Уикипедия

Лоренцо де Медичи (Великолепни)

политик и хуманст от 15 век, владетел на Флоренция
(пренасочване от Лоренцо Медичи)

Лорèнцо ди Пиèро де Мèдичи (на италиански: Lorenzo di Piero de' Medici; * 1 януари 1449, Флоренция, Флорентинска република, † 8 април 1492, Вила „Медичи“ в Кареджи, пак там)[1], наречен още Лоренцо Великолепни (Lorenzo il Magnifico), от рода Медичи, е италиански държавник, банкер, де факто владетел на Флорентинската република от 1469 г. до смъртта си и най-могъщият и ентусиазиран покровител на ренесансовата култура в Италия.[2][3][4] Той също така е писател, меценат, поет и хуманист, както и един от най-значимите политици на Ренесанса, както заради това, че въплъщава идеала на хуманистичния принц, така и заради неговото много разумно и дипломатично управление на властта. Той укрепва баланса на силите в рамките на Свещената лига – съюз от държави, които стабилизират политическите условия на Италианския полуостров в продължение на десетилетия, а животът му съвпада със зрялата фаза на Италианския ренесанс и Златния век на Флоренция.[5] Тогава той е едва на 21-годишна възраст. За период от 23 години той успява да превърне Флоренция в столица на Европа.

Лоренцо де Медичи Великолепни
господар на Флоренция де факто
Lorenzo de Medici.jpg
Управление2 декември 1469 – 8 април 1492
НаследилПиеро Подагрения
НаследникПиеро II Злочестия
Лични данни
Роден
Починал
8 април 1492 г. (43 г.)
Вила „Медичи“ в Кареджи, Флорентинска република
Погребан вСан Лоренцо (базилика), Флоренция
РелигияКатолицизъм
ПодписLorenzo de' Medici.svg
Семейство
ДинастияМедичи
БащаПиеро ди Козимо де Медичи
МайкаЛукреция Торнабуони
БракКлариче Орсини
ПотомциЛукреция Мария Ромола
братя-близнаци
Пиеро II Злочестия
Мадалена
Контесина Беатриче
Джовани
Луиза Контесина Ромола
Контесина Антония Ромола
Джулиано
ГербCoat of arms of the House of Medici (Baroque period representation).svg
Лоренцо де Медичи Великолепни в Общомедия

Лоренцо става, заедно с по-малкия си брат Джулиано, господар де факто на Флоренция след смъртта на баща им Пиеро. В първите години на управление (1469 - 1478) младият Лоренцо провежда вътрешна политика, насочена от една страна към укрепване на републиканските институции в промедическия смисъл, и от друга – към потушаване на бунтовете на градовете, подчинени на Флоренция (известните случаи на Прато и Волтера). На външнополитическия фронт обаче Лоренцо проявява ясен план за спиране на териториалните амбиции на папа Сикст IV в името на баланса на Италийската лига от 1454 г. Поради тези причини Лоренцо е обект на заговора на Паци (1478 г.), в който е убит брат му Джулиано. Провалът на заговора предизвиква гнева на папа Сикст IV, краля на Неапол Фердинандо I Арагонски и всички, които са уплашени от укрепването на властта на Медичите над Флоренция.[6] Следват две години война срещу Флоренция, в която вътрешният и международен престиж на Лоренцо Великолепни е изключително укрепен благодарение на неговите дипломатически способности и неговата харизма, с които той успява, от една страна, да разбие антифлорентинската коалиция, а от друга – да поддържа вътрешните сили на Флорентинската република обединени.

Превърнал се в иглата на баланса на италианската политика през 1480-те години, третиран като суверен от чуждестранни монарси, Лоренцо свързва името си с разцвета на Флорентинския ренесанс, заобикаляйки се с интелектуалци (Полициано, Фичино, Пико дела Мирандола) и художници като Ботичели и младият Микеланджело. След преждевременната му смърт през 1492 г съперничеството на италианските господари, което вече не е възпирано от неговата дипломация, се изражда до степен да позволи идването на френския крал Шарл VIII и началото на Италианските войни от 16 век.

ПроизходРедактиране

Лоренцо е най-големият син на Пиеро ди Козимо де Медичи Подагрения (* 19 септември 1416, Флоренция; † 2 декември 1469, пак там), де факто владетел на Флоренция от 1464 до 1469 г., и на съпругата му Лукреция Торнабуони (* 22 юни 1425 във Флоренция; † 28 март 1482, пак там). Дядо му бащина линия е Козимо ди Джовани де Медичи, вледетел на Флоренция, а баба му – Контесина де Барди. Дядо му по майчина линия е Франческо ди Симоне Торнабуони, търговец и посланик, а баба му – Франческа Пити.

Има един брат и две или три сестри:

Има и един полубрат - Джовани.

  • Семейството на Лоренцо

  • Пиеро Подагрения, баща

  • Лукреция Торнабуони, майка

  • Козимо Стари, дядо по бащина линия

  • Контесина де Барди, баба по бащина линия

  • от ляво надясно: Лукреция (Нанина), Бианка и Мария, сестри

  • Джулиано, брат

  • Джовани, полубрат

БиографияРедактиране

Ранни годиниРедактиране

Криптосиньория на МедичитеРедактиране

  Основни статии: Медичи и Козимо Медичи

При раздането на Лоренцо семейство Медичи е на върха на политическата си власт във Флорентинската република, контролирайки различните и сложни републикански институции, отговорни за функционирането на държавата. Дядото на Лоренцо, Козимо, е успял, благодарение на огромното финансово състояние на своята банка, да обвърже много флорентински политици със себе си и да стане говорител на народното неразположение, дължащо се на задушаващата се олигархия на благородниците, оглавявана от Албици. През 1434 г., след само една година изгнание във Венеция, Козимо се завръща във Флоренция, заточва Албици и, следвайки политически модел, вече възприет в древността от Октавиан Август, поддържа действащите републикански институции, като ги възлага на хора от обкръжението си и официално се оттегля в обществения живот. Истинският контрол обаче остава в ръцете на Козимо. Това кара историците да определят тази форма на управление като „криптосиньория“, където душата на републиканската политическа ориентация е в ръцете на един човек и неговото семейство.[7] Козимо де Медичи е първият член на семейство Медичи, който ръководи Флорентинската република и управлява едновременно Банката на Медичите. Като един от най-богатите мъже в Европа Козимо изразходва много голяма част от състоянието си за управлението, като покровител на изкуствата и финансиращ обществените поръчки.[8]

Бащата на Лоренцо – Пиеро ди Козимо де Медичи е в същата степен в центъра на флорентинския граждански живот, главно като покровител и колекционер на изкуство, докато чичо му Джовани ди Козимо де Медичи се грижи за търговските интереси на семейството. Майка му Лукреция Торнабуони е авторка на сонети и приятелка на поети и философи от Академията на Медичите.[9] Тя има доста голяма роля в развитието на Медичи. След смъртта на баща му и чичо му тя става съветник на сина си.[8]

ОбразованиеРедактиране

Лоренцо е роден на 1 януари 1449 г. (според флорентинския стил на датиране от онова време през 1448 г.[10]) в Палат „Медичи Рикарди“[11] във Флоренция и е кръстен на 6 същия месец по случай Богоявление.[12] Той заедно с брат си Джулиано и сестра си Бианка получава задълбочено хуманистично образование и точна политическа подготовка, а двамата братя са следвани отблизо от дядо им Козимо и родителите им. Лоренцо, смятан за най-обещаващото от петте деца на Пиеро и Лукреция, е обучаван от дипломата и епископ Джентиле де Беки и хуманистичния философ Марсилио Фичино.[13] Също така учи старогръцки при Йоан Аргилопул.[14] Заедно с брат си Джулиано той участва в рицарски турнири, лов и коневъдство за Палио – известното конно състезание в Сиена. Лоренцо получава знания както за Платон, Овидий, така и по реторика и гражданските добродетели от съчиненията на Цицерон. Започва да пише стихотворения още с възлагането на първите му по-важни мисии.

 
Вила „Медичи“ в Кареджи – седалище на Неоплатоническата академия, основана от Марсилио Фичино с одобрението на Козимо Стари

В детството си Лоренцо е последван и подготвен от Джентиле да Урбино[15][16], докато от 1457 г. образованието му преминава в ръцете на хуманисти като Кристофоро Ландино, Йоан Аргиропул за изучаването на Омир, Марсилио Фичино за неоплатоническата философия[17][18] и Антонио Скуарчалупи за танци.[11] Дядо му Козимо особено обича своя внук Лоренцо, с когото разговаря и обсъжда.[19] Младият мъж отрано проявява интерес към Неоплатоническата академия и едва на 12-годишна възраст участва в ерудираните изложения на Фичино във Вила ди Кареджи.[20]

Криза на наследяванетоРедактиране

 
Беноцо Гоцоли, Предполагаем портрет на Лоренцо де Медичи като млад мъж, детайл от фреската Шествието на влъхвите в едноименния параклис.

Лоренцо е едва юноша, когато чичо му Джовани, вторият син на Козимо Стари и определен за наследник на ръководството на Банката на Медичите, умира през 1463 г. след живот, пълен с ексцесии.[21] Лошото здравословно състояние на най-големия му син Пиеро (с прякор „Подагрения“ поради болестта, която го поразява – подаграта) всъщност подтиква Козимо да реши Джовани да го наследи като ръководител на семейната банка. Със смъртта на Джовани възрастният Козимо изпада в меланхолично състояние, непрекъснато преследван от проблема с наследяването.[22] Така той решава да възложи надеждите си на децата на Пиеро:[23] Лоренцо и Джулиано биха могли да станат помощници и приемници на болния си баща.[24] Преди да умре, Козимо препоръчва на Пиеро да не пренебрегва образованието на двете момчета и да се отнася с тях като с мъже въпреки младата им възраст.[25][26]

ПътуванияРедактиране

Между Венеция и Милано (1465)Редактиране
 
Аньоло Бронзино, Пиеро ди Козимо де Медичи, масло върху платно, 1550-70, Лондон, Национална галерия. Краткото управление на Пиеро, поради лошо здравословно състояние, е белязано от държавен преврат и от укрепването на властта на Медичите над Флоренция.[27]

Преди да го пусне да влезе в политическия живот на града, баща му Пиеро смята да повери на Лоренцо някои дипломатически мисии в Милано и Венеция, където има два клона на Банката на Медичите. По този начин младият мъж би могъл да придобие обща представа за италианската политическа ситуация и лично да тества умовете на различните владетели. На 17 април 1465 г. Лоренцо се среща с принц Федерико от Неапол в град Пиза, който е на път за Милано, за да представлява брат си Алфонсо при брака му с Иполита Мария Сфорца.[28][29] [30] Лоренцо, който междувременно се сприятелява с Федерико[30], е принуден да напусне Тоскана в посока Венеция, следвайки път, който би го довел до среща с основните политически личности на времето. В Болоня той се среща с Джовани II Бентивольо[29], докато във Ферара е посрещнат от Борсо д'Есте.[31] От града на Есте той продължава към Венеция, където е представен на дож Кристофоро Моро.[32] След като венецианският опит приключва, младият Медичи отива в Милано, където се среща с Франческо I Сфорца, приятел и съюзник на дядо му Козимо. В това, което е столицата на Миланското херцогство, младият Лоренцо е информиран от Пиджело Портинари, директор на местния клон на Медичите, как да се държи по време на разговора с херцога.[33] Престоят в Милано обаче не продължава дълго; всъщност той трябва да се върне във Флоренция, за да придружи Иполита Мария Сфорца (с която той създава дълбоко приятелство, а по-късно и политическо сътрудничество[34]) и Федерико към Кралство Неапол.[33]

Рим и Неапол (1466)Редактиране

Лоренцо заминава отново през 1466 г., за да отиде в Рим, където има важен клон на Банката на медичите, управляван от Джовани Торнабуони, брат на майка му Лукреция. Пиеро Подагреният дава точни инструкции за проверка на работата на банката и самият Лоренцо подписва договора, който гарантира на Медичите дял в откритите в Толфа, близо до Чивитавекия, мини за стипца, в съгласие с папа Павел II.[35] [36] От Рим Лоренцо достига до Гаета по Апиевия път, където е отседнал дворът на крал Феранте от Арагон, който го посреща с много публични церемонии. Впоследствие Феранте му урежда лична среща, в която младият Медичи успява да пренесе поздравите на баща си на суверена и да му опише някои от вътрешните и семейните проблеми.[37] След завръщането си във Флоренция Лоренцо може да бъде доволен от резултата от пътуването си, но вътрешното положение на държавата не позволява спокойствие.

