Уикипедия

Лоренцо Медичи

Лоренцо ди Пиеро де' Медичи (на италиански: Lorenzo di Piero de' Medici; * 1 януари 1449, Флоренция, Флорентинска република, † 8 април 1492, Кареджи)[1], наречен още Лоренцо Великолепни (Lorenzo il Magnifico), от рода Медичи, е италиански държавник, банкер, де факто владетел на Флорентинската република и най-могъщият и ентусиазиран покровител на ренесансовата култура в Италия.[2][3][4] Като покровител на учени, художници и поети той е най-добре познат с поддържането на творци като Ботичели и Микеланджело. Той укрепва баланса на силите в рамките на Свещената лига – съюз от държави, които стабилизират политическите условия на Италианския полуостров в продължение на десетилетия, а животът му съвпада със зрялата фаза на Италианския ренесанс и Златния век на Флоренция.[5] Във външнополитическо отношение Лоренцо показва ясен план за спиране на териториалните амбиции на папа Сикст IV в името на Италианската лига от 1454 г. Поради тези причини е обект на Заговора на Паци (1478), в който е убит брат му Джулиано. Поддържаният от него мирен договор от Лоди (1454) се срива с неговата смърт.

Лоренцо Медичи
владетел на Флоренция
Lorenzo de Medici.jpg
Лични данни
Роден
Починал
8 април 1492 г. (43 г.)
Кареджи, Италия
Подпис Lorenzo de' Medici.svg
Семейство
Баща Пиеро ди Козимо Медичи
Майка Лукреция Торнабуони
Брак Клариче Орсини
Потомци Лукреция, Пиеро II Злочестия, Мадалена Медичи, Джовани, Луиза, Контесина, Джулиано
Лоренцо Медичи в Общомедия

Ранни годиниРедактиране

Дядото на Лоренцо – Козимо де Медичи е първият член на семейство Медичи, който ръководи Флорентинската република и управлява едновременно Банката на Медичи. Като един от най-богатите мъже в Европа Козимо изразходва много голяма част от състоянието си за управлението, като покровител на изкуствата и финансист на обществените поръчки.[6] Бащата на Лоренцо – Пиеро ди Козимо де' Медичи е в същата степен в центъра на флорентинския граждански живот, главно като покровител и колекционер на изкуство, докато чичото на Лоренцо – Джовани ди Козимо де' Медичи се грижи за търговските интереси на семейството. Майката на Лоренцо – Лукреция Торнабуони е авторка на сонети и приятелка на поети и философи от Академията на Медичи.[7] Тя има доста голяма роля в развитието на Медичи. След смъртта на баща му и чичо му тя става съветник на сина си.[6]

Лоренцо, смятан за най-обещаващото от петте деца на Пиеро и Лукреция, е обучаван от дипломата и епископ Джентиле де' Беки и хуманистичният философ Марсилио Фичино.[8] Също така е учи старогръцки при Йоан Аргилопул.[9] Заедно с брат си Джулиано той участва в рицарски турнири, лов и коневъдство за Палиото – известното конно състезание в Сиена.

Лоренцо получава знания както за Платон, Овидий, така по реториката и гражданските добродетели от съчиненията на Цицерон. Той започва да пише стихотворения още с възлагането на първите му по-важни мисии.

Пиеро изпраща Лоренцо на няколко важни дипломатически мисии, когато е още младеж. Той пътува до Милано, Болоня, Ферара и Венеция, както и в Рим при папа Павел II, за да осигури монопол за Банката на Медичите.[10] Той се превръща в много добър дипломат още на 17-годишна възраст. Изпратен е при чичо си, за да управлява банката, но младият Лоренцо не е склонен да учи банково дело.

