Отваря главното меню

Психика е свойството на високоорганизираната материя (нервната система на висшите животни и човека) да отразява обективната действителност по особен субективен начин, пречупвайки я през миналия опит на индивида и свързана с управлението на поведението му.[1]. Психиката представлява съвкупност от вътрешни преживявания като отражение на обективната действителност в съзнанието. Тя е функция на нервно организираните системи да отразяват и да преработват отразените въздействия в специфични процеси, образи, свойства и състояния.[2] Това отражение на психиката се осъществява чрез невронните връзки в кората на главния мозък. Там то се формира и протича като субективно отражение на обективни неща, вътрешно преживяни от личността. Затова психичното е и функция на мозъка. Материалният носител на психиката е мозъка. [3]

Психиката е съвкупност от когнитивни, емоционални, волеви процеси и умения, протичащи съзнателно или несъзнателно. Заедно с това психиката се изразява и чрез психичните свойства. Те представляват трайни черти (структури) на индивидуалната личност - характер, темперамент, дарби, талант, гениалност.[4]

Днес психологията описва онтологията на психичното чрез неговите функции, по тях се съди какво е психика. Тези функции са:

  • Познавателна функция: Чрез психиката живите системи познават реалността;
  • Регулативна функция: Управлява поведението и действията;
  • Креативна функция: Създаване на нови неща, промяна на стари;
  • Рефлексивна функция: Валидна само за човека – Психиката познава сама себе си.

Организмите нямат сетивно познание за психичното. За психиката може само да се мисли. У човека психиката достига степен на развитие, която се нарича съзнание.


Етимология и историяРедактиране

Думата "психика" идва от древногръцката дума ψυχή (Psychе), която на български език означава "дишам", "дъх" или "душа". А думите "дишам", "дъх" и "душа" на други езици са тясно преплетени с гръцката дума anemos – вятър. От тук е и произхода на латинските думи animus – дух и anima – душа. Всички те имат отношение към принципа за движение на въздуха - вятъра.

Макар, че в гръцкият език е запазена една и съща дума ψυχή (Psyche) за душа и за психика, тези две думи днес не се припокриват еднакво по значение.

  • Анимизмът предхожда първите форми на религия. Възникнал около 10 000 г. пр. н. е. Той счита, че душа притежават както одушевените предмети и явления, така и неодушевените. Древните вярвали, че всичко около тях, дори камъните притежава душа или дух, аналогично устроени като човешките. По - късно тези души загубват материалната си стойност и се спиритуализират.[5] Човекът бил разделен на тяло и душа. Тогава той си представял, че душата направлява тялото му. Постепенно започнало почитането на духове - пъро към живите вождове в племето, а после и към тяхната смърт. Изградила се представата, че вождът ще им помага и закрилия от отвъдното. Ако вождът е пребивавал в някое голямо дърво или пещера, то след неговата смърт дървото или пещарата става тотем на племето(тотемизмът е първата форма на религия).Такъв произход имат и храмовете. По подобен начин душата на вожда се прехвърля върху най - доброто животно за племето - овен, кон, вълк, козел и др. и така животното става тотем на племето. Душите на обикновените хора пребивавали под земята.[6]
  • През Античността душата е подложена на много дисекции и разсъждения от философите.[7] Тя се разглежда в религиозен смисъл като нетленна част от човек, която продължава да живее и след смъртта на тялото. С това значение за душата и до днес се занимават религиите и свещениците. Но душата се е разглеждала и като сила, определяща мисълтта и поведението на индивида. Това разбиране е малко по - близо до Психологията и с него се занимават психолозите.
  • XIII век пр. н. е. - Започват свещените писания на Стария завет.
  • VIII век пр. н. е. - Омир е от първите, който поставя понятието psyche (душа) в спекулациите за задгробен живот. Душата напускала покойникът и отлитала към царството на мъртвите - под земята. Душата била фантомен образ (призрак) подобен на отражението на човек в огледалото, но който не можел да бъде докоснат. В определени случаи този призрак се появявал и близките на умрелия винаги можели да си го представят.
  • IV - III век пр. н. е. - Демокрит развива схващането за Атомизма. Според него душата е материална, съставена от разпръснати из целия организъм атоми. Демокрит приписвал душа на всички предмети, подобно при анимизма.[8]

Сократ пръв прави разграничение между тялото и душата. За него тя е безсмъртна и е олицетворение на божественото начало.[9]

За Платон първоначални са идеите и душата, а след това вещите и материалния свят. Подобно на Сократ той разделя душата от тялото, казвайки, че тя има рационални, волеви и афективни пластове.[10]