Заговор от 1466 г.Редактиране

 
Детайл, изобразяващ Лука Пити, взет от пределата, запазена в Параклис „Пити“ в базиликата „Санто Спирито“ във Флоренция

На 8 март 1466 г. настъпва сериозен удар върху стабилността на властта на Медичите, а именно внезапната смърт на Франческо I Сфорца, херцог на Милано и твърд поддръжник на криптосиньорията на Медичите.[38] След вакуума на властта, създаден в Милано (престолонаследникът Галеацо Мария Сфорца е в Бургундия при смъртта на баща си[39]) успоредно с лошото здраве и финансовата политика на Пиеро Подагрения (финализирана при незабавното събиране на заемите, които баща му Козимо е дал на флорентинските благороднически семейства в замяна на тяхната лоялност)[40][41], който, наред с други неща, изразява намерението си да сгоди сина си Лоренцо за римската благородничка Клариса Орсини а не за флорентинка, както иска традицията,[41] [42] партията против Медичите се събужда.

Първият от враговете на Пиеро, много богатият Лука Пити, съюзник на фамилията Ачайоли и ма Диотисалви Нерони (последният е дългогодишен приятел на Козимо Стари), организира заговор, насочен към отстраняването на Пиеро и издигането си като нов арбитър на Република.[42] Пити и другите заговорници могат да разчитат и на външната подкрепа на семейство Есте: маркиз Борсо изпраща своя полубрат Ерколе начело на 1300 мъже[43] във Флоренция, готов да се намеси, за да подкрепи вътрешното въстание. По-конкретно, държавният преврат предвижда убийството на Пиеро по пътя от вилата на Медичите в Кареджи до Флоренция – маршрут, който той използва за пътуване без голям ескорт.[44]

Планът на Пити обаче е незабавно осуетен от самия Пиеро, който, предусещайки действията на заговорниците, се въоръжава и съветва всичките си поддръжници да организират контранастъпление.[11][45] В същото време Пиеро успява да убеди Пити да се присъедини към фракцията на Медичите и с помощта на 2000 милански пехотинци, изпратени от Галеацо Мария Сфорца[46], успява да възстанови властта си. От останалите заговорници Диотисалви Нерони, Анджело Ачайоли и Николо Содерини са заточени, докато архиепископът на Флоренция Джовани де Диотисалви трябва да се оттегли в Рим.[47] Лука Пити, въпреки че не е претърпял никакво съдебно преследване, е наказан от целия флорентински народ, който вече не го смята за един от основните си граждани и наистина го избягва и говори за него неуважително.[48] Ролята на Лоренцо със сигурност е важна, тъй като той активно подкрепя баща си и ръководи въоръжената група, свързана с Медичите, като се отличава в защитата на живота на баща си по пътя, който води от Кареджи до Флоренция.[49][50]

Политически възход на Лоренцо и брак с Клариса Орсини (1466 – 1469)Редактиране

 
Доменико Гирландайо, Предполагаем портрет на Клариса Орсини, маслена картина, неизвестна дата, Национална галерия на Ирландия.

Пиеро изпраща Лоренцо на няколко важни дипломатически мисии, когато е още младеж. Той пътува до Милано, Болоня, Ферара и Венеция, както и в Рим при папа Павел II, за да осигури монопол за Банката на Медичите.[51] Той се превръща в много добър дипломат още на 17-годишна възраст. Изпратен е при чичо си, за да управлява банката, но младият Лоренцо не е склонен да учи банково дело.

През 1469 г., на 20-годишна възраст, печели първа награда в турнир, спонсориран от Медичите. По случай турнира Луиджи Пулчи пише стихотворение.[52] Николо Макиавели също пише за случая, може би саркастично, че той печели „не чрез благосклонност, а чрез собствената си доблест и умение в оръжията“.[53] Той носи знаме, нарисувано от Андреа дел Верокио, а конят му е наречен Морело ди Венто.[54][55]

Докато Флоренция се бори с венецианско-ферарската коалиция, целяща да сложи край на хегемонията на Медичите [56], Пиеро де Медичи продължава да представя Лоренцо като свой законен наследник начело на семейството. Всъщност малко след неуспешния заговор от 1466 г. Пиеро поставя 17-одишния Лоренцо на негово място в Балия (основният независим орган на управление на републиката) и в Съвета на стоте.[57] С цел по-нататъшно укрепване на позицията на семейство Медичи, Пиеро и Лукреция Торнабуони решават да осъществят брачния проект между младия Лоренцо и римлянката Клариса Орсини. Клариса, произхождаща от една от най-благородните римски фамилии, е прегледана и оценена директно от Лукреция по време на престоя ѝ в Рим през 1468 г.[58], чийто доклад е изпратен в много подробности на Пиеро. Брачният план е одобрен и от двете семейства; в допълнение към получаването на 6000 римски флорина, Медичите имат за цел да влязат в кръга на папския патриций и да придобият по-космополитен характер.[59] Орсини, от друга страна, биха били свързани с най-богатото семейство в Европа. От своя страна Лоренцо вижда момичето и изразява своето одобрението пред майка си, на която оставя задачата да подготви брака му.[60]

В мемоарите си[61] (кратка колекция от важна информация и събития от живота му, съставена през 1472 г.) Лоренцо уточнява двете фази на годежа: моментът, в който Клариса му е дадена като годеница през 1468 г. (т.е. когато бракът е отпразнуван чрез пълномощник в Рим на 10 декември 1468 г. с Филипо де Медичи като представител на Лоренцо[62][63]) и последващия момент, когато се състои сватбата на 4 юни 1469 г. с религиозен ритуал във Флоренция[64], последван от големи празненства, спонсорирани от Пиеро.[65] В същите мемоари той също отбелязва бременността на съпругата си и раждането на първите си деца (Лукреция, Пиеро и двама близнаци, починали малко след раждането) и завършва с молитва Бог да защити нея и децата им от всякаква опасност.

Двамата са много различни: Лоренцо е търсач на удоволствия, потопен в неоплатоническата култура и любител на живота, докато Клариса е с твърдо и строго възпитание, дълбоко религиозна и слабо образована в хуманистичната литература и култура.[66] Въпреки това кореспонденцията между двамата показва тонове на привързаност и взаимно уважение и има основание да се смята, че през годините между тях се е зародило искрено чувство.[67] Лоренцо не посвещава никакви стихове на жена си; въпреки това се смята, че текстовете му следват стъпките на Петрарка, следователно школата на трубадурите и теориите на Андреа Капелано, според които Куртоазната любов може да бъде само прелюбодеяние и изключва брачна връзка.

Лоренцо обаче изпълнява брачните си задължения и двойката зачева десет деца през първите десет години от брака си. За разлика от баща си и дядо си той няма извънбрачни деца, нито са известни със сигурност любовниците му по време на брака му с Клариса.[68] Въпреки различията в характерите Лоренцо обича жена си по свой начин и смъртта ѝ през 1488 г. от туберкулоза е тежък удар за него. В писмо до папа Инокентий VIII Лоренцо изразява цялата си болка и трудност да приеме загубата и липсата на своята най-скъпа и най-мила съпруга.[69] Въпреки това той не забранява празненствата на карнавала за нея, които вместо това забранява за десетилетие поради смъртта на брат си Джулиано, и които от 1488 г. се възобновяват.[70]

Управление (1469 – 1492)Редактиране

Ранни години (1469 – 1477)Редактиране

Институционални реформиРедактиране
 
Доменико Гирландайо, Портрет на Лукреция Торнабуони, темпера, Национална художествена галерия, Вашингтон. Културна, интелигентна и прагматична жена, Лукреция Торнабуони е добра съветничка както на съпруга си Пиеро, така и на сина си Лоренцо.

Пиеро де Медичи не успява да вкуси плодовете на своята брачна политика. Напълно унищожен от подаграта и от произтичащите от нея усложнения, той умира на 2[71][72] (други източници свидетелстват за 3[73][74]) декември 1469 г. от мозъчен кръвоизлив.[73] Тогава едва 20-годишният Лоренцо поема властта над Флоренция заедно с брат си Джулиано, получавайки доверието на политици, свързани с Медичите.[75] [76][77]. Следвайки стъпките на дядо си и баща си, Лоренцо не приема официално властта, искайки да бъде считан за обикновен гражданин на Флоренция, докато на практика централизира властта на града и държавата в свои ръце.[75] Ключова предпоставка за управлението на Лоренцо е богатството на семейството му, което е спечелено чрез Банката на Медичите по време на управлението на дядо му Козимо.

Въпреки че е равен на дядо си по политически такт, Лоренцо открито проявява жаждата си за власт, предизвиквайки упреци и страхове у останалите магнати.[78] В периода от 1469 до 1472 г. всъщност Лоренцо потушава всички съперничества между флорентински фамилии, за да стане върховен арбитър по всеки въпрос. Укрепването на семейство Медичи на институционално ниво се определя от създаването на Главен съвет (юли 1471 г.) и от укрепването на Съвета на стоте, последният в ръцете на про-Медичи представители, който получава власт да обнародва закони без намесата на народни органи.[79]

Първа конспирацияРедактиране

Диотисалви Нероне и другите изгнаници, вярвайки, че се възползват от неопитността на двамата млади братя, правят заговор с Борсо д’Есте окончателно да свалят Медичите и подтикват народа на Прато да се разбунтува срещу Флоренция, тъй като това е най-близкият подчинен град. Но както критикът Джордж Фридрик Йънг обобщава, превратът е разкрит преждевременно: „Но Лоренцо успя да действа навреме; интригите в града [„Флоренция“] са осуетени от неговия такт, войските са изпратени да превземат Прато и по този начин бунтът е потушен“.[80]

Война срещу ВолтераРедактиране

През 1472 г. Лоренцо, воден от икономически и политически причини, решава да започне война срещу Волтера. Медичите всъщност копнеят от една страна да придобият богатите ресурси от стипца, които току-що са открити[81], докато от друга той възнамерява да укрепи вътрешния и външния престиж на държавата (и на семейството си) чрез подчинявайки важен град в Тоскана.[82] Войната е внезапна и завършва същата година с разграбването на града от войските, водени от Федерико да Монтефелтро.[83] Последва клане с такова насилие спрямо хората от Волтера, което събужда презрение в душата на флорентинското обществено мнение.[84] За да утвърди флорентинското господство над Волтера, Лоренцо решава да построи внушителна крепост, която се отличава с най-модерните отбранителни решения на времето, предвиждайки много характеристики на бъдещото укрепление в модерен стил.[85]

Заговор на Паци (1478)Редактиране

  Основна статия: Заговор на Паци
Предистория (1473-1478)Редактиране
 
Тициан, Портрет на папа Сикст IV, масло върху платно, около 1540 г., Уфици, Флоренция . Папа Сикст е основният противник на Лоренцо по време на първата фаза на неговото управление, като дори спонсорира заговора, замислен от неговия племенник Джироламо Риарио.

