Отваря главното меню

Мюсюлманските завоевания след смъртта на Мохамед довеждат до създаването на халифати, разпрострели се върху огромна географска област, като приемането на исляма се подсилва от мисионерски дейности, особено от страна на имамите, които се смесват с местното население, за да пропагандират религиозното си учение. [1] Тези първи халифати, съчетани с развитието на ислямска икономика и търговия и с по-късното разширяване на Османската империя, водят до разпространение на исляма от Мека към Атлантическия и Тихия океан и създаването на мюсюлманския свят. Търговията играе важна роля в разпространението на исляма в няколко части на света, особено при индийските търговци в Югоизточна Азия. [2] [3]

Част от поредицата относно
Allah1.png
Ислям

Вярвания

Аллах · Единосъщие на Аллах
Мохамед · Други пророци

Практики

Изповядване на вярата · Молитва
Говеене · Милостиня · Поклонение

Текстове и закони

Коран · Сунна · Хадис
Фик · Шариат · Калам · Суфизъм

История и лидери

Разпространение на исляма
Семейството на Мохамед
Сподвижници на Мохамед
Сунити · Шиити
Праведните халифи · Шиитските имами

Култура и общество

Ислямски науки · Животни · Изкуство
Календар · Децата
Демография · Празници
Джамии · Философия
Наука · Жените
Политика · Дауах

Вижте също

Критика · Ислямофобия
Глосар на ислямските термини

Ислямски портал
 п  б  р 

Скоро се установяват мюсюлмански династии и управлявани от тях империи като тези на Абасиди, Фатимиди, Алморавиди, Селджуци, Аджуран, Адал и Варсангали в Сомалия, Делхи, Гуджарат, Малва, Декан, Бахмани и Бенгалските султанати, Моголи, Майсур, Низами и Наваби в Бенгал в Индийския субконтинент, Сефевиди в Персия и на османците в Анадола са сред най-големите и най-мощните в света. Хората от ислямския свят създават множество центрове на културата и науката, свързани с широкообхватни търговски връзки, населявани от пътешественици, учени, ловци, математици, лекари и философи, които допринасят за настъпването на златния век на исляма . Ислямската експанзия в Южна и Източна Азия насърчава изграждането на космополитни и еклектични мюсюлмански култури на Индийския субконтинент, в Малайзия, Индонезия и Китай . [4]

Към 2015 г. в света има 1,6 милиарда мюсюлмани, [5] [6] което представлява един от всеки четирима души [7]. Това прави исляма втората по големина религия в света . [8] От децата, родени от 2010 г. до 2015 г., 31% са били мюсюлмани., [9]

Разпространение по години   По времето на Мохамед, 622 – 632 г.  По времето на Праведния халифат, 632 – 661 г.  По времето на Омаядски халифат, 661 – 750 г.

Фази на разпространениеРедактиране

В първите векове след смъртта на пророка Мохамед ислямът се разпространява в Северна Африка, Сомалия, Западна Африка и Близкия Изток и тези региони са включени в халифати.

Етап I: Праведен халифат и Омаяди (610 – 750 г.)Редактиране

В рамките на едно столетие от установяването на исляма на Арабския полуостров се осъществява бърза експанзия чрез военни завоевания на обширни територии, с които се формира една от най-големите империи в историята.[10] За поданиците на тази импария, преди това под управлението на други нашественици като византийци и Сасаниди нещата не се променят значително. Целите на завоеванията са предимно прагматични – достъп до плодородни земи и водоизточници, с които Арабският полуостров не е богат. Следователно реална ислямизация на населението настъпва едва в следващите векове.[11].