През 1469 г., на 20-годишна възраст, той печели първа награда в турнир, спонсориран от Медичите. По случай турнира Луиджи Пулчи пише стихотворение.[11] Николо Макиавели също пише за случая, може би саркастично, че той печели „не чрез благосклонност, а чрез собствената си доблест и умение в оръжията“.[12] Той носи знаме, нарисувано от Андреа дел Верокио, а конят му е наречен Морело ди Венто.[13][14]

Лоренцо е описан като доста обикновен на вид и със средна височина, с широки рамена и къси крака, тъмна коса и тъмни очи, смачкан нос, късоглед и с груб глас. Брат му Джулиано, от друга страна, е смятан за красив. Той е ,,златното момче”, използвано от Ботичели за модел в картината ,,Марс и Венера”.[15] Дори близкият приятел на Лоренцо Николо Валори го описва като обикновен, казвайки: „природата му е била мащеха по отношение на личния му външен вид, въпреки че е действала като любяща майка във всичко, измислено с ума. Тенът му е бил тъмен и въпреки че лицето му не беше красиво, то беше толкова пълно с достойнство, че предизвиква уважение."[16]

Политическа дейностРедактиране

Ключова предпоставка за управлението на Лоренцо е богатството на семейството му, което е спечелено чрез банка „Медичи“ по време на управлението на дядо му – Козимо. Лоренцо поема водещата роля в държавата след смъртта на баща си – Пиеро през 1469 г. Тогава той е едва на 21-годишна възраст. За период от 23 години той успява да превърне Флоренция в столица на Европа.

Едно от първите неща, които прави, е, че осъществява реформи в Съюза на стоте – основният управленски орган на Флоренция. През 1472 г. Лоренцо позволява на своите войски да разграбят революционния град Волтера и това силно накърнява репутация му.

Лоренцо не е в добри отношения с папа Сикст IV. На 26 април 1478 г. се извършва атентат, организиран от фамилията Паци, оглавявана от Франческо де Паци, Джироламо Риарио и Франческо Салвиати. Този заговор е известен в историята като „съзаклятието на Паци“. Лоренцо е нападнат в катедралата Санта Мария дел Фиоре по време на неделната служба. Той се измъква само с леки наранявания, но брат му Джулиано е убит. След заговора Лоренцо наказва организаторите и така си спечелва гнева на Светия престол. Папа Сикст IV взима всички активи на Медичите и отлъчва Лоренцо и цялото управление на Флоренция.

Папата сключва съюз с крал Фердинанд I от Неапол. Синът на крал Фердинанд I навлиза в териториите на Флоренция и започва война. Лоренцо успява, с помощта на съюзници от Болоня и Милано, да задържи хода на войната. Взима решението да отиде в Неапол и за няколко месеца става заложник на краля. Чрез блестяща дипломация успява да се справи с тази криза и да си върне доверието на гражданите. Този успех му позволява да направи конституционни промени в правителството на Флоренция и така засилва властта си. През 80-те години на XV век Лоренцо влиза в ролята на балансьор – поддържа мира между Рим, Флоренция, Венеция, Милано и Неапол – петте големи италиански сили. Също така се грижи за добрите отношения с големи европейски държави като Франция, както и с Османската империя и султан Мехмед II. Политическите и културно-политическите му успехи обаче водят до икономически неуспех. По време на управлението му активите на банката на Медичи намаляват значително. Има различни причини за това – Лоренцо няма кой знае какви икономически познания, а също така по това време Бургундската империя, която е силно задлъжняла към Медичите, се разпада. В този период се случват и други събития, които имат влияние – Войната на розите в Англия, Османската експанзия и последвалата Османо-венецианска война.