Въпреки успехите във външната политика, вътрешното укрепване и политиката на великолепие, провеждана от Лоренцо, властта на семейство Медичи все още е обект на търкания от страна на някои флорентинци, но още по решителни са машинациите на някои от най-важните италиански владетели. Папа Сикст IV, който първоначално е в приятелски отношения с Лоренцо, се сблъсква с него относно папския проект за окупиране на стратегическите крепости на Имола и Фаенца – два града много близо до северната граница на републиката (1473-1474)[86], и Чита и Кастело, добре известен преден пост на флорентинските интереси в Умбрия.[87] Такава стратегическа маневра всъщност би довела до обкръжаването на Флоренция, което е неприемлива ситуация за господството на Медичите. Напрежението е допълнително изострено в лицето на отказа на Лоренцо, главният банкер на Ватикана, да плати на папата сумата от 40 000 флорина, необходима за закупуването на Имола от Сфорца.[88] Противопоставянето на Медичи е добре мотивирано: целта на Сикст IV всъщност е да постави Флоренция в ръцете на своя амбициозен племенник Джироламо Риарио, разширявайки сферата на влияние на папската държава до степен, определяща подчинението на цяла Централна Италия на папската политика.[89] Отказът на Лоренцо предизвиква затягане на дипломатическите отношения между Флоренция и Папската държава. Подтикван от своя племенник, папа Сикст IV започва да плете мрежа от интриги срещу Медичите, включващи архиепископа на Пиза Франческо Салвиати[90], херцога на Урбино Федерико да Монтефелтро, краля на Неапол Феранте I и Република Сиена.

Установени са контакти с основните изразители на вътрешния антимедически фронт във Флоренция, сред които се откроява древното и много богато магнатско семейство Паци,[91] [92][93] уплашено от нарастващата сила на Лоренцо и от подривната дейност на някои републикански структури.[94] Процесът, който от изострянето на отношенията между синьорията и папството довежда до заговора, отнема четири години. Това може да се обясни със съвременната еволюция на италианската политическа ситуация; всъщност едва след насилствената смърт на херцога на Милано Галеацо Мария Сфорца (26 декември 1476 г.),[95] с когото Лоренцо винаги е поддържал отлични отношения [96], и избухването на последвалата гражданска война между регентката Бона Савойска и шуреите, че заговорниците решават да действат открито. Те възнамеряват да се възползват от временното отслабване на Медичите, останали без военните средства на съюзниците, които поддържат властта им през последните години.[97] [98]

Атентат на 26 априлРедактиране
 
Тялото на Бернардо Барончели, изобразено от много младия Леонардо да Винчи по време на обесването му

Първият опит за физическо елиминиране на двамата млади Медичи е направен на 25 април, когато Якопо де Паци мисли да отрови ястията, запазени за Лоренцо и Джулиано. Джулиано обаче има неразположение, което не му позволи да участва в приема, което принуждава заговорниците да действат различно.[99] [100] [101] Поводът се появява отново на следващия ден, т.е. на 26 април 1478 г.[101] Докато слушат литургия в Санта Мария дел Фиоре, в момента на издигането на осветената нафора, двамата братя са нападнати: Джулиано е смъртоносно прострелян от убийците Бернардо Бандини Барончели и Франческо де Паци,[102] [103] докато Лоренцо, леко ранен от свещеника от Волтера Антонио Мафей[104], се спасява, като се скрива в Новата сакристия, подпомогнат от някои приятели, включително Анджело Полициано[99] [105] и Франческо Нори, който поставя тялото си пред камата на убиеца, спасявайки му живота.

Съдбата на Лоренцо, скрит в сакристията, в крайна сметка се определя от народното въстание в негова полза; хората всъщност, след като скоро научават за кощунственото нападение, се надигат с вика „Топки! (Palle!)" (в алюзия с топките, поставени върху герба на Медичите), нахвърляйки се срещу заговорниците.[106] В същото време знаменосецът Чезаре Петручи, след като чува за нападението, арестува някои заговорници, водени от архиепископ Салвиати[106] в Палацо Векио, като ги обесва.[107][108]

Отмъщение срещу заговорницитеРедактиране

Отмъщението срещу Паци и техните съюзници е ужасно, защото по този начин ще да стане пример срещу всеки, който някога би поискал в бъдеще да подкопае властта на Медичите над града.[109] Лоренцо пристъпва към поредица от екзекуции на Пиаца дела Синьория, включително тази на двамата главни водачи на заговора – Якопо и племенника му Франческо де Паци, заловени при опит да избягат от Флоренция.[110] От другите членове на семейството само Гулиелмо е пощаден, тъй като той е чужд на фактите, а също и защото е съпруг на Бианка, сестрата на Лоренцо.

Въпреки това, Гулиелмо и съпругата му, поради принадлежност към семейство Паци, са принудени да заминат в изгнание.[111] Бернардо Бандини, който се опитва да получи защита от султан Мехмед II, е репатриран и екзекутиран.[112] Популярността на Лоренцо е на върха си, тъй като той е възприеман като обект на омраза от няколко размирници без популярни последователи. На тържественото погребение, което Лоренцо кара да отслужат в Сан Лоренцо[113] за неговия брат Джулиано, присъстват всички флорентински граждани.[111] Трагичната атака кара Лоренцо да спре за десетилетие, а след това до 1488 г. всички събития, свързани с карнавала.[114]

Война срещу МедичиРедактиране

Пътуване до НеаполРедактиране

Лоренцо, наказвайки организаторите на заговора, си спечелва гнева на Светия престол. Сикст IV, възмутен от отношението, запазено за заговорниците и преди всичко от обесването на духовник, започва открита война срещу Лоренцо: той отлъчва него и лидерите на републиката[115], затваря и арестува членовете на римските клон на Банка Медичи[116], открито се съюзява с краля на Неапол Феранте I, със Сиена, Лука и Урбино, и обявява война на Флоренция, съюзявайки се с Милано и Венеция. Лоренцо, подкрепен от гражданите[117] и от тосканското духовенство (което от своя страна отлъчва папата)[118][119], се заема с подготовката на военната отбрана. Синът на крал Фердинанд I навлиза в териториите на Флоренция и започва война. Лоренцо успява, с помощта на съюзници от Болоня и Милано, да задържи хода на войната. След месеци на изтощителни борби, в които слабата Флоренция получава малко помощ от своите съюзници и вижда дезертьорството на някои наемници, изпратени от нея[120], войната претърпява обрат през 1479 г., когато антифлорентинската коалиция превзема след дълго време обсада Коле ди Вал д'Елса.[121]

Лоренцо, виждайки сериозността на ситуацията, по съвет на Лудовико Мавъра[122] и със съгласието на Синьорията тайно напуска Флоренция, като поверява управлението на държавата на гонфалониера Томазо Содерини в негово отсъствие;.[123] След това той тайно отплава от пристанището на Вада и смело отива в Неапол, за да се преговаря с крал Феранте.[123] Съзнавайки обаче, че кралят на Неапол е участвал в заговора от предходната година, Лоренцо не си тръгва, преди да получи от Лудовико Мавъра и Иполита Мария Сфорца уверението, че Феранте няма да го затвори и убие, както обикновено се прави с гостите на неговите врагове. Кралят, който почтено задържа знатния флорентински гост в продължение на три месеца, се надява, че Флоренция, в лицето на продължителното отсъствие на Лоренцо, ще се разбунтува и ще премине на страната на папата.

МирРедактиране
 
Франческо Лаурана, Предполагаем портрет на Иполита Мария Сфорца, 1472 г., Музей на Пушкин, излят от изгубен оригинал, преди това в Музей „Боде“ в Берлин.

Като се има предвид лоялността на флорентинците към техния господар, Феранте се съгласява с молбите за мир.[124][125][126] Натиск върху краля оказва и неговата снаха Иполита, която, надарена с отлична култура и политически способности на баща си Франческо, се опитва от една страна да задържи брат си Лудовико Мавъра в съюза с Флоренция, а от друга – да го убеди да продължи преговорите с краля на Неапол, за да предотврати падането на Лоренцо в името на древния съюз, който тече между двете семейства.[127] Чрез блестяща дипломация успява да се справи с тази криза и да си върне доверието на гражданите. Този успех му позволява да направи конституционни промени в правителството на Флоренция и така засилва властта си.

 
Санти ди Тито, Портрет на Николо Макиавели, масло върху панел, втора половина на 16 век, Палацо Векио, Флоренция.

Мирът има голям отзвук във Флоренция: при завръщането си на 13 март 1480 г.[128] Лоренцо е посрещнат от флорентинците като спасител на родината[129], докато Сикст IV, заобиколен от новата коалиция между Флоренция, Неапол и Ферара и ужасен от превземането на Отранто от турците,[130] предлага мир и освобождава Лоренцо от отлъчване на 3 декември 1480 г.[128] Николо Макиавели, в своята Флорентинска история, оценява триумфа на Медичите така: „Затова Лоренцо се върна във Флоренция много по-велик, ако бе напуснал велик, и бе посрещнат с онова веселие на града, което заслужаваха неговите велики качества и свежи заслуги, след като изложи живота си, за да възстанови мира в родината си.“[131]

Въпреки последвалите екзалтации мирът по същество се оказва провал, тъй като крал Феранте не отзовава сина си Алфонсо от Тоскана, който със собствените си войски продължава начинанието на Сиена, заплашвайки да подчини Флоренция. Това, което по-скоро спасява Лоренцо, е кървавото турско нашествие в Отранто, което принуждава Феранте да отзове Алфонсо от Тоскана, за да го изпрати в Пулия. Въпреки избиването на цивилни от страна на турците, Лоренцо е толкова щастлив от това събитие, че изсича възпоменателен медал в чест на султана. Това подхранва слуховете, че самият той, в общение с Република Венеция, е призовал турския султан да нахлуе в Отранто, за да се освободи от арагонското присъствие в Тоскана. На 30 ноември 1480 г. той публично заявява, че флорентинският народ предпочита да падне „в ръцете на турците, отколкото да остави земите си в ръцете на сиенците и на техните врагове“, заявявайки, че няма да изпрати никаква помощ на крал Феранте, ако последният първо не върне отнетите му земи. Този акт изглежда на Феранте като нагло изнудване, така че в края на декември той дава да се разбере, че съюзът му с Флоренция и Милано трябва да се счита за разтрогнат.[132]

  Основна статия: Обсада на Отранто

Лоренцо – „стрелката на италианския кантар“Редактиране

 
Лоренцо посещава Фердинанд Арагонски в Неапол – картина на Джорджо Вазари и Марко да Фаенца, Палацо Векио, Зала „Лоренцо Великолепни“, Флоренция.