Аристотел твърди, че душата не е тяло, не е орган, но не може да съществува извън тялото. Тя притежавала вегетативни, сетивни и разумни функции. Душа имали растенията, животните и човека. Аристотел може да се разглежда като родоначалник на биопсихизмът в психологията, което значи една крачка напред към научната мисъл.[11]

  • V - XV век - През Средновековието наченките на научното мислене угасват. Тогава се следва религиозната Схоластика и усилията са насочени Християнството да придобие превъзходство над аристотелския начин на мислене. Душата и волята се разглеждат като дадени от Бог, различни от разума. Тома Аквински обаче се опитва да обедини християнството с аристотелските схващания за душата, изтъквайки, че тя има саморефлексия. Но средновековната схоластика смята, че действията на душата са ръководени от Бог и не толкова от обкръжението и материалния свят. Следователно, материалното и телесното трябва да бъдат несъществени за човек. Неудачите се разглеждат като наказание и изпитание за душата, задето човек не служи добре на Бог. Психичните заболявания се разглеждали като вселяване на зли сили и демони. Биопсихизмът на Аристотел отишъл на заден план.[12]
  • XV - XVIII век - Епохата е Ренесанс. Хърватският поет и хуманист Марко Марулич измисля за пръв път термина психология в произведението си "Психология на човешката душа"("Psichiologia de ratione animae humanae"). После терминът психология се появява при Рудолф Гоклениус през 1590 г., но добива популярност в Европа от Кристиан Волф приблизително през XVIII век.

Философската мисъл оформя няколко учения. Идеализмът приема, че душата е нематериална, безсмъртна и може да се преражда. Душевните явления се разделят на разум, воля и мотивация. В този период се появяват също емпиризмът и механистичните материалистични възгледи за света, обясняващи всичко с физиката и химията. Според Джон Лок човек се ражда като tabula rasa - празна дъска, върху която времето може да запише различни неща. Човекът започва да се разглежда като дуалистично същество. За Рене Декарт душата и тялото са противоположни. Смятал е, че органът на душата е хипофизата, въпреки, че не е могъл да обясни тази връзка. Той избягва думата "душа", поради нейната двусмисленост и употребява думата "съзнание", когато е имал предвид предмета на психологията. Така той заменяйки "душа" със "съзнание", преписва на душевните явления свойството съзнаваемост и премахва митологичният характер на душата. Психиката започва да се отъждествява със съзнанието, а не с душата. Съзнаваемостта става критерий за наличието на психика.[13] Така се ражда като школа интроспекционизма - изследвания с приоритет върху съзнанието. Психичните процеси се разделяли в три категории - познавателни, емоционални и волеви. Те били абсолютно различни от мозъчните (физико - химични) процеси.

През 1863 г. Иван Сеченов написва "Рефлекси на главния мозък" и доказва, че в основата на психическите явления лежат физиологическите процеси. Той обосновава рефлекторната природа на съзнателната и несъзнателната психична дейност. Почти по същото време Вилхелм Вунд не признава причинната връзка между психичното и физичното. Но не пренебрегва факта, че няма психика без мозък. Така през 1879г. в Лайпциг създава първата психологична лаборатория в света. Това поставя психологията като наука и я разделя от философията.[14]

  • XIX - XX век - Зигмунд Фройд опровергава схващането, че психика е равно на съзнание, така както е смятал Декарт и интроспекционистите. Фройд създава метод за изследване и лечение на неврози наречен психоанализа. Малко след това психоанализата прераства в отделна школа, като приоритет е несъзнаваното в изследванията. Фройд твърди, че психиката е не само съзнателна, но през по-голямата си част тя действа несъзнателно. Освен това той показва, че има връзка между психиката и тялото.Това е друг голям принос в Психологията, който по - късно намира научно признание от невронауките и когнитивната психология.

За Карл Густав Юнг психиката също не е тъждествена с душата. Той смята, че душата и духът (Анима и Анимус) са отделни архетипни части в психиката, намиращи се в Колективното несъзнавано.

Друго голямо влияние оказва школата на Бихевиоризма. Тя е повлияна от Иван Павлов, Джон Уотсън и Бъръс Фредерик Скинър. Бихевиоризмът отхвърля наличието на психика и разглежда човек механистично - като сложна система от условни и безусловни рефлекси. Бихевиоризмът дава приоритет на поведението в изследванията си. Това е още една крачка в научната дисциплина на психологията.


ИзточнициРедактиране

  1. "Увод в психологията" - Леон Леви
  2. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  3. "Глобална психология I том" - Трифон Трифонов
  4. "Увод в психологията" - Леон Леви
  5. "Тотем и табу" - Зигмунд Фройд
  6. "Древни религии и християнство" - Янис Кордатос
  7. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  8. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  9. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  10. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  11. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  12. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  13. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  14. "История на психологията(част I)", Варна 2005 - Павел Александров