо II Арагонски, принц на Капуа и внук на неаполитанския крал Алфонсо V Арагонски, с цел консолидирането на съюза между Миланското херцогство и Неаполитанското кралство.[3]

Нейното образование е ориентирано към политическата роля, която я очаква и е предназначено да я подготви за най-модерната хуманистична култура (граматика, класици, исторически произведения), за придворните задачи (лов, танци, добри обноски), да ѝ даде практическа култура (красноречие, писане на писма).[4] Нейни учители са известните Гуинифорте Барзица, Балдо Марторели – хуманист и наследник на хуманистичната педагогика на Виторино да Фелтре[5], и гъркът Костантин Ласкарис, който я учи на гръцки.[6] Хвалена е речта на латински, която Иполита произнася в Мантуа през 1459 г. в присъствието на папа Пий II, по време на събранието за кръстоносния поход.[4]

Италианският писател и хуманист Джовани Сабадино дели Ариенти я описва по следния начин:

Красива, бяла, руса, имаше широко отворени очи, леко изгърбен нос, който ѝ придаваше изящество. Имаше красиви зъби, с величествен вид... Имаше красиви ръце с кафяв цвят и дълги пръсти. Външният ѝ вид бе доста величествен, кротък и грациозен...

БракРедактиране

На 10 октомври 1465 г. Иполита се омъжва в Неапол за херцога на Калабрия Алфонсо Арагонски – син на крал Феранте Неаполитански. През лятото булката напуска Милано и се отправя на дълго пътуване до Неапол със своето сватбеното шествие. Сватбата обаче рискува да се провали поради внезапната смърт на кондотиера Якопо Пичинино – зет на Франческо Сфорца. По-рано Феранте Арагонски го е подмамил в Неапол с фалшивото обещание за договор за военна операция и след това го е затворил за отмъщение, тъй като лидерът се е бил срещу него по време на Първия баронски заговор (1485 – 1486). Якопо Пичинино умира скоро след ареста, според Феранте поради падане от прозореца след неуспешен опит за бягство, а според повечето хора – заради удушване в затвора по заповед на суверена. Франческо Сфорца е толкова ядосан от смъртта му, че блокира сватбеното шествие на дъщеря си, заплашвайки да отмени сватбата. В крайна сметка ситуацията е разрешена и Иполита стига в Неапол на 14 септември.

В ранните години на брака отношенията с 3-години по-младия ѝ от нея съпруг са добри: същата година 15-годишната Елеонора Арагонска, която се готви на свой ред за сватбата си с по-малкия брат на Иполита – Сфорца Мария Сфорца, желае „дори част от грижата, [която] вижда херцогът на Калабрия да показва към херцогинята понякога“; самата Иполита пише на майка си, че тя и Алфонсо спят заедно всяка вечер и че често се радват на лов и забавления в провинциалните си резиденции.[7]

Отношенията между съпрузите се влошават с течение на времето както заради непрестанните изневери на Алфонсо, който си намира любовница в лицето на Троджа Гацела, която му ражда две деца, така и заради лошия му характер. Още през декември 1466 г. някои писма както от посланиците, така и от пряко засегнатите лица съобщават за епизод на ревност от страна на Иполита, по онова време бременна с първородния им син, която нарежда на собствения си слуга Донато да следи съпруга ѝ навсякъде. Алфонсо, осъзнавайки, че го следят, реагира с безрасъден жест към слугата. Жестът трябва да е бил много сериозен, т.к. Иполита е много натъжена от станалото и пише на майка си: „това нещо с Донато никога няма да го забравя...".[8] Бурната реакция на Алфонсо не е изненадваща: той не случайно е мразен от неаполитанския народ, заради това че е обидил поданиците си с „жестоки обиди и клевети“, за това, че е виновен за най-отвратителните престъпления като „нарушаване на девствеността, взимайки за свое забавление жените на другите" и за практикуване на „ужасния и омразен грях на содомията", следователно той едва започва да показва истинския си характер пред жена си. Въпреки това Иполита като съпруга му остава винаги вярна и „се отличава с високата си вярност към страшния си съпруг и с безпрецедентната си скромност“.[9]

Крал Феранте е много доволен от снаха си заради нейната красота, интелигентност и привички, до степен, че посланиците на Сфорца пишат, че „Негово величество кралят няма друго удоволствие, не изглежда да намира никакъв друг рай, освен когато я вижда да танцува и дори да пее.“. В тази връзка писмата до майка ѝ разкриват известен дискомфорт може би поради прекалените демонстрации на привързаност от страна на свекър ѝ, но трябва да се има предвид, че Иполита е в Неапол и че доста спонтанният характер на крал Феранте лесно би могъл да бъде разбран погрешно.