През 80-те години на XV век Лоренцо влиза в ролята на балансьор – поддържа мира между Рим, Флоренция, Венеция, Милано и Неапол – петте големи италиански сили. Също така се грижи за добрите отношения с големи европейски държави като Франция, както и с Османската империя и султан Мехмед II. Във външната политика той печели голям престиж, дотолкова че един по-късен историк, Филипо де Нерли (1486-1557), го нарича „стрелката на кантара“ на италианската политика.[133] Всъщност дипломатическата способност на Медичи е призната от всички господари на полуострова – фактор, който Лоренцо използва, за да поддържа климат на общ мир, целящ да запази жива мечтата на неговия дядо Козимо със създаването на Италийската лига.[134] Освен това умението и убеждаването, с които Лоренцо успява да отстрани целите на французите от Италия, го правят фигура от международно значение, до степен че различните суверени на Европа го смятат за монарх, а не за обикновен гражданин на Република.[134] [135] Лоренцо е съветник на суверени като император Фридрих III от Австрия, Матиас Корвин, крал на Унгария, и други европейски принцове.[136]

Политическите и културно-политическите му успехи обаче водят до икономически неуспех. По време на управлението му активите на банката на Медичи намаляват значително. Има различни причини за това – Лоренцо няма кой знае какви икономически познания, а също така по това време Бургундската империя, която е силно задлъжняла към Медичите, се разпада. В този период се случват и други събития, които имат влияние – Войната на розите в Англия, Османската експанзия и последвалата Османо-венецианска война.

Съюз с Инокентий VIII и РимРедактиране
 
Медальон, изобразяващ папа Инокентий VIII (1484-1492), намиращ се в базиликата „Свети Павел извън стените“. С присъединяването на папа Кибо отношенията между Флоренция и Папската държава се подобряват значително.

След приключването на Войната със солта старият папа Сикст IV умира (12 август), елиминирайки от политическата сцена един опасен враг и смутител на италианския мир.[137] На следващия конклав през 1448 г. е избран генуезкият кардинал Джовани Батиста Кибо, който приема папското име Инокентий VIII.[138] С новия папа – човек с малка политическа величина Медичите се обвързат още повече с Папството, благодарение на благосклонността, която Светият отец има към Лоренцо Великолепни.[137] [139] Лоренцо е убеден, че само съюзът между Флоренция, Неапол и Папската държава ще държи чужденците далеч от италианска земя.

Възползвайки се от сърдечните си отношения с новия папа, Лоренцо успява да издейства за сина си Джовани – бъдещият папа Лъв X, кардиналската шапка.[140] В замяна Лоренцо ще даде дъщеря си Мадалена за жена на узаконения син на папата Франческето Чибо[141], което се случва през 1488 г. През март 1487 г., винаги с оглед на тази проримска политика, Лоренцо жени най-големия си син Пиеро за роднина на съпругата си Клариса, Алфонсина Орсини, дъщеря на Роберто Орсини, като по този начин допълнително укрепва семейството си и му придава още по-голяма международна привлекателност.[142]

Други успехи на външната политикаРедактиране

Подсилен от успеха, постигнат след 1480 г., Лоренцо успява, ту благодарение на използването на дипломацията, ту на използването на военна сила (въпреки че не е получил истинско военно образование в най-широк смисъл[143]), да разшири границите на Република. През 1484 г. флорентинските войски изтръгват Пиетрасанта от генуезците – важен военен пост, от който Флоренция може да застраши Лука в случай на война.[144]

През 1487 г. идва ред на Сардзана и крепостта Сардзанело, превзети от генуезците и останали в ръцете на Флоренция, след като лигурийците се опитват да ги завладеят отново.[145] Отношенията с другите тоскански републики също се подобряват: Лука, първоначално враждебно настроена към Лоренцо, а сега застрашена от крепостта Сардзана, сключва съюз с Флоренция; същото важи и за традиционния враг на Флоренция – Сиена, където Лоренцо успява да наложи правителство в своя полза.[146]

Вътрешна политикаРедактиране

Съвет на седемдесеттеРедактиране
 
Джовани Страдано, Виа Ларга, 16 век, картина, Палацо Векио, Флоренция. Палацо дей Медичи (вторият отдясно), днес Палацо Медичи-Рикарди, е сградата, от която Козимо, Пиеро и Лоренцо де Медичи тайно управляват Флоренция, поверявайки изпълнителни задачи на доверени хора.

Подсилен от тези успехи във външната политика, Лоренцо допълнително концентрира властта в ръцете си чрез създаването на Съвета на седемдесетте – управителен орган, съставен от членове, подкрепящи Медичите, който трябва да обсъжда както административните, така и военните въпроси.[147] Това на практика доведе до намаляване на авторитета на Приорите и Гонфанолиера на справедливостта,[148] които имат различни задачи и не позволяват такава бърза правителствена дейност в случай на нужда.

Истинската сила на този нов орган на властта, роден да укрепи властта на Медичите след опасността от 1478 г., се състои във факта, че изборът на членове не подлежи на ротация, абсолютно изключение в рамките на флорентинската демократична система.[149] Създаването на такова събрание, което очевидно не засяга валидността и функционалността на другите републикански структури, като Съвета на стоте или самия гонфалониер, трябва да бъде pro tempore, с продължителност само пет години, за да осигури нуждите на продължаващите войни..[149] Тази политика на централизация продължава до 1490 г., когато Лоренцо продължава да ограничава съвета от 70 до седемнадесет членове, чиято колегия се председателства пряко от главата на семейство Медичи[150] и ръководи икономическите въпроси.[151]

Освен това Лоренцо урежда да установи родителски връзки с някои знатни флорентински семейства, омъжвайки най-голямата си дъщеря Лукреция за Якопо Салвиати на 10 септември 1486 г.[152] – семейство, към което принадлежи Франческо Салвиати, който прави покушение над живота на Лоренцо няколко години по-рано. Предпоследната дъщеря, Контесина, е предназначена за Пиеро Ридолфи, но бракът е отпразнуван през 1494 г., когато Лоренцо е мъртъв от две години.[153]

Възраждане на ПизаРедактиране

При управлението на Лоренцо, град Пиза, завладян от флорентинците през 1406 г..[154] показва първите признаци на възраждане след дълъг период на стагнация и криза поради ограничителните мерки, наложени от Флоренция на Албици. Лоренцо осъзнава, че е необходимо да върне на града – единственото пристанище на републиката, серия от предимства, които ще рестартират неговата икономика и социален живот: изграждането на нови граждански и обществени сгради.[155] повторното отваряне на Студиума през 1473 г.[11][156][157] и насърчаването на морската дейност (остатъчно е да си спомним за търговския договор, който Хенри VII от Англия сключва с Флоренция, превръщайки града в център на търговията между Англия и Италия[158]), дава на Пиза нова икономическа и културна роля. Управлението на повечето от тези интервенции е резултат от сътрудничеството на Лоренцо Морели, Филипо дел Антела и Пиеро Гучиардини, които през 1491 г., след като поемат извънредните правомощия в рамките на Съвета на седемдесетте от Пиза, започват работа по реконструкция, която се обезмисля от смъртта на Лоренцо Великолепни на следващата година.[159]

Последни години (1488 – 1492)Редактиране

Джироламо СавонаролаРедактиране
 
Фра Бартоломео, Джироламо Савонарола, 1498 г., масло върху панел, Национален музей „Сан Марко“, Флоренция. Доминиканец, приор на Сан Марко от 1491 г., Савонарола е изключително свиреп в своите проповеди срещу отпускането на нравите на Църквата и на Медичите във Флоренция.

Последните години на Лоренцо са белязани и от тежката морална цензура, която се разпространява във Флоренция поради доминиканеца Джироламо Савонарола.[160] Родом от Ферара, Савонарола е повикан през 1482 г. от Великолепния, привлечен от славата му на способен оратор. Въпреки това, изправен пред първоначалните неуспехи, които среща монахът, Савонарола е отдалечен за шест години от Флоренция – град, към който ще бъде насочен отново през 1490 г. по настояване на Лоренцо. Причините за отзоваването от Великолепния могат да се отдадат на влиянието на философа неоплатонист Джовани Пико дела Мирандола, силно привлечен от катарзисисните и апокалиптичните теми, развити от Савонарола по време на престоя му в Болоня и Ферара през онези години,[161][160]

Завръщането на монаха, който ще стане приор на манастира Сан Марко през 1491 г.[162], бележи началото на емоционален смут за Лоренцо Великолепни, обвинен, че е покварил флорентинските обичаи с класическото си езичество и че е потискал републиканските свободи.[163] Въпреки това Лоренцо остава винаги невъзмутим пред моралната непреклонност на доминиканеца, с когото вероятно споделя нуждата от реформа на Църквата.[163]

Физически упадък и смъртРедактиране
 
Посмъртна маска на Лоренцо Великолепни

В последните години от живота си Лоренцо де Медичи желае да създаде огромна библиотека в семейната вила в Кареджи. За събирането на книги му помагат Анджело Полициано и Джовани Пико дела Мирандола. Лоренцо не успява да завърши това си начинание, защото умира в късната вечер на 8 април 1492 г.

Още от втората половина на 1480-те години здравето на Лоренцо започва бавно и неумолимо да се влошава поради наследствената болест на семейство Медичи – подаграта. Той се опитва все повече и повече да намери освежаване и здраве в тосканските минерални извори, но с малък успех.[164] Вече вдовец от няколко години (Клариса умира на 30 юли 1488 г.[165] сред безразличието на флорентинците[166]), през пролетта на 1492 г. Лоренцо претърпява окончателен крах. Въпреки че няма сериозна форма като тази на баща си Пиеро, Лоренцо умира едва 43- годишен поради гангрена, причинена от язва, подценена от лекарите предходната година[167] – усложнение, което причинява бързото му физическо влошаване.

Пренесен във вилата на Кареджи, Лоренцо Великолепни, след като се опитва да предупреди своя син и наследник Пиеро за мерките, които трябва да бъдат взети за управлението на вътрешната и външната политика във Флоренция,[168][169] умира през нощта на 8 април.[170] [171] На смърното си ложе той е заобиколен от най-близките си приятели, включително Джовани Пико дела Мирандола и Анджело Полициано[170], и от роднини, както и религиозно утешаван от самия Савонарола.[172] В писма, писани от свидетели на смъртта на Лоренцо, се казва, че той умира спокойно, след като чува Евангелието за деня. Има слух, че Лоренцо е прокълнат в последните си мигове от Савонарола, но това е опровергано в книгата на Роберто Ридолфи „Животът на Джироламо Савонарола“. Има легенди, според които смъртта на Лоренцо де Медичи е съпътствана от различни знамения: удрянето на купола на Флорентинската катедрала от мълния, появата на духове.

Смъртта му флорентинците в състояние на ужас и отчасти на болка.[173] На 9 април тялото на Лоренцо е отнесено в манастира Сан Марко за погребалния обред (изискван без пищност, както поисква самият Лоренцо[174]) и след това поставено в порфирен саркофаг в Старата сакристия на базиликата Сан Лоренцо, семейна църква.[175] Само десетилетия по-късно, през 1559 г., тленните му останки и тези на брат му Джулиано са преместени в Новата сакристия, в саркофаг – дело на самия Микеланджело.[175]

След смъртта на Лоренцо Великолепни Синьорията и консулите във Флоренция издават указ, който гласи: „Като се има предвид, че най-видният човек в този град, наскоро починалият Лоренцо де Медичи, през целия си живот не отказа възможността да защити, увеличи, украси и издигне този град, но и винаги бе готов със съвет, авторитет и страдание, в мисли и дела, не се сви нито от неприятности или опасност за доброто на държавата и нейната свобода… изглежда добре за Сената и народа на Флоренция да установят публично свидетелство за благодарност към паметта на този човек, за да може мъжеството да не остане непочетено сред флорентинците и за да може във времената, които идва, други граждани да бъдат подтикнати да служат на общността с мощ и мъдрост.“[176]

Политически последици от неговата смъртРедактиране

  Основна статия: Войни между Хабсбурги и Валоа
 
Италианските държави към края на 15 век, след смъртта на Лоренцо. Неспособността на неговия син Пиеро II Злочестия и амбициите на херцозите на Милано довеждат до катаклизма в политиката на Лоренцо за равновесие със идването в Италия на френския крал Шарл VIII.