ПокровителствоРедактиране

Една от основните цели на Лоренцо е да превърне Флоренция във водеща сила в Италия. Той води последователна културна политика, в която взима пряко участие като поет – пише поезия на родния си тоскански език. В неговия двор са включени художници като Пиеро и Антонио дел Полайоло, Андреа дел Верокио, Леонардо да Винчи, Сандро Ботичели, Доменико Гирландайо и Микеланджело Буонароти. Това са все личности, ключови за Ренесансовия XV – XVI век. Самият Лоренцо не поръчва много неща за себе си, но помага на творци да си намерят патрони. Дядото на Лоренцо – Козимо – започва страстно да колекционира книги. От тях е съставена Библиотеката на Медичите, която по-късно е наречена Лаврентийска библиотека по името на Лоренцо. Последният продължава това дело: той изпраща хора, които да събират голям брой класически произведения от Изтока, след това наема писари, които да преписват тези книги и да ги разпространяват из Европа. Самият Лоренцо поддържа около себе си кръг от приятели учени. В него влизат Марсилио Фичино, Анджело Полициано и Джовани Пико дела Мирандола. Козимо Медичи подкрепя и насърчава Марсилио Фичино при възобновяването на Платоновата академия и неоплатоническата школа, в която се възвръща интереса към философията на платонизма и неоплатонизма. Самият Фичино извършва мащабна и влиятелна дейност по превода и коментарите на диалозите на Платон.

Лоренцо използва Флорентинската школа за изящни изкуства за дипломатически цели. Пример за това е работата, която възлага на Доменико Гирландайо, Ботичели, Пиетро Перуджино и Козимо Росели – да направят стенописите в Сикстинската капела. Смята се, че с тази задача цели да укрепи съюза си с папа Сикст IV.

Лоренцо установява, че от 1434 г. до 1471 г. със семейството си са изхарчили 663 000 флорина, които днес са приблизително 460 милиона щатски долара, за благотворителност. По време на управлението му Флоренция става най-важният град на изкуствата от епохата на Ренесанса. Един от най-важните проекти, които подпомага, е построяването на църквата Сан Салваторе ал Монте.

Литературно творчествоРедактиране

Лоренцо е автор на лирически, епически, философски и сатирически произведения. Най-ранните му творби са от втората половина на 60-те години на XV век, първите му печатни издания са от 1554 г. Ранните му произведения са в жанра на еклогата. Като творец Лоренцо безспорно е твърде неравен и еклектичен. Той има една пародийна поема – „Пирът“, и няколко пасторално-комически поеми – „Ловецът на яребици“, „Ненча от Барберино“, в която гражданинът Валера възславя в ироничен стил любовта си към селянката Ненча. Поемата е известна в четири различни редакции, но днес все повече се утвърждава мнението, че тя не е съчинение на Лоренцо. Специфичният ѝ стил не изключва да е написана от един от братята Пулчи. От 70-те години датира философската му поема „За върховното благо“. Също така има сборник с философско-теологически разсъждения – „Религиозни глави“, съставен през 1473 г. Други значими негови творби са лиро-епическите му поеми „Гори“, „Амбра“, а също така и сборниците му „Карнавални песни“ и „Песни за танци“. През 90-те години Лоренцо пише религиозна поезия – „Представяне на светите Йоан и Павел“ и „Похвални песни“. Освен с лирика, Лоренцо се занимава и с проза. Автор е на две новели в Бокачов стил– „Джиневра“ и „Джакопо“.

Един от най-известните му сборници е „Песенник“, който обаче не е напълно завършен. Той съдържа 151 сонета, 2 балади, 5 секстини и 8 канцони. Този сборник е писан доста дълго време – от края на 60-те години до средата на 80-те години на XV век. Основни източници на вдъхновението му са Петрарка, Данте, Анджело Полициано и Луиджи Пулчи. Най-обхватно вплетеният хипотекст в „Песенник“ е „Метаморфози“ от Овидий, но също и от „Фасти“ и „Любовни елегии“. Един от сонетите е „Аз сядам често върху някой камък“. В него няма оригиналност, а възражда по-ранни мотиви от ,,dolce stil nuovo“.