В Сомалия ислямът навлиза през 7 век, когато араби мюсюлмани бягат от преследванията на племето курейши, което първоначално не възприема исляма. След победата на мюсюлманите в родината им, някои от преселниците се завръщат в Арааия, но мнозина остават и основават мюсюлмански поселения по сомалийското крайбрежие. Местните жители възприемат исляма сравнително рано, дори преди той да се утвърди окончателно там, откъдето произхожда.[12]

Що се отнася до местното население в завладените територии, което е езическо и изповядва политеистични или монотеистични религии, приемането на исляма постепенно става естествено поради необходимостта от политическа и икономическа интеграция в една стабилна държавна структура. Първоначално възприемането на новата религия не е задължително: „(арабските завоеватели) не налагат преминаването към исляма, стига хората да им се подчиняват. Дори в началото изпитват враждебност към новоприелите исляма, защото новите мюсюлмани могат да претендират за икономическите и социалните предимства, с които се ползват арабите.[13]

През следващите столетия, с развитите на религиозната доктрина на исляма и с възприемането на вярващите като една общност (умма) степента на конверсия се увеличава и приемането на исляма става масова практика. В много от случаите това се съпровожда от отслабване и разрушаване на заварените чужди социални и религиозни структури, например на християни и евреи.[13]

Халифите от арабските династии основават и първите училища в империята, където се преподава арабски език и се преподава ислям. Те започват и мащабни проекти по изграждането на джамии, като в много случаи остават и до днес примери на великолепна ислямска архитектура като Омаядската джамия в Дамаск. Към края на управлението на Омаядите, по-малко от 10% от народите, населяващи днешните държави Иран, Ирак, Сирия, Египет, Тунис и Испания са мюсюлмани. По-висок процнт мюсюлмани има единствено на Арабския полуостров.[11]:41 – 48.

Фаза II: Абасиди (750 – 1258)Редактиране

 
Абасидите основават някои от първите научни и образователни центрове като Дома на мъдростта в Багдад. На снимката – университетът Мустансирия

По времето на Абасидите експанзията спира и границите на Арабския халифат дори се свиват: в Испания е създаден независим Кордовски емират, прераснал от 929 г. в Кордовски халифат; 30 години по-късно в Мароко се отделя Идрис, правнук на халифа Али и еднакво враждебен както към Абасидите, така и към Омаядите; останалата част от северния бряг на Африка на практика е изгубена за абасидския халифат, когато в Кайруан е основана династията на Аглабидите. Абасидите изоставят външната завоевателна политика и въпреки че понякога възникват военни стълкновения на източните и северните граници, (като двата неуспешни похода на Мамун срещу Константинопол), халифатът като цяло живее мирно. Това създава благоприятни условия за по-широко възприемане на исляма и разцвет на ислямската теология, шариата и ислямската философия и наука, станали известни като ислямски златен век. Освен вътре в империята, ислямът се разпространява и извън границите ѝ: сред тюркските народи в Централна Азия и сред народите южно от Сахара, където пътуват мюсюлмански търговци и има основани суфийски ордени. В Африка има три основни пътя на разпространение: през търговски градове като Тимбукту, нагоре по долината на Нил през Судан към Уганда и през Червено море към Момбаса и Занзибар.

Към края на X век вече голяма част от населението на халифата е възприела исляма. Причините за това са разнообразни: ислямът е вече ясно определен и с ясно разграничение с останалите религии; мюсюлманите имат изградена сложна система от ритуали, доктрина и закони, твърде различни от тези на другите религии. Статутът на християни, евреи и зороастрийци е по-нисък и те се наричат „народи на Книгата“. Най-общо те не са заставяни да променят религията си, но понасят ограничения: плащат специален данък, забранено им е да носят определени цветове или да се женят за мюсюлманки [11] Ако приемат исляма, те го првят доброволно по светски или духовни причини, но повчето от тях запазват дълбока привързаност към своята родна общност и култура[14] В резултат се получават многообразни варианти на практикуване на исляма.