Възклицанието на господарката на Имола Катерина Сфорца: „Природата никога повече няма да създаде такъв човек!“, в допълнение към подчертаването на щедростта на починалия, също така иска да подчертае много сериозната загуба за Италия на най-квалифицирания италиански политик – чувство, споделяно и от другите принцове на полуострова.[177] Всъщност Лоренцо успява да запази Италийската лига, създадена от неговия дядо Козимо почти 40 години по-рано, избягвайки войни, от които чужди сили биха могли да се възползват, въпреки че трябва да се има предвид, че дори докато той е жив, има войни за разделяне на Италия: Тосканската война след Заговора на Паци (26 април 1478), Заговорът на бароните (1485 – 1486) и Войната на солта/Войната за Ферара (1482 – 1484).

 
Доменико Гирландайо, Пиеро ди Лоренцо де Медичи, 1494 г., Национална библиотека на Неапол

Наследникът на Лоренцо, Пиеро II Злочестият, се оказа неадекватен в управлението на сериозната ситуация, управлявайки надменно и заемайки раболепно отношение пред лицето на заплахата от страна на Шарл VIII, крал на Франция. През 1494 г. Флоренция се разбунтува и предава властта на монаха Джироламо Савонарола, който е обесен и изгорен на клада четири години по-късно. По този начин неспособният Пиеро е принуден да напусне Флоренция, докато полуостровът потъна в Италианските войни.[178]

Флоренция на Лоренцо ВеликолепниРедактиране

Кръг на интелектуалците и Неоплатоническа академияРедактиране

  Основна статия: Флорентинска Платонова академия
Името, с което Лоренцо влиза в историята – Великолепни, има силна философска конотация, която има своите корени в класическата гръцка и латинска култура. Вече очертано от Аристотел в неговата „Никомахова етика“[179], Великолепието е филтрирано от християнската мисъл на Тома Аквински.[180] Следователно Великолепието се превръща в практика за упражняване на лично богатство, насочена към развитие на красивото и на полезно за общността.[181] Точно поради тази причина насърчаването на изкуствата във Флоренция и нейната политика за износ на брилянтни художници като Леонардо да Винчи е политика на сила и блясък, която увеличава политическото значение на тосканския град. Към това се добавя, че титлата „Великолепни“ е присъща на държащите властта, в случая на Флоренция на Синьорията.[182] Въпреки че Лоренцо никога не е избиран за длъжността на Гонфалониер или на Приор, той печели тази титла благодарение на добродетелите, показани от работата му към държавата, така както е описано от Аристотел.

Бе казано, че Лоренцо въплъщава самото значение на Ренесанса[183]: либерален, обичащ удоволствията, проницателен, интелигентен и искрено отдаден на хуманистичната мисия, Лоренцо кани писатели и художници в семейния дворец на Виа Ларга (сегашен Дворец „Медичи-Рикарди“), и понякога ги приема и в другите вили на Медичите по време на пътуванията си.[184] Голямата група от писатели и хуманисти, които посещават дома му, е разнообразна и разнородна. Те варират от платонизма на Кристофоро Ландино и Марсилио Фичино до еклектизма на Джовани Пико дела Мирандола, за да преминат от ценната и ерудирана филология на Анджело Полициано до комично-тосканския реализъм, който витае в поемата „Морганте“ на Луиджи Пулчи. Тази разнородност се дължи на стилистично-риторичната гъвкавост на самия Лоренцо, внимателен и любопитен към всеки клон на човешкото познание и литературните тенденции на възродения простонароден език.[185]

 
Марсилио Фичино (вляво), Кристофоро Ландино, Анджело Полициано и Деметрио Калкондила (или Джентиле де Беки), детайл от Захария в храма (1486 – 1490), фреска от Доменико Гирландайо.

Всъщност Лоренцо, посъветван от Ландино и Фичино, е този, който възстановява силата и жизнеността на Неоплатоновата академия във Вилата на Медичите в Кареджи, вече основана от самия Фичино през 1462 г. от името на Козимо де Медичи,[186][187] като по този начин следва вкуса на „Втория хуманизъм“.[188] Във философските събрания, провеждани в Кареджи, организирани според съвременен академичен модел[186], не само Фичино, Ландино и Полициано седят на масата, но също така и самите Джулиано и Лоренцо де Медичи, като по този начин се установява уникално духовно и интелектуално общение между „защитените“ и „закрилниците“. Всъщност приятелствата на Лоренцо са много близки с учените и хуманистите, които посещават кръга му, поверявайки на Полициано задачи, свързани с домашния живот на Дом Медичи. Например той е възпитател на децата му до 1479 г., когато хуманистът има големи търкания с жена му Клариса Орсини относно образованието на децата, което го принуждава да се отдалечи от тази му роля.[189]

МеценатствоРедактиране

Обществени сградиРедактиране

Лоренцо, съзнаващ, че властта му се основава на съгласие и на ползата, която неговата личност може да донесе на Флоренция, се отличава в изграждането на множество строителни работи, насочени към спечелване на колективна подкрепа. Член, започвайки от 1470 г., на комисията (наречена degli Operai del Palagio), натоварена с обновяването на артистичното оформление на Палацо Векио[190], Лоренцо продължава до края на живота си да се интересува от градски и артистични проекти, насочени към декориране на Флоренция. Той спонсорира преструктурирането на района около Баптистерия на Сан Джовани, предлага и принос за възстановяването на църкви (по-специално търга за украса на фасадата на Санта Мария дел Фиоре през 1491 г.) и построява важни дворци[191] с привкус на Филипо Брунелески и Леон Батиста Алберти.[192]

Лоренцо установява, че от 1434 г. до 1471 г. със семейството си са изхарчили 663 000 флорина, които днес са приблизително 460 млн. щатски долара, за благотворителност. По време на управлението му Флоренция става най-важният град на изкуствата от епохата на Ренесанса. Един от най-важните проекти, които подпомага, е построяването на църквата „Сан Салваторе ал Монте“.

Меценат на изкуствотоРедактиране

  Вижте също: Флорентинска школа
 
Отавио Ванини, Лоренцо Великолепни, заобиколен от художниците в градината със скулптури, среща Микеланджело, който му показва главата на фавн, фреска (1638-1642), Палацо Пити. Епизодът е известен с историята на Джорджо Вазари, в която Микеланджело представя на Лоренцо статуя, която е направил, но я представя за древна. Когато Лоренцо открива трика, той бащински посочва на Микеланджело, че старите сатири нямат зъби [193] .

Интензивната дейност като любител на изкуството позволява на Магнифико да влезе в контакт с големите художници на времето; За него работят Антонио дел Полайоло, Филипино Липи и Сандро Ботичели, които ту са наемани за декорацията на празненствата му, ту като представители на флорентинската фигуративна култура извън границите на Тоскана.[194] В допълнение към художниците Лоренцо Великолепни защитава и скулптора Андреа дел Верокио (който създава Кенотаф на Николо Фортегуери в Катедралата на Пистоя[194]) и архитекта Джулиано да Сангало, пропагандатор на този еклектизъм, използван за обществени работи, който ще архитектурна основа за Вила „Медичи“ в Поджо а Каяно.[195]

В музикалната област Лоренцо е покровител и другар на фламандския композитор Хайнрих Исак, който обучава децата му.[196] Загрижеността му е също така да насърчава раждането на бъдещи поколения флорентински художници, основавайки първата Академия за изкуства, която историята познава[197] в градината на Сан Марко, къдетоса посрещани най-обещаващите художници, излезли от работилниците на Верокио и на Гирландайо. Сред тези млади мъже, които могат да използват класическите статуи, собственост на Лоренцо, и съветите на ученика на Донатело, Бертолдо ди Джовани[198] като модели, е и много младият Микеланджело Буонароти, който често посещава градината от 1489 до 1492 г. и печели възхищението на Великолепния заради вродените ѝ талант, дотолкова че той го посреща като свой син и го кара да яде на собствената му маса.[197] [199]

Културно насърчаванеРедактиране

Любовта към културата и изкуството, показана от Лоренцо Великолепни и покровителството на новите обещаващи флорентински художници, не е продиктувано само от самия вкус към визуалното изкуство. Лоренцо, като проницателен политик, възнамерява да използва изкуството за политически цели, предлагайки на другите италиански принцове някои от най-добрите си художници, за да изведат образа на Флоренция като „нова Атина": „Лоренцо поиска флорентински художници, скулптори и архитекти да приемат задачи извън града. Той препоръча на краля на Португалия архитектите Джулиано да Сангало и Андреа дел Верокио; той не направи нищо, за да попречи на Верокио да пътува до Венеция, за да изпълни конния паметник на Колеони, нито Ботичели и Доменико Гирландайо да участват в украсата на стените на Сикстинската капела в Рим“.[200]

Самият Леонардо да Винчи е изпратен в Лудовико Ил Моро първоначално като музикант, за да демонстрира своя гений като създател на празненства, игри и най-вече като художник и военен инженер.

Лоренцо използва Флорентинската школа за изящни изкуства за дипломатически цели. Пример за това е работата, която възлага на Доменико Гирландайо, Сандро Ботичели, Пиетро Перуджино и Козимо Росели – да направят стенописите в Сикстинската капела. Смята се, че с тази задача цели да укрепи съюза си с папа Сикст IV.

Лоренцо като писателРедактиране

 
Посмъртен портрет на Лоренцо де Медичи от Джорджо Вазари (XVI век)

Една от основните цели на Лоренцо е да превърне Флоренция във водеща сила в Италия. Той води последователна културна политика, в която взима пряко участие като поет – пише поезия на родния си тоскански език.

Самият Лоренцо не поръчва много неща за себе си, но помага на творци да си намерят покровители. Дядото на Лоренцо – Козимо започва страстно да колекционира книги. От тях е съставена Библиотеката на Медичите, която по-късно е наречена Библиотека Лауренциана по името на Лоренцо. Последният продължава това дело: той изпраща хора, които да събират голям брой класически произведения от Изтока, след това наема писари, които да преписват тези книги и да ги разпространяват из Европа. Самият Лоренцо поддържа около себе си кръг от приятели учени. В него влизат Марсилио Фичино, Анджело Полициано и Джовани Пико дела Мирандола. Козимо де Медичи подкрепя и насърчава Марсилио Фичино при възобновяването на Платоновата академия и Неоплатоническата школа, в която се възвръща интереса към философията на Платонизма и на Неоплатонизма. Самият Фичино извършва мащабна и влиятелна дейност по превода и коментарите на Диалозите на Платон.