Тя също е в отлични отношения с шурея си Федерико Арагонски, който като нея е любител на литературата и мъж с много чувствителна душа. Той я посещава често в Кастел Капуано или във вилата, наречена „дела Дукеска“.

През целия си живот Иполита се оказва в ролята на миротворец между Милано и Неапол, и между Неапол и Флоренция, тъй като отношенията между различните сили са напрегнати и Феранте е отчасти отговорен за прочутия заговор на Паци. Когато през 1480 г. Лоренцо де Медичи отива, не без известен страх, в Неапол, за да се опита да посредничи за мира с Феранте, той не напуска Флоренция, преди Иполита да го увери, че Феранте няма да го затвори и убие, както е направил вече с някои свои гости.

Още през 1468 г. Иполита се връща в двора на Милано, за да се опита да сдобри брат си Галеацо Мария Сфорца, станал херцог след смъртта на баща си, с майка им Бианка Мария Сфорца и със свекър си Феранте. Посещението обаче се оказва кратко, т.к. по онова време Иполита в разцвета на своята женска красота е принудена да се върне бързо в Неапол, за да избяга, изглежда, от ласкателствата на брат си, който показва доста двусмислени чувства към нея.[10]

Като майка тя много обича децата си и това се вижда от нежното писмо, което пише на майка си, за да обяви раждането на първородния си син Ферандино: тя се надява, че когато синът ѝ порасне, той ще ѝ показва същата обич, която тя все още проявява към собствената си майка.[11] В допълнение към трите деца, които има от Алфонсо, Иполита отглежда като свои и племенниците си Беатриче д’Есте и Феранте д'Есте – деца на нейната балдъза Елеонора Арагонска, която ги оставя още като деца в двора на Неапол по волята на дядо им Феранте.

СмъртРедактиране

39-годишната Иполита умира внезапно на 19 август 1488 г. в Кастел Капуано, малко преди сватбата на дъщеря си Изабела, според Ариенти поради „абцес в главата“.[12] Организирани са масови погребални ритуали и покойницата, облечена в бял брокат, със златен кръг на главата и бижута, и с пръстени на ръцете, е погребана в църквата на Анунциата в Неапол.

Тя никога не става кралица на Неапол, т.к. умира преди съпругът ѝ да стане крал.

Брак и потомствоРедактиране

∞ 16 май 1465 в Милано (чрез пълномощник),[4] 10 октомври в Неапол за Алфонсо Арагонски (* 4 ноември, † 18 декември 1495) от Династия Трастамара (династията на кралете на Арагон) – херцог на Калабрия, крал на Неапол (от 1494) като Алфонсо II, от когото има двама сина и една дъщеря:

В масовата култураРедактиране

  • В англо-италианския историческо-фентъзи сериал „Медичи“ (I Medici) (2016 – 2019) в ролята на Иполита е френската актриса Гая Вайс.
  • В британско-американския историческо-фентъзи сериал „Демоните на Да Винчи“ (Da Vinci's Demons) (2013 – 2015) в ролята ѝ е Джини Спарк.

И в двата телевизионни сериала персонажът на Иполита изглежда напълно различен от историческия: тя е хранела единствено искрено приятелство, а не любов към Лоренцо де Медичи и двамата са си пишели писма; освен това тя, като жена, известна със своята изключителна скромност, никога не би му се отдала, изневерявайки на съпруга си; крал Феранте, обожаващ снаха си, никога не би се възползвал от нея, тласкайки я да проституира с Медичи.

В литературатаРедактиране

Фигурата на Иполита и постоянният ѝ интерес към книгите и изследванията привличат вниманието на първите биографи, а след това и на учените в областта на културата, образованието и епистоларната наука. Много творби са ѝ посветени от най-ранна възраст, сред които:

  • Novellino – сборник от 50 новели, вероятно разказвани в двора от новелиста Мазучо Салернитано
  • „Книга на изкуството на танца“ (Libro dell’arte della danza) от Антонио да Корнацано.[13]
  • Гръцка граматика (Grammatica greca) от Костантин Ласкарис – първата книга, напечатана с гръцки букви.[1]
  • Нейните частни и публични писма, откриваеми в различни архиви, са публикувани и са обект на проучвания.