Конверсията към исляма е улеснена от разстройството във функционирането на исторически организираните общества, в които църквата е слаба – например с миграцията на голям брой мюсюлмани турци към Мала Азия ислямизацията е по-успешна, отколкото на Балканите, където църквата е много по-жизнена[13]

Заедно с новата религия се налагат арабският език, арабските числа и арабските обичаи. Това спомага за формирането на чувство за принадлежност към единна арабско-ислямска общност към края на X век.[15] Въпреки това през този и през следващите период се запазва разграничението между персийци и араби, сунити и шиити, като спорадичните безредици се потушават от местните управници.[11] Продължават да съществуват и значителни християнски общности – например в Египет мюсюлманите стават болшинство в средата на X век, а в Плодородния полумесец – към 1100 г. Сирия има християнско мнозинство до нашествията на монголите през XIII век.

Фаза III: Разгром на Абасидите и Аюбидите и поява на селджуците и османците (950 – 1450)Редактиране

Разпространението на исляма продължава със завоеванията на тюркските народи, настъпващи към Мала Азия, Балканите и Индийския субконтинент[10]. Селджуците идват от Централна Азия в края на Х век, сеейки ужас и разруха във византийските провинции в Анадола и в халифата на Абасидите. По произход са клон на тюркското племе огуз, населяващо северните брегове на Аралско море. През X век приемат исляма и мигрират на юг, водени от своя вожд Селджук ибн Дукак, който дава името на династията и народа. Основават Велики Селджук и Иконийския султанат. Апогеят на Велики Селджук настъпва по време на управлението на Малик Шах I (1072 – 1092) с помощта на неговия везир Низам ал-Мюлк, иранец по произход и истински политически и военен гений. Още от самото основаване на Велики Селджук тюрките силно се иранизират, приемат фарси за официален език, а повечето висши управници са персийци.

В началото на периода във владенията на халифата се наблюдава нарастване на скоростта на ислямизация в същинските ислямски територии, докато в навозавладените земи се задържа значителен брой немюсюлманско население. Напротив, там, където ислямът губи позиции, като например в Сицилия или Андалус, мюсюлманското население е прогонено или заставено бързо да приеме християнството.[10]

Краят на периода е белязан от монголските нашествия. Особено значение има обсадата на Багдад през 1258 г., завършила с неговото опустошение и с края на династията на Абасидите. Монголските войски се обединяват с тези на християнските васали от региона, като армията на Киликийска Армения и франките на Боемунд VI Антиохийски и превземат мюсюлманска Сирия, територия на Аюбидската династия, в това число Халеб и Дамаск на 1 март 1260 г. Инвазията успява да унищожи Аюбидската династия, която до този момент е упражнявала силно влияние над големи части от Леванта, Египет и Арабия. Последният Аюбидски владетел Ан-Насир Юсуф е убит през 1260 г. С унищожаването на ислямския център Багдад и превземането на Дамаск в тази част на Азия се установява монголско царство (илханат), а центърът на ислямския свят се премества при египетските мамелюци в Кайро. През цялото съществуване на илханата (1256 – 1335) монголците остават противници на мамелюците, но никога не успяват да организират мащабна военна кампания срещу тях, защото са въвлечени в конфликти с други монголски държави.

Фаза IV: Османска империя: 1299 – 1924Редактиране

През XI и XII век тюркски династии като тези в Иконийския султанат и Ортокидите отнемат все повече територии от Византия в Мала Азия. Византийските императори разчитат за сигурността си на дипломатически споразумения с османците и на помощ от Западна Европа, като в резултат на техните призиви започват кръстоносни походи. Ислямът продължава разпространението си по мюсюлманските търговски пътища и чрез дейността на суфийските ордени към Субсахарска Африка, Централна Азия и Малайския архипелаг.[16][17] Към началото на XIII век Делхийският султанат завладява голяма част от северния Индийски субконтинент. В XIII и XIV век ислямският свят, разпрострял се между Персия и Египет, е подложен на разрушителни монголски нашествия, които заедно с разпространението на смъртоносната черна смърт значително отслабват традиционните ислямски твърдини. Ислямска Иберия постепенно отстъпва пред християнските войски на Реконкистата. Въпреки това в началото на Новото време (между 16 и 18 век) се утвърждават три големи ислямски империи: Османската, Иран на Сафавидите и Индия на Моголите (наричани „барутни империи“).