Литературно творчествоРедактиране

Лоренцо е автор на лирически, епически, философски и сатирически произведения. Най-ранните му творби са от втората половина на 60-те години на XV век, първите му печатни издания са от 1554 г. Ранните му произведения са в жанра на еклогата. Като творец Лоренцо безспорно е твърде неравен и еклектичен. Той има една пародийна поема – „Пирът“, и няколко пасторално-комически поеми – „Ловецът на яребици“, „Ненча от Барберино“, в която гражданинът Валера възславя в ироничен стил любовта си към селянката Ненча. Поемата е известна в четири различни редакции, но днес все повече се утвърждава мнението, че тя не е съчинение на Лоренцо. Специфичният ѝ стил не изключва да е написана от един от братята Пулчи. От 70-те години датира философската му поема „За върховното благо“. Също така има сборник с философско-теологически разсъждения – „Религиозни глави“, съставен през 1473 г. Други значими негови творби са лиро-епическите му поеми „Гори“, „Амбра“, а също така и сборниците му „Карнавални песни“ и „Песни за танци“. През 90-те години Лоренцо пише религиозна поезия – „Представяне на светите Йоан и Павел“ и „Похвални песни“. Освен с лирика Лоренцо се занимава и с проза. Автор е на две новели в бокачов стил– „Джиневра“ и „Якопо“.

Един от най-известните му сборници е „Песенник“, който обаче не е напълно завършен. Той съдържа 151 сонета, 2 балади, 5 секстини и 8 канцони. Този сборник е писан доста дълго време – от края на 60-те години до средата на 80-те години на XV век. Основни източници на вдъхновението му са Петрарка, Данте, Анджело Полициано и Луиджи Пулчи. Най-обхватно вплетеният хипотекст в „Песенник“ е „Метаморфози“ от Овидий, но също и от „Фасти“ и „Любовни елегии“. Един от сонетите е „Аз сядам често върху някой камък“. В него няма оригиналност, а възражда по-ранни мотиви от Долче стил нуово.

Аз сядам често върху някой камък

и на дланта си бузата подпрял,

потънал в размисли за своя дял,

със спомените си оставам сам:

от онзи час, когато ме направи

Амур свой най-онеправдан слуга,

през всяка радост или пък тъга,

които той на пътя ми постави,

та чак до днес, когато разсъждавам

как дълго съм прекарвал дни и нощи

в сълзи, тъй както той е повелил.

За всичко своя жребий обвинявам!

Единствено измъчва ме все още,

че съм далеч от онзи поглед мил.[201]

Популярни са били и остават неговите карнавални песни, запомнящи се с игривия си ритъм и несложната си философия (призив за наслаждения от живота в духа на хорациевото Carpe diem. В италианската поезия Лоренцо Великолепни остава с христоматийния си „Триумф на Бакх и Ариадна“, непревеждан на български език. Тя е описание на алегорическите фигури в едно карнавално шествие, но въведението е възхвала на младостта и радостта от живота”:

Днес е време за наслади,

а за утре не мислете;

днеска всички – стари, млади,

весели за час бъдете,

тъжни мисли оставете!

Кой за младостта нехае!

Радвайте ѝ се, това е:

утре може да скърбим.

Хей, любовници заклети,

на Амор и Бакхус слава!

Пейте песни и свирете!

Празникът да продължава.

Болест тук не се признава.

Кой за младостта нехае!

Радвайте ѝ се, това е:

утре може да скърбим.[202]

Лоренцо е повлиян и от платоническата философия. В сонетите си той смесва мотиви от куртоазната лирика и стилновизма с новата платоническа философия на любовта. Лоренцо използва езика на Данте – тосканското наречие, за което твърди, че може да възпроизведе точно толкова чувства, колкото и латинският. Сонетът не е обикновено стихотворение – имало е цели сонетни серии, които съдържат като микро сцени от драмата на страстта. В сонетите му има наративни моменти, които преминават от сонет в сонет. Лоренцо следва петраркистко-овидиански сюжет, но в същото време го измества, като го отнася към собствената си личност. Лоренцо представя явяването на любимата под формата на светлина, съпътствано от мистически преживявания. На равнището, в което текстът заявява за какво говори, този вид поезия ни създава усещането за възвишена духовност, устрем нагоре към божественото, но когато се анализира езиковото равнище, се оказва, че зад възвишеното и духовното се крие една подчертана сексуална еротика, както подчертава гл. ас. д-р Богдана Паскалева, преводачката на „Песенник“ на български език.

Брак и потомствоРедактиране

 
Рафаел, Портрет на папа Лъв X с двама кардинали, маслени бои върху дърво, Уфици (Флоренция), 1518 г. Папа Лъв X (1513-1521), роден като Джовани де Медичи, син на Лоренцо, е защитник на възстановяването на рода си във Флоренция (1513), слагайки край на 20-годишното изгнание на семейството, изгонвайки Гонфалониерите за живот Пиеро Содерини.

∞ 7 февруари 1469 г. в Рим за Клариса Орсини (* ок. 1453 в Рим, † 30 юли 1487, Флоренция), дъщеря на Якопо (Джакомо) Орсини, господар на Монтеротондо и Брачано, и съпругата му и братовчедка Мадалена Орсини, от която има 10 деца, от които 3 умират като малки. Някои от тях са от първостепенно значение за историята на Ренесансова Италия и Флоренция.

Малко след сватбата на Лоренцо баща му Пиеро умира и Лоренцо поема властта. Семейство Медичи е в добро финансово положение, когато се възкачва новият управник. Лоренцо не успява да подготви свой наследник, който да поеме управлението след смъртта му. Наследник на Лоренцо е неговият най-голям син – Пиеро ди Лоренцо де Медичи, познат като Пиеро II Злочестия. През 1494 г. той пропилява наследството и сваля династията на Медичите. Вторият му син Джовани, който става папа с името Лъв X, завзема града през 1512 г. с помощта на испанската армия. През 1531 г. племенникът на Лоренцо – Джулио ди Джулиано де Медичи, когото Лоренцо отглежда като свой син и който по-късно става папа с името Климент VII, задава управлението на Медичите във Флоренция като поставя Алесандро де Медичи като първи наследствен херцог на града.

Характер и външен видРедактиране

Външен видРедактиране

Лоренцо е описан като доста обикновен на вид и със средна височина, с широки рамена и къси крака, тъмна коса и тъмни очи, смачкан нос, късоглед и с груб глас. Брат му Джулиано, от друга страна, е смятан за красив. Той е ,,златното момче”, използвано от Ботичели за модел в картината ,,Марс и Венера”.[203]

Близкият приятел на Лоренцо – Николо Валори го описва като физически добре строен, с грозно лице и маслинен тен, но със страхотни вътрешни качества:[204] „Лоренцо бе над средния размер, с широки рамене, солидно и здраво тяло и такава пъргавина, че в това не бе равен на никого другиго, и въпреки че в другите външни качества на тялото природата бе негова мащеха, все пак по отношение на вътрешните му качества тя му се показа като доброжелателна майка; в допълнение към това имаше маслинен цвят и дори да нямаше красота в това лице, все пак то бе пълно с такова достойнство, че у зрителите вдъхваше благоговение; той беше със слабо зрение, имаше хлътнал нос и напълно лишен от обоняние...“.[205]

ХарактерРедактиране

Франческо Гучардини в „Флорентинска история“ казва: „[Лоренцо] бе сладострастен и напълно сексуален, и постоянен в любовните си връзки, които продължаваха няколко години; което нещо, според мнозина, отслаби тялото му толкова много, че го накара да умре, може да се каже, млад. Последната му любов, продължила много години, бе с Бартоломеа де Нази, съпруга на Донато Бенчи; с която, въпреки че не бе пищна, но възпитана и нежна, бе отчаасти роднина, та една зима тя остана във вилата, той напусна Флоренция в пет или шест часа през нощта... с няколко другари... Лудост е да се смята, че човек с такова величие, репутация и благоразумие, на четиридесет години, трябва да бъде толкова увлечен от жена, която не е красива и вече е на години, че да се накара да извърши неща, които биха били непочтени за всеки младеж“.[206]

В популярната култураРедактиране

  • Лоренцо де Медичи е представен като тийнейджър в „Леонардо“ на Си Би Би Си, изигран от актьора Колин Райън.
  • Лоренцо де Медичи се появява като поддържащ герой на главния – Ецио Аудиторе да Фиренце, след като те помагат да се разгромят участниците в Заговора на Паци в играта Assassin’s Creed 2.
  • Лоренцо де Медичи е изобразен от Елиът Коуън в телевизионния сериал „Демоните на Да Винчи“ от 2013 г.
  • Лоренцо де Медичи е изигран от Даниел Шарман в телевизионният сериал „Медичи – господарите на Флоренция“ (Medici: Masters of Florence) от 2016 г. 