ИзточнициРедактиране

БиблиографияРедактиране

  • ((it)) A. Cutolo, La giovinezza di Ippolita Sforza, in Archivio storico delle province napoletane, XXXIV (1955), 73, pp. 119 – 133
  • ((en)) Between Milan and Naples: Ippolita Maria Sforza, duchess of Calabria, in The French descent into Renaissance Italy, 1494 – 95. Antecedents and effects, D. Abulafia (ed.), Aldershot 1995, p. 123 – 136
  • ((it)) ((en)) J. Bryce, Fa finire uno bello studio et dice volere studiare. I. S. and her books, in Bibliothèque d’humanisme et Renaissance, LXIV (2002), pp. 55 – 69
  • ((it)) Ippolita Maria Sforza, Lettere, Edizioni dell'Orso, 2004.
  • ((en)) Jane Stevenson. Women Latin poets: language, gender, and authority, from antiquity to the Eighteenth Century. Oxford University Press, 2005.
  • ((fr)) G. Toscano, Livres et lectures de deux princesses de la cour d’Aragon de Naples Isabella de Chiaromonte et Ippolita Maria Sforza, in Livre et lectures de femmes en Europe entre Moyen age et Renaissance, a cura di A.-M. Legaré, Turnhout 2007, pp. 298 – 310
  • ((it)) T. Mangione, Una milanese alla corte di Napoli: I. S. principessa d’Aragona, in Con animo virile: donne e potere nel Mezzogiorno medievale, a cura di P. Mainoni, Roma 2010, pp. 361 – 453
  • ((it)) Ead., La creazione di una figura politica: l’entrata in Napoli di Ippolita Maria Sforza Visconti d’Aragona, duchessa di Calabria, in Quaderni d’italianistica, XXXIII (2012), pp. 23 – 72
  • ((it)) Ead., Dietro la politica della potenze: la ventennale collaborazione tra I. S. e Lorenzo de’ Medici, in Bullettino dell’Istituto storico italiano per il Medioevo, CXV (2013), pp. 375 – 424
  • ((it)) ad., La corte di I. S., duchessa di Calabria, nelle corrispondenze diplomatiche tra Napoli e Milano, in Mélanges de la Casa de Velázquez, XLV (2015), pp. 125 – 141
  • ((en)) Ippolita Maria Sforza, duchess and hostage in Renaissance Naples. Letters and orations, D. Robin (ed.) – L.L. Westwater, Toronto 2017.

БележкиРедактиране

  1. а б Sfòrza, Ippòlita Marìa. // Sapere.it. Посетен на 15 март 2021. (на италиански)
  2. Ippolita Maria Sforza, Lettere, in gli Arsilli, Edizioni dell'orso.
  3. Ippolita Sforza, la donna che 'fece la pace'. // 3 декември 2019. Посетен на 15 март 2021. (на италиански)
  4. а б в Maria Nadia Covini. Sforza, Ippolita. // Dizionario Biografico degli Italiani – Volume 92. 2018. Посетен на 15 март 2021. (на италиански)
  5. Sandra Bernato – Martoreli, Baldo, Dizionario Biografico degli Italiani – Volume 71 (2008)
  6. Luigi Settembrini (a cura di), Il Novellino di Masuccio Salernitano, Napoli, 1874, p. 1.
  7. Ippolita Maria Sforza, Lettere, Edizioni dell'Orso, p. 24.
  8. Ippolita Maria Sforza, Lettere, Edizioni dell'Orso, p. 34.
  9. Arturo Bascetta, Madama la Duchessa
  10. Maria Nadia Covini – Sforza, Ippolita, Dizionario Biografico degli Italiani – Volume 92 (2018)
  11. Ippolita Maria Sforza, Lettere, in Gli Arsilli, Edizioni dell'orso.
  12. Giovanni Sabadino degli Arienti, Gynevera de le clare donne..
  13. Masuccio Salernitano. // Sapere.it. Посетен на 15 март 2021. (на италиански)

Външни препраткиРедактиране

Вижте същоРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Ipolita Maria Sforza“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.