Аз сядам често върху някой камък

и на дланта си бузата подпрял,

потънал в размисли за своя дял,

със спомените си оставам сам:

от онзи час, когато ме направи

Амур свой най-онеправдан слуга,

през всяка радост или пък тъга,

които той на пътя ми постави,

та чак до днес, когато разсъждавам

как дълго съм прекарвал дни и нощи

в сълзи, тъй както той е повелил.

За всичко своя жребий обвинявам!

Единствено измъчва ме все още,

че съм далеч от онзи поглед мил.[17]

Популярни са били и остават неговите карнавални песни, запомнящи се с игривия си ритъм и несложната си философия (призив за наслаждения от живота в духа на Хорациевото Carpe diem. “В италианската поезия Лоренцо Великолепни остава с христоматийната си „Песен на Бакхус“, непревеждана на български език. Тя е описание на алегорическите фигури в едно карнавално шествие, но въведението е възхвала на младостта и радостта от живота”:

Днес е време за наслади,

а за утре не мислете;

днеска всички – стари, млади,

весели за час бъдете,

тъжни мисли оставете!

Кой за младостта нехае!

Радвайте ѝ се, това е:

утре може да скърбим.

Хей, любовници заклети,

на Амор и Бакхус слава!

Пейте песни и свирете!

Празникът да продължава.

Болест тук не се признава.

Кой за младостта нехае!

Радвайте ѝ се, това е:

утре може да скърбим.[18]

Лоренцо е повлиян и от платоническата философия. В сонетите си той смесва мотиви от куртоазната лирика и стилновизма с новата платоническа философия на любовта. Лоренцо използва езика на Данте, тосканското наречие, за което твърди, че може да възпроизведе точно толкова чувства, колкото и латинският. Сонетът не е обикновено стихотворение-имало е цели сонетни серии, които съдържат като микро сцени от драмата на страстта. В сонетите му има наративни моменти, които преминават от сонет в сонет. Лоренцо следва петраркистко-овидиански сюжет, но в същото време го измества, като го отнася към собствената си личност. Лоренцо представя явяването на любимата под формата на светлина, съпътствано от мистически преживявания. На равнището, в което текстът заявява за какво говори, този вид поезия ни създава усещането за възвишена духовност, устрем нагоре към божественото, но когато се анализира езиковото равнище, се оказва, че зад възвишеното и духовното се крие една подчертана сексуална еротика, както подчертава Гл. ас. д-р Богдана Паскалева, преводачката на „Песенник“ на български език.

Брак и семействоРедактиране

 
Rappresentazione dei santi Giovanni e Paolo

Лоренцо Великолепни се жени за Клариче Орсини на 7 февруари 1469 г. Имат 10 деца, от които 3 умират като малки. Всички освен Контесина Антония са родени във Флоренция:

  • Лукреция Мария Ромола де Медичи – жени се за Якопо Салвиати.
  • Близнаци, които умират след раждането.
  • Пиеро ди Лоренцо де Медичи, наричан „Злочестият“ – управлява Флоренция след смъртта на баща си.
  • Мария Магдалена Ромола де Медичи – жени се за Франческо Кибо.
  • Контесина Беатрис де Медичи.
  • Джовани ди Лоренцо де Медичи, известен с прозвището Лъв X.
  • Луис де Медичи, още наричана Луиджия – сгодена за Джовани де Медичи.
  • Контесина Антония Ромола де Медичи – женена за Перо Ридолфи.
  • Джулиано ди Лоренцо де Медичи – дук на Немур.
  • Джулио ди Джулиано де Медичи, известен като папа Климент VII.

Малко след сватбата на Лоренцо, Пиеро умира и Лоренцо поема властта. Семейство Медичи е в добро финансово положение, когато се възкачва новият управник. Лоренцо не успява да подготви свой наследник, който да поеме управлението след смъртта му. Наследник на Лоренцо е неговият най-голям син – Пиеро ди Лоренцо де Медичи, познат като Пиеро II Злочестия. През 1494 г. той пропилява наследството и сваля династията на Медичите. Вторият му син – Джовани, който става папа с името Лъв X, завзема града през 1512 г. с помощта на испанската армия. През 1531 г. племенникът на Лоренцо – Джулио ди Джулиано, когото Лоренцо отглежда като свой син, и който по-късно става папа с името Климент VII, задава управлението на Медичите във Флоренция като поставя Алесандро де Медичи като първи наследствен херцог на града.