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. ↑ Picotti, Giovanni Battista (1934). "Medici, Lorenzo de', detto il Magnifico". Enciclopedia Italiana. Посетен на 28 януари 2023 г.
  2. ↑ Parks, Tim (2008). "Medici Money: Banking, Metaphysics, and Art in Fifteenth-Century Florence". The Art Book. New York: W.W. Norton & Co. 12 (4): 288
  3. ↑ "Fact about Lorenzo de' Medici". 100 Leaders in world history. Kenneth E. Behring. 2008. Архивиран от оригинала на 27 септември 2014. Посетен на 13 май 2022 г.
  4. ↑ Kent, F. W. (28 December 2006). Lorenzo De' Medici and the Art of Magnificence. Renaissance and Reformation. Vol. 27. USA: JHU Press. с. 110–112.
  5. ↑ Brucker, Gene (21 March 2005). Living on the Edge in Leonardo's Florence. Berkeley: University of California Press. с. 14–15.
  6. ↑ Maria Luisa Rizzatti, I Medici, in Le grandi famiglie d'Europa, direttore Enzo Orlandi, vol. 5, Milano, Mondadori, 1972, с. 11
  7. ↑ За фигурата и политическия възход на Козимо вж. Dale Kent, MEDICI, Cosimo de’, в Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 73, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2009 .По отношение на метода на управление на Медичите между 1434 и 1494 г., есето на Nicolai Rubinstein, The government of Florence under the Medici (1434-1494), Oxford, Clarendon Press, 1966, което осветлява в чуждестранната сфера терминът „криптосиньория". В италианската историография изследванията на Giovanni Tabacco, Egemonie sociali e strutture del potere nel medioevo italiano, Torino, Einaudi, 1974, с. 352-357, Ernesto Sestan, Le origini delle signorie cittadine: un problema storico esaurito?, in Giorgio Chittolini (a cura di), La crisi degli ordinamenti comunali e le origini dello Stato del Rinascimento, Bologna, Il Mulino, 1979, с. 58-59 и Mario Ascheri, Istituzioni Medievali, Bologna, Il Mulino, 1994, с. 290-291, които подчертават подчинението от страна на някои господари на общинските форми, запазвайки техните демократични изяви.
  8. ↑ а б Hugh Ross Williamson, Lorenzo the Magnificent, Michael Joseph, (1974)
  9. ↑ Milligan, Gerry (26 август 2011). "Lucrezia Tornabuoni". Renaissance and Reformation. Oxford Bibliographies. Oxford University Press.Посетено на 13 май 2022 г.
  10. ↑ Antonio Cappelli, Lettere di Lorenzo de' Medici detto il Magnifico conservate nell'Archivio palatino di Moderna, Modena, Carlo Vincenzi, 1863, с. с
  11. ↑ а б в г Ingeborg Walter, MEDICI, Lorenzo de', в Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 73, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2009
  12. ↑ Ingeborg Walter, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Donzelli, 2005, vol. 1, с. 9
  13. ↑ Hugh Ross Williamson, с. 67
  14. ↑ Durant, Will (1953). The Renaissance. The Story of Civilization. Vol. 5. New York: Simon and Schuster. с. 110.
  15. ↑ William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 2, с. 79
  16. ↑ John Rigby Hale, Firenze e i Medici, a cura di Maurizio Papini, Milano, Mursia, 1980, с. 57
  17. ↑ Carlo Arrivabene Valenti Gonzaga, I poeti italiani: selections from the italians poets, forming an historical view of the development of italian poetry from the earliest times to the present, vol. 4, London, Rolandi - Dulau, 1855, с. 153
  18. ↑ William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 1, с. 80-81
  19. ↑ Roscoea с. 76, vol. 1..
  20. ↑ John Rigby Hale, Firenze e i Medici, a cura di Maurizio Papini, Milano, Mursia, 1980, с. 58
  21. ↑ Giovanni di Cosimo (1421-1463). // Архивиран от оригинала на 24 септ. 2015.
  22. ↑ Джовани ди Козимо де Медичи, много по-здрав от своя болен брат, е надеждата на баща си Козимо последният да управлява създадената от него криптосиньория. Смъртта на Джовани обаче го хвърля в най-дълбоко отчаяние. Вж. Ingeborg Walter, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Donzelli, 2005, с. 19-21
  23. ↑ William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 1, с. 54-55
  24. ↑ Ingeborg Walter, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Donzelli, 2005, с. 21
  25. ↑ William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 1, с. 66-67
  26. ↑ John Rigby Hale, Firenze e i Medici, a cura di Maurizio Papini, Milano, Mursia, 1980, с.53 съобщава за писмо от Пиеро, адресирано до Лоренцо относно уважението, което се радва на дядо си: „Когато смъртта [на Козимо] вече наближаваше, като Пиеро написа на Лоренцо, Козимо: "...той започна от самото начало да разказва целия си живот, след това навлезе в управлението на града и след това продължи към trafichi, след това към семейните грижи за вещите и къщата и приключи с вас двамата [тоест Лоренцо и брат му Джулиано], утешавайки, тъй като си с добра изобретателност, трябва да те възпитам добре, защото ще ми премахнеш много усилия...“
  27. ↑ Piero-DBI ..
  28. ↑ Ingeborg Walter, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Donzelli, 2005, с. 45
  29. ↑ а б Giovanni Delle Donne, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Armando, 2003, с. 30
  30. ↑ а б William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 1, с. 82
  31. ↑ Ingeborg Walter, MEDICI, Lorenzo de', in Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 73, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2009,
  32. ↑ Ingeborg Walter, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Donzelli, 2005, с. 45
  33. ↑ а б Giovanni Delle Donne, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Armando, 2003, с. 30
  34. ↑ Veronica Mele, Dietro la politica delle potenze: la ventennale collaborazione tra Ippolita Sforza e Lorenzo de’ Medici, в Bullettino dell’Istituto Storico Italiano per il Medioevo, n. 115, giugno 2013, с. 376, бе. 3
  35. ↑ Giovanni Delle Donne, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Armando, 2003, с. 30-31
  36. ↑ Ingeborg Walter, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Donzelli, 2005, с. 47
  37. ↑ Ingeborg Walter, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Donzelli, 2005, с. 49
  38. ↑ За повече информация вж. биографията на Antonio Menniti Ippolito, Francesco I Sforza, duca di Milano, в Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 50, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1998
  39. ↑ За повече информация вж. биографията на Francesca Maria Vaglienti, Galeazzo Maria Sforza, в Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 51, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1998,
  40. ↑ William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 1. с. 85
  41. ↑ а б Alfredo Bosisio, Il basso Medioevo, in La Storia Universale, vol. 4, Novara, Istituto geografico De Agostini, 1968, с. 364
  42. ↑ а б Niccolò Machiavelli, Le istorie fiorentine, a cura di Giovanni Battista Niccolini, 3ª ed., Firenze, Le Monnier, 1857, с. 345
  43. ↑ William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 1, с. 86
  44. ↑ Giovanni Delle Donne, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Armando, 2003, s. 32
  45. ↑ Alfredo Bosisio, Il basso Medioevo, in La Storia Universale, vol. 4, Novara, Istituto geografico De Agostini, 1968, с. 365
  46. ↑ William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 2, с. 88
  47. ↑ Niccolò Machiavelli, Le istorie fiorentine, a cura di Giovanni Battista Niccolini, 3ª ed., Firenze, Le Monnier, 1857, с. 353
  48. ↑ William Roscoe, Vita di Lorenzo de' Medici: detto il magnifico del dottore Guglielmo Roscoe, a cura di Gaetano Mecherini, vol. 1-2, 2ª ed., Pisa, Didot, 1816, vol. 2, с. 88-89
  49. ↑ Giovanni Delle Donne, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Armando, 2003, с. 32
  50. ↑ Валтер Ингеборг, авторитетният биограф на Лоренцо, подчертава как засадата и бързата реакция на Лоренцо пред вражеските войски са събития, измислени от Пиеро, за да укрепи още повече позицията си и тази на 17-годишния му син, от една страна, и от друга – оправдават изпращането на милиции, лоялни на Медичите, във Флоренция. Въпреки това биографът приписва близостта на Лоренцо с болния му баща и някои от посолствата му на политически съюзници. Вж. Ingeborg Walter, Lorenzo il Magnifico e il suo tempo, Roma, Donzelli, 2005, с. 53 и Walter-DBI ..
  51. ↑ Niccolò Machiavelli, History of Florence, Book VIII, Chap. 7.
  52. ↑ Davie, Mark (1989). "Luigi Pulci's Stanze per la Giostra: Verse and Prose Accounts of a Florentine Joust of 1469". Italian Studies. 44 (1): 41–58. Посетено на 13 май 2022 г.
  53. ↑ Machiavelli, Niccolò (1906). The Florentine History. Vol. 2. London: Archibald Constable and Co. Limited. p. 169.
  54. ↑ Poliziano, Angelo (1993). The Stanze of Angelo Poliziano. University Park, Pa.: Pennsylvania State University Press. pp. x.
  55. ↑ Christopher Hibbert, глава 9
  56. ↑ Войната, подклаждана от Содерини и Диотисалви Нерони, започва през 1467 г. и завършва със статукво през 1468 г., след като флорентинците (подпомогнати от миланците) побеждават венецианците при Имола. Вж. Cesati с.30..
  57. ↑ Lorenzo-DBI ..
  58. ↑ Delle Donne с. 38..
  59. ↑ Arrighi ..
  60. ↑ Tre lettere di Lucrezia Tornabuoni a Piero de' Medici ed altre lettere di vari concernenti al matrimonio di Lorenzo il Magnifico con Clarice Orsini ricordo di Nozze nel gennaio 1859 [Cesare Guasti]. per Felice Le Monnier, 1859.
  61. ↑ The Cantos Project - Lorenzo de Medici - Ricordi. // Посетен на 2018-9-17.
  62. ↑ Roscoea с. 129, vol.1..
  63. ↑ Walter с. 81..
  64. ↑ Roscoea с. 129-130, т.1..
  65. ↑ Machiavelli с. 359..
  66. ↑ Delle Donne с. 49..
  67. ↑ The Most Illustrious Ladies of the Italian Renaissance. ISBN 9781605204758.
  68. ↑ La Congiura: Potere e vendetta nella Firenze dei Medici. ISBN 9788858134559.
  69. ↑ "Lettere al S. P. Innocenzio VIII Di Lorenzo de' Medici, 18 в Google books
  70. ↑ Caliaro с. 25 от Увода..
  71. ↑ Piero-DBI ..
  72. ↑ Walter с. 98..
  73. ↑ а б
  74. ↑ Roscoea с. 132, т.1..
  75. ↑ а б Lorenzo-DBI ..
  76. ↑ Machiavelli с. 362..
  77. ↑ Освен това поради младата си възраст Джулиано остави повечето си политически ангажименти на Лоренцо. Освен това по-малкият брат на Великолепните се посвещава повече на културата и изкуствата, отколкото на активна политика. Вж. Roscoea с. 13..
  78. ↑ Cesati p. 66..
  79. ↑ Lorenzo-DBI ..
  80. ↑ G.F.Young, <nowiki>I Medici, с. 170
  81. ↑ Machiavelli с. 367..
  82. ↑ Bosisio с. 365..
  83. ↑ Machiavelli с. 369..
  84. ↑ Guicciardini с. 112..
  85. ↑ Storia di Volterra - Il Medioevo. La guerra con Firenze. // Посетен на 2015-8-24.
  86. ↑ Lorenzo il Magnifico (1449-1492). // Архивиран от оригинала на 24 септ. 2015.
  87. ↑ Bosisio с. 365..
  88. ↑ Lorenzo-DBI ..
  89. ↑ Cesati с. 37-38..
  90. ↑ Салвиати негодува срещу Лоренцо не само защото му попречва да завладее флорентинската архиепископия, но и защото самият Лоренцо трябва да приеме назначението му за епископ на ПизаRoscoea с. 67, vol.2..
  91. ↑
  92. ↑ Guicciardini с. 117..
  93. ↑ Roscoea с. 64, т.2..
  94. ↑ Cesati с. 37-38..
  95. ↑ Roscoea с. 58-60, vol.2..
  96. ↑ и който е дошул на посещение във Флоренция със съпругата си Бона Савойска и двете си дъщери, за да се изължи за престоите, които Медичите правят в Милано преди няколко годиниYoung с. 170..
  97. ↑ Bosisio с. 365..
  98. ↑
  99. ↑ а б
  100. ↑ Cesati pp. 38-39..
  101. ↑ а б Machiavelli p. 385..
  102. ↑ Machiavelli с. 386..
  103. ↑ Roscoea с. 72, т.2..
  104. ↑ Roscoea с. 68/72, vol.2..
  105. ↑ Bosisio с. 366..
  106. ↑ а б
  107. ↑ Machiavelli с. 388..
  108. ↑ Roscoea с. 74-78, т. 2..
  109. ↑
  110. ↑ Bosisio с. 366..
  111. ↑ а б Cesati с. 40..
  112. ↑ Bosisio с. 366..
  113. ↑ Young с. 185..
  114. ↑ Caliaro с. 25 dell'Introduzione..
  115. ↑ Roscoea с. 97, т. 2..
  116. ↑
  117. ↑ Папа Сикст IV поисква от членовете на Синьорията Лоренцо да му бъде предаден, но лидерите на републиката отговарят с думи, пълни с уважение към Медичите:
    „ Вие казвате, че Лоренцо е тиранин и ни заповядвате да го изгоним; но как можем да бъдем свободни, ако сме принудени да се подчиняваме на вашите заповеди? Вие го наричате тиранин; мнозинството флорентинци го наричат ​​защитник. “

