Огурски[1] (тур. Oğur grubu; други понятия на бълг.: хуно-алтайски,[2] българо-тюркски,[3] булгарски,[4] хуно-български,[5] хуно-тюркски[6] и др.) са група изчезнали езици (без чувашкия), говорени главно в степната зона на Източна Европа.[7]

Огурски езици
РазпространениеИзточна Европа и Средна Азия
Говорени отЧувашия – 1 330 000 души
Систематизация по Ethnologue виж

КласификацияРедактиране

Спорна е класификацията им в алтайското езиково семейство, като редица автори ги причисляват към тюркските езици, но други смятат, че са били по-близко до монголските, или по-скоро, че са представлявали обособена група разположена между монголските и тюркските езици. В миналото са били класифицирани неправилно и като дял от уралското езиково семейство.[8] Тези езици представляват загадка за езикознанието, понеже с изключение на чувашкия, те не са достатъчно писмено засвиделствани. Не е известно как са били свързани помежду си. Не е ясно дали чувашкият език произлиза от някой от изчезналите огурски езици или е близък на тях съседен език. Самата подгрупа е конструирана почти напълно на базата на предположения и съществуването ѝ като цяло е хипотетично.[9] Съществуват и някои белези, които свързват отделни езици от тази подгрупа с тунгусо-манджурските, енисейските и индоевропейските езици.

Сведения на древни автори и пътешественициРедактиране

Няколко средновековни учени и пътешественици забелязват близостта между отделни езици в огурската езикова група в момент, когато те все още са живи езици.

В обширните пътеписи на ал Истахри от Х в. сл. Хр. се сравнява прабългарския език във Волжка България с езиците на съседните народи:

"...езикът на българите прилича на езика на хазарите, а буртасите имат различен език, така както езикът на русите не е същият като езика на хазарите и буртасите."[10][11][12]

Ибн Хаукал е арабски географ от Х в. сл. Хр., който пътешества в периода 943 - 969 г. Той отново потвърждава, че "езикът на българите наподобява езика на хазарите".[13][14]

Персийският учен-енциклопедист, историк и лингвист ал Бируни (973 – 1048) отбелязва в своите трудове, че езикът на прабългарите и сабирите e смесица между тюркски и хазарски.[15]

Съвременни схващанияРедактиране

Традиционно български и световни лингвисти, филолози и историци приемат, че тази група обединява хазарски, хунски, тюрко-аварски (да не се бърка със съвременния аварски език) и чувашки език, тъй като споделят общи отлики с останалите тюркски езици.[16][14]

Огурските езици включват:

Езикови особеностиРедактиране

  • Депалатализация на палатализираните пратюркски съгласни /ŕ/, /ĺ/ > /r/, /l/ във всички позиции. В останалите тюркски езици /ŕ/ > /z/, /l/ > /š/. Така в огурските езици на общотюркско /z/ съответства /r/, а на общотюркско /š/ съответства /l/. Това явление се наблюдава широко в чувашкия, a има следи от него и в някои прабългарски думи, запазени в съвременния български език и сърбохърватски език. Такива са например:
    • шаран (*siāŕagan „шаран, змей“ ~ sazaɣan в останалите тюркски езици, но е и заемка от прабългарски в унгарски: sárkány „змей“)
    • шиле (от пратюркски корен *sīĺ „острие, зъб“, със значение „животно с млечни зъби, агънце, малка камила“; в останалите тюркски езици *sīĺ > шиш, siš).
  • Палатализация на /s/, /t, d/ пред /i/, /ї/ в началото на думата.
  • Преход на *j- в африката ǯ-/č- – характерен също така за сибирските тюркски езици – якутски, тувински, хакаски, шорски и за някои къпчакски езици – казахски, киргизки, карачаево-балкарски.
  • Преход /е/ > /а/.
  • Единични остатъци от пратюркските дълги гласни.

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Геният на България, Издателство Христо Г. Данов, автор Петер Юхас, 1986, стр. 29.
  2. Annuaire de l'Université de Sofia "Kliment Ohridski", Faculté des philologies slaves, Volume 74, Part 3, Izd-vo na Bulgarskata akademia na naukite, 1980, str. 211-212.
  3. Palaeobulgarica: Staro-bulgaristika, Volume 5, Ttsentar za balgaristika (Balgarska akademiia na naukite), 1981, str. 8.
  4. Supostavitelno ezikoznanie, Volume 12, Sofiiski universitet, "Kliment Okhridski, 1987, str. 96-97."
  5. Bulgarian ethnography, Volumes 5-6, Bŭlgarska akademia na naukite. Etnografski institut i muzei, 1980, str. 21.
  6. Bulgarski ezik, Volume 38, Institut za bulgarski ezik (Bulgarska akademiia na naukite), 1988, str. 118.
  7. Golden, Peter B. (2011). Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes. Editura Academiei Române; Editura Istros a Muzeului Brăilei. ISBN 978-973-27-2152-0. p. 30, 239
  8. Compendium of the World's Languages, Authors George L. Campbell, Gareth King, Publisher Routledge, 2013, ISBN 1-136-25845-0.
  9. Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries, Boris Zhivkov, Publisher BRILL, 2015, ISBN 90-04-29448-1, стр. 37.
  10. Заходер, Б. Н.. Каспийский свод сведений о Восточной Европе : Горган и Поволжье в IX-X вв. Т. I. Москва, Восточная литература, 1962. с. 238. (на руски)
  11. Bibliotheca geographorum Arabicorum. Т. I. Viae Regnorum descriptio ditionis Moslemicae auctore Abu Ishák al-Fárisi al-Istakhrí. Lugdunum Batavorum (Leiden), Michael Jan de Goeje, 1870. с. 225. Посетен на 2022-08-01. (на арабски)
  12. Golden, Peter B.. Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes. Editura Academiei Române; Editura Istros a Muzeului Brăilei, 2011. ISBN 9789732721520. p. 225. (на английски)
  13. Brook, Kevin Alan. The Jews of Khazaria. 1999. ISBN 0-7657-6032-0. OCLC 39655011. p. 63. (на английски)
  14. а б Erdal, Marcel. The Khazar Language. // The World of the Khazars: New Perspectives. Т. 17. BRILL, 2007. ISBN 978-90-04-16042-2. p. 75–108. Посетен на 2022-08-02. (на английски)
  15. Golden, Peter Benjamin. An introduction to the History of the Turkic peoples: ethnogenesis and state formation in medieval and early modern Eurasia and the Middle East. Wiesbaden, Harrassowitz Verlag, 1992. ISBN 9783447032742. p. 235. Посетен на 2022-07-01. (на английски)
  16. Golden, Peter B., Hriban, Cătălin. Studies on the peoples and cultures of the Eurasian steppes. Editura Academiei Române, 2011. ISBN 978-973-27-2152-0. OCLC 806437412.