Късни години, смърт, наследствоРедактиране

 
Посмъртен портрет на Лоренцо Медичи от Джорджо Вазари (XVI в.)

В последните години от живота си Лоренцо де Медичи желае да създаде огромна библиотека в семейната вила в Кареджи (Villa medicea di Careggi). За събирането на книги му помагат Полициано и Пико дела Мирандола. Лоренцо не успява да завърши това си начинание, защото умира в късната вечер на 8 април 1492 г., само на 43 години в Кареджи. Истинската причина за смъртта му и до днес не е изяснена. Страничен фактор като отрова е изключен, а в писма, писани от свидетели на смъртта на Лоренцо, се казва, че той умрял спокойно, след като чул Евангелието за деня. На смъртното си легло Лоренцо е посетен от Джироламо Савонарола, от когото Флоренция е силно повлияна. Има слух, че Лоренцо е прокълнат в последните си мигове от Савонарола, но той е опроверган в книгата на Роберто Ридолфи – „Животът на Джироламо Савонарола“. Има легенди, според които смъртта на Лоренцо де Медичи е съпътствана от различни знамения: удрянето на купола на Флорентинската катедрала от мълния, появата на духове.

Телата на Лоренцо и Джулиано Медичи са положени в базиликата „Сан Лоренцо“ в порфирен саркофаг, а не както се очаква – в Сагрестия Нуова, построена от Микеланджело. След повече от половин век от смъртта на Лоренцо Великолепни, през 1559 г. тленните останки на братята Медичи са преместени в Сагрестия Нуова в немаркирана гробница под статуята на Мадона от Микеланджело.

След като Лоренцо Великолепни починал, Синьорията и консулите във Флоренция издават указ, който гласи:

„Като се има предвид, че най-видният човек в този град, наскоро починалият Лоренцо де Медичи, през целия си живот не отказа възможността да защити, увеличи, украси и издигне този град, но и винаги беше готов със съвет, авторитет и страдание, в мисли и дела, не се сви нито от неприятности или опасност за доброто на държавата и нейната свобода… изглежда добре за сената и хората на Флоренция да установят публично свидетелство за благодарност към паметта на този човек, за да може мъжеството да не остане непочетено сред флорентинците и за да може във времената, които идва, други граждани да бъдат подтикнати да служат на общността с мощ и мъдрост.“[19]

В популярната култураРедактиране

  • Лоренцо де Медичи е представен като тийнейджър в „Леонардо“ на СВВС, изигран от актьора Колин Райън.
  • Лоренцо де Медичи се появява като поддържащ герой на главния – Ецио Аудиторе да Фиренце, след като те помагат да се разгромят заговорниците на Паци в играта Assassin’s Creed 2.
  • Лоренцо де Медичи е изобразен от Елиът Коуън в телевизионния сериал „Демоните на Да Винчи“ от 2013 г.
  • Лоренцо де Медичи е изигран от Даниел Шарман в телевизионният сериал „Медичи – Господарите на Флоренция“ (Medici: Masters of Florence) от 2016 година. 