    цит. от Шаблон:Cita
  118. ↑ Cesati с. 41..
  119. ↑ В Young с. 194. говори се, духовенството, за да издаде отлъчването срещу папата, е използвало ръчен набор, за да разпространи колко се може повече неговото решение.
  120. ↑ Bosisio с. 366..
  121. ↑ Roscoea с. 108, vol. 2..
  122. ↑ Bosisio с. 366..
  123. ↑ а б Young с. 195..
  124. ↑
  125. ↑ Bosisio p. 366..
  126. ↑ Machiavelli с. 405-406..
  127. ↑ Mele с. 381..
  128. ↑ а б Lorenzo-DBI ..
  129. ↑ Cesati с. 42..
  130. ↑ Roscoea с. 124-125, vol. 2..
  131. ↑ (Niccolò Machiavelli, Istorie fiorentine, цит. съч., с. 406
  132. ↑ .
  133. ↑ "Лоренцо придоби такава репутация и авторитет сред другите принцове на Италия, особено след 1483 г., след като уреди своите дела с крал Ферандо и с църквата, и още повече след смъртта на папа Сикст и по времето на Инокентий VIII, че всички писатели от онези времена и мемоарите на хората, които живеят и са живели в наши дни, са съгласни, тъй като, докато е бил жив, той винаги е бил балансът между гореспоменатите князе, които са запазили своите държави балансиран" (Commentari de’ fatti civili occorsi nella città di Firenze dal 1215 al 1537, III, 61), ed. critica in http://www.fedoa.unina.it/2921/1/Russo_Il_Testo_tra_Filologia_e_Storia.pdf. La celebre immagine metaforica, che spesso viene erroneamente attribuita a Machiavelli, è presente in nuce in F. Guicciardini, Storia d'Italia, I, 1: „той гарантира с всяко проучване, че нещата в Италия се поддържат по балансиран начин, така че да не висят повече в една част, отколкото в друга".
  134. ↑ а б Lorenzo-DBI ..
  135. ↑ Young с. 204.
    „ Лоренцо бе признат от всички суверени за най-могъщия човек в Италия; всъщност във флорентинските архиви има писма, адресирани до него от Хенри VII и от Луи XI , които го третират като равен и като царуващ монарх. “
  136. ↑ Roscoeb с. 53-54, vol. 3..
  137. ↑ а б Lorenzo-DBI ..
  138. ↑ За повече информация вж. биографията на Pellegrini . sull'Enciclopedia dei Papi.
  139. ↑ Young с. 202..
  140. ↑ Джовани де Медичи е обявен за каринал in pectore на възраст от 13 години в Консисторията от 9 март 1489 г., както може да се предположи от източника catholic-hierarchy.
  141. ↑ Cesati с. 45..
  142. ↑ Roscoeb с. 165-166, т. 3..
  143. ↑ Young с. 165..
  144. ↑ Guicciardini с. 157..
  145. ↑ Guicciardini с. 165-166..
  146. ↑
  147. ↑ Roscoeb с. 48, т. 3..
  148. ↑ Palazzo Medici Riccardi Архив на оригинала от 2014-08-10 в Wayback Machine..
  149. ↑ а б Hale с. 83..
  150. ↑ Bosisio с. 366..
  151. ↑ Този орган остава в сила до 1491 г., когато е разпуснат. Вж. за общ преглед: Guicciardini с. 168, nota 63..
  152. ↑ За фигурата на Лукреция де Медичи, от чиито потомци се ражда клонът на Великия херцог на Медичите, вж. биографията на Fosi . в Dizionario Biografico degli Italiani.
  153. ↑ Lorenzo-DBI ..
  154. ↑ Roscoea с. 37, т.1..
  155. ↑ Storia di Pisa. // Архивиран от оригинала на 24 септ. 2015.
  156. ↑ Storia dell'Università. // Посетен на 2015-8-27.
  157. ↑ Roscoea с. 36-38, т.1..
  158. ↑ C. N. Trueman. Henry VII and Overseas Trade. // Посетен на 2015-8-27.
  159. ↑ Guicciardini с. 170..
  160. ↑ а б Palmarocchi ..
  161. ↑ Lorenzo-DBI ..
  162. ↑ Cesati с. 46..
  163. ↑ а б Cesati с. 47..
  164. ↑ Cesati с. 47..
  165. ↑ Walter с. 230..
  166. ↑ Vannucci с. 22.:
    „ Когато Клариса умира, малцина я оплакват. Много малко са и тези, които смятат, че със смъртта ѝ нещо ще се промени в целия Дом Медичи като цяло. Смъртта на Лукреция Торнабуони и дори тази на Пиеро, бащата на Лоренцо, трогва Флоренция почти толкова, колкото тази на Козимо Стари; сега обаче, когато Клариса я няма, изглежда оставя всички безразлични. “
  167. ↑ Guicciardini с. 171..
  168. ↑ Roscoeb с. 67, т. 4..
  169. ↑ Лоренцо, според Гуичардини, не е уважавал сина си, който в сравнение с него и неговите предци не е имал дарбата на скромност и дипломация, за да задържи Медичите на власт във Флоренция. Вж.: Guicciardinib с. 30.
    „ ...баща му Лоренцо, съзерцавайки природата му, често се оплаквал на най-близките си приятели, че неблагоразумието и арогантността на сина му ще доведат до разорението на дома му. “
  170. ↑ а б Lorenzo-DBI ..
  171. ↑ Roscoeb с. 78, т. 4..
  172. ↑ Cesati с. 47..
  173. ↑ В края на Walter-DBI ., ученият отбелязва, че много флорентинци са се надявали на връщане към пълната републиканска свобода.
  174. ↑ Roscoeb с. 80, vol. 4..
  175. ↑ а б Lorenzo-DBI ..
  176. ↑ Williamson, Hugh Ross. Lorenzo the Magnificent. 1974. ISBN 0-7181-1204-0. с. 268 – 9.
  177. ↑ Roscoeb с. 80, т. 4..
  178. ↑ За повече информация вж. биографията на Meli . вDizionario Biografico degli Italiani.
  179. ↑
    „ Та такъв най-вече е великолепният човек, и неговата добродетел, както казахме, намира израз в подобен род дела и разноски – най-големите и най-ценените. От частните това са тези, които се правят веднъж (да речем брак или подобно събитие), свързани са с нещо, от което се интересува целият град или хората с положение, или пък предполагат посрещане и изпращане на гости и размяна на подаръци. Това е така, защото великолепният не харчи за себе си, а за общото дело, и подаръците му приличат на даровете за боговете. “

    Никомахова етика, IV: 2
  180. ↑ Giacomo Dal Sasso e Roberto Coggi (a cura di), Compendio della Somma teologica di San Tommaso d'Aquino, Bologna, Edizioni Studio Domenicano, 1996 [1989], с. 288
  181. ↑ Agostino Paradisi, Ateneo dell'uomo nobile: opera legale, storica, morale, politica, e cavalleresca, divisa in dieci tomi, vol. 2, Venezia, Antonio Bortoli, 1708, с. 65
    „ Великолепието изисква не по-малко от издигането на цял град, или с изобилие от количества злато, или разширението му, състоящо се от обществени и възвишени сгради. “
  182. ↑ Agostino Paradisi, Ateneo dell'uomo nobile: opera legale, storica, morale, politica, e cavalleresca, divisa in dieci tomi, vol. 3, Lione, Anisson, Posuel e Rigaud, 1711, с. 134
    „ В древни времена, когато са писали на Консерваторите, Старшините, Приорите или други магистрати на обикновени градове, те са били третирани с титлата „Великолепни“... “
  183. ↑ Delle Donne с. 168..
  184. ↑ Ferroni с. 36..
  185. ↑ Castelfranchi Vegas с. 69..
  186. ↑ а б Accademia platonica fiorentina. // Посетен на 2023-01-29.
  187. ↑ Разпространението на платонизма и изместването на размисъла от гражданските теми (типично за епохата на Колучо Салутати и на Леонардо Бруни) към философски теми се дължи не само на окончателното установяване на криптосиньорията на Медичи с Козимо, но също и на определящото влияние на роляга на Георгийн Гемист Плитон – еруит, участвал във Фераро-флорентинския събор през 1439 г., е имало върху самия Козимо. Вж. Ferroni с.36-37. и Garin с.106.:
    „ По-късно, в проемата на Лоренцо де Медичи, представена на латинския Плотин, [Марсилио] проследява собственото си обръщане към платонизма до комбинираното влияние на Гемист и Козимо де Медичи. “
  188. ↑ В Catalano с. 157-158. се цитира резюме на ренесасновия философ Евгений Гарин:
    „ Ако Ранният хуманизъм е изцяло възвисяване на гражданския живот, на свободното човешко изграждане на земен град, краят на XV век се характеризира с ясна ориентация към бягство от света, към съзерцание. “
  189. ↑ Rescoeb с. 138-142..
  190. ↑ Delle Donne p. 132..
  191. ↑
  192. ↑ Castelfranchi Vegas p. 70.
    „ В областта на архитектурата Лоренцо свързва името си с някои много значими начинания за архитектурния вкус на епохата на Лоренцо... вкус, свързан от една страна с наследството на Брунелески, а от друга с утвърждаването на културата на Алберти, кулминираща в „editio priceps“ на „De Re Aedificatoria“ на Алберти, редактирано от Полициано (1485). “
  193. ↑ Vasari p. 717..
  194. ↑ а б Lorenzo il Magnifico (1449-1492). // Архивиран от оригинала на 2015-09-24.
  195. ↑ Pagliara .
    „ Благодарение на предложенията и насоките на Великолепния, Дж[улиано да Сангало]. успя да усвои основните идеи на трактата, написан на латински от Леон Батиста Алберти, дотолкова, че той стана най-албертиновият архитект на своето поколение. Наред с указанията на Алберти, решенията на Брунелески постоянно остават отправна точка за Дж.: симптоматично е, че той защитава проекта на Брунелески за Санто Спирито, когато той, към края на 15 век, бе поставен под въпрос. “
  196. ↑ Gallico с. 24..
  197. ↑ а б Castelfranchi Vegas с. 69..
  198. ↑ Gotti с. 7..
  199. ↑ Gotti p. 8..
  200. ↑ Hale, cit., с. 67
  201. ↑ Медичи, Лоренцо. В търсене на слънцето. София, ИК „Гутенберг“, 2019. ISBN 978-619-176-147-0. с. 91.
  202. ↑ Хаджикосев, Симеон. Западноевропейска литература. Част първа. София, ИK „Сиела“, 2000. ISBN 954-649-321-X. с. 322 – 323.
  203. ↑ Hugh Ross Williamson, p. 70
  204. ↑ Diario de'successi più importanti seguiti in Italia, di Biagio Buonaccorsi, 1568, Vita di Lorenzo.
  205. ↑ Niccolò Valori, Vita del Magnifico Lorenzo
  206. ↑ Opere inedite di Francesco Guicciardini etc, Storia fiorentina, dai tempi di Cosimo de' Medici a quelli del gonfaloniere Soderini, 3, 1859, с. 88-89.

БиблиографияРедактиране

  • „Лоренцо де Медичи“ – Лаборатория за световна литература. 13.03.2020
  • Медичи, Лоренцо. В търсене на слънцето, прев. Богдана Паскалева. София, ИК „Гутенберг“, 2019.
  • Паскалева, Богдана. „Предговор“ – В търсене на слънцето. София, ИК „Гутенберг“ 2019, стр. 7 – 21.
  • Стратърн, Пол. „Ренесансовият принц“ – Медичите. Кръстниците на Ренесанса, прев. Стефан Аврамов, София, ИК „Персей“, 2007.„Медичите. Кръстниците на Ренесанса“ на сайта   „Моята библиотека“
  • Хаджикосев, Симеон. „Кръгът около Лоренцо Медичи“ – Западноевропейска литература. Част първа. София, ИК „Сиела“, 2000, стр. 319 – 329.
  • Chastel, André. ,,Melancholia in the Sonnets of Lorenzo De' Medici" – Journal of the Warburg and Courtauld Institutes, Vol. 8, 1945, с. 61 – 67.https://www.jstor.org/stable/750166?read-now=1&refreqid=excelsior%3A5cdd94b38ae8175fb1d58c799f4b124e&seq=1 [1]
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Lorenzo de' Medici в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Лоренцо_де_Медичи_(Великолепни)&oldid=11723469“.