 
Османската империя около 1683 г. С различен цвят са означени завоеванията в съответните периоди

В края на XIV век формиращата се Османска империя установява контрол над значителни територии в Мала Азия и настъпва и на Балканския полуостров. Към средата на XV век някогашната Византийска империя е ограничила владенията си до столицата Константинопол и няколко полунезависими владения в басейна на Егейско море. Съпротивата на Византия е сломена окончателно с падането на Константинопол през 1453 г.

Османската империя продължава да откъсва нови територии: Кипър и други гръцки острови, дотогава владение на Венецианската република, преминават в турски ръце. Единствено Крит остава във венециански ръце до XVII век. Османците присъединяват големи територии с мюсюлманско население в Близкия изток, след като разгромяват иранския шах Исмаил I при Чалдиран през 1514 г. През 1516 г. султан Селим I завоюва Северен Иран, Сирия, Палестина, а през 1517 г. – Египет с ислямската столица Кайро, както и свещените градове Мека и Медина. Селим I отвежда последния абасидски халиф в Истанбул заедно с основните атрибути на халифската власт – плаща на Пророка, знамето и други свещени реликви. Това дава основание на османските султани да се обявят за халифи (1517 – 1924), но не целият ислямски свят им признава тази титла.

 
Европейски територии на Османската империя около 1683 г.

При Сюлейман I настъплението в Европа продължава с превземането на Белград (1521) и битката при Мохач (1526), която слага край на средновековното кралство Унгария. Турците неуспешно обсаждат Виена през 1529 г. и след това правят нов опит през 1532 г., но градът устоява. През 1547 година император Фердинанд I е принуден да признае османската власт в Унгария, но по-късно тя отново преминава към Хабсбургите и Свещената Римска империя. По същото време Трансилвания, Влашко и Молдова стават васали на Османската империя. На изток турците завладяват Багдад през 1535 година, с което установяват контрол над Месопотамия и си осигуряват излаз на Персийския залив.[18]

Фаза V: След Османската империя до наши дниРедактиране

По региониРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. The preaching of Islam: a history of the propagation of the Muslim faith By Sir Thomas Walker Arnold, pp.125 – 126
  2. Gibbon, ci, ed. Bury, London, 1898, V, 436
  3. Berkey, pg. 101 – 102
  4. Eastern Islam and the 'clash of civilizations'. // Los Angeles Times. Посетен на 15 February 2015.
  5. Executive Summary. // The Future of the Global Muslim Population. Pew Research Center. Посетен на 22 December 2011.
  6. Table: Muslim Population by Country | Pew Research Center's Religion & Public Life Project. // Features.pewforum.org. Посетен на 2014-07-23.
  7. Hallaq, Wael. An introduction to Islamic law. Cambridge University Press, 2009. ISBN 9780521678735. с. 1.
  8. Religion and Public Life. // Pew Research Center. Посетен на 16 April 2016.
  9. The Changing Global Religious Landscape. // Pew Research Center's Religion & Public Life Project. 2017-04-05.
  10. а б в Goddard, Hugh. Christians and Muslims: from double standards to mutual understanding. Routledge, 1995. ISBN 0-7007-0364-0. p. 126 – 131. (на английски)
  11. а б в г Hourani, Albert. A History of the Arab Peoples. Faber & Faber, 2002. ISBN 0-571-21591-2. p. 22 – 24. (на английски)
  12. A Country Study: Somalia from The Library of Congress. // Посетен на 15 February 2015.
  13. а б в Lapidus, Ira M.. A History of Islamic Societies. Cambridge, Cambridge University Press, 2002. p. 200 – 201. (на английски)
  14. Lapidus, 271.
  15. Hourani, pg.54
  16. Islam. // Encyclopaedia of Islam Online.
  17. The Spread of Islam. // Посетен на 2 November 2013.
  18. Hourani, pg.221,222
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Spread of Islam“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.