ИзточнициРедактиране

  1. ↑ Picotti, Giovanni Battista (1934). "Medici, Lorenzo de', detto il Magnifico". Enciclopedia Italiana. Посетен на 13 май 2022 г.
  2. ↑ Parks, Tim (2008). "Medici Money: Banking, Metaphysics, and Art in Fifteenth-Century Florence". The Art Book. New York: W.W. Norton & Co. 12 (4): 288
  3. ↑ "Fact about Lorenzo de' Medici". 100 Leaders in world history. Kenneth E. Behring. 2008. Archived from the original on 27 September 2014. Посетен на 13 май 2022 г.
  4. ↑ Kent, F. W. (28 December 2006). Lorenzo De' Medici and the Art of Magnificence. Renaissance and Reformation. Vol. 27. USA: JHU Press. pp. 110–112.
  5. ↑ Brucker, Gene (21 March 2005). Living on the Edge in Leonardo's Florence. Berkeley: University of California Press. pp. 14–15.
  6. ↑ а б Hugh Ross Williamson, Lorenzo the Magnificent, Michael Joseph, (1974)
  7. ↑ Milligan, Gerry (26 August 2011). "Lucrezia Tornabuoni". Renaissance and Reformation. Oxford Bibliographies. Oxford University Press. Посетено на 13 май 2022 г.
  8. ↑ Hugh Ross Williamson, p. 67
  9. ↑ Durant, Will (1953). The Renaissance. The Story of Civilization. Vol. 5. New York: Simon and Schuster. p. 110.
  10. ↑ Niccolò Machiavelli, History of Florence, Book VIII, Chap. 7.
  11. ↑ Davie, Mark (1989). "Luigi Pulci's Stanze per la Giostra: Verse and Prose Accounts of a Florentine Joust of 1469". Italian Studies. 44 (1): 41–58. Посетено на 13 май 2022 г.
  12. ↑ Machiavelli, Niccolò (1906). The Florentine History. Vol. 2. London: Archibald Constable and Co. Limited. p. 169.
  13. ↑ Poliziano, Angelo (1993). The Stanze of Angelo Poliziano. University Park, Pa.: Pennsylvania State University Press. pp. x.
  14. ↑ Christopher Hibbert, глава 9
  15. ↑ Hugh Ross Williamson, p. 70
  16. ↑ Janet Ross. "Florentine Palaces & Their Stories". 14 August 2016. Page 250.
  17. ↑ Медичи, Лоренцо. В търсене на слънцето. София, ИК „Гутенберг“, 2019. ISBN 978-619-176-147-0. с. 91.
  18. ↑ Хаджикосев, Симеон. Западноевропейска литература. Част първа. София, ИK „Сиела“, 2000. ISBN 954-649-321-X. с. 322 – 323.
  19. ↑ Williamson, Hugh Ross. Lorenzo the Magnificent. 1974. ISBN 0-7181-1204-0. с. 268 – 9.

БиблиографияРедактиране

  • „Лоренцо де Медичи“ – Лаборатория за световна литература. 13.03.2020

<https://www.youtube.com/watch?v=VqCZ6KUomZk&t=19s>[1]

  • Медичи, Лоренцо. В търсене на слънцето, прев. Богдана Паскалева. София, ИК „Гутенберг“, 2019.
  • Паскалева, Богдана. „Предговор“ – В търсене на слънцето. София, ИК „Гутенберг“ 2019, стр. 7 – 21.
  • Стратърн, Пол. „Ренесансовият принц“ – Медичите. Кръстниците на Ренесанса, прев. Стефан Аврамов, София, ИК „Персей“, 2007.

„Медичите. Кръстниците на Ренесанса“ на сайта   „Моята библиотека“

  • Хаджикосев, Симеон. „Кръгът около Лоренцо Медичи“ – Западноевропейска литература. Част първа. София, ИК „Сиела“, 2000, стр. 319 – 329.
  • Chastel, André. ,,Melancholia in the Sonnets of Lorenzo De' Medici" – Journal of the Warburg and Courtauld Institutes, Vol. 8, 1945, p. 61 – 67.

<https://www.jstor.org/stable/750166?read-now=1&refreqid=excelsior%3A5cdd94b38ae8175fb1d58c799f4b124e&seq=1>[2]

Вижте същоРедактиране

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Лоренцо_Медичи&oldid=11392764“.