Разпространение на исляма

Разпространението на исляма започва след смъртта на Мохамед, когато арабите разпространяват исляма чрез завоевания в Северна Африка, Сомалия, Западна Африка и Близкия Изток и тези региони са включени в поредица от халифати, макар че може да се разглеждат и общо като Арабски халифат, за да се направи разлика с халифата по време на Османската империя. Приемането на исляма се подсилва от мисионерски дейности, особено от страна на имамите, които се смесват с местното население, за да пропагандират религиозното си учение. [1] Тези първи халифати, съчетани с развитието на ислямска икономика и търговия и с по-късното разширяване на Османската империя, водят до разпространение на исляма от Мека към Атлантическия и Тихия океан и създаването на мюсюлманския свят. Търговията играе важна роля в разпространението на исляма в няколко части на света, особено при индийските търговци в Югоизточна Азия. [2][3]

Разпространение по години
  По времето на Мохамед, 622 – 632 г.
  По времето на Праведния халифат, 632 – 661 г.
  По времето на Омаядски халифат, 661 – 750 г.

Скоро се установяват мюсюлмански династии и управлявани от тях империи, като тези на Абасиди, Фатимиди, Алморавиди, Селджукиди, Аджуран, Адал и Варсангали в Сомалия, Делхи, Гуджарат, Малва, Декан, Бахмани и Бенгалските султанати, Моголска империя, Майсор, Низами и Наваби в Бенгал в Индийския субконтинент, Сефевиди в Персия и на османците са сред най-големите и най-мощните в света. Хората от ислямския свят създават множество центрове на културата и науката, свързани с широкообхватни търговски връзки, осъществявани от пътешественици, учени, ловци, математици, лекари и философи, които допринасят за настъпването на златния век на исляма. Ислямската експанзия в Южна и Източна Азия насърчава изграждането на космополитни и еклектични мюсюлмански култури на Индийския субконтинент, в Малайзия, Индонезия и Китай. [4]

Към 2015 г. в света има 1,6 милиарда мюсюлмани, [5][6] което представлява един от всеки четирима души [7]. Това прави исляма втората по големина религия в света. [8] От децата, родени от 2010 г. до 2015 г., 31% са били мюсюлмани., [9]

Праведен халифат и Омаяди (610 – 750 г.) редактиране

В рамките на едно столетие от установяването на исляма на Арабския полуостров се осъществява бърза експанзия чрез военни завоевания на обширни територии, с които се формира една от най-големите империи в историята.[10] За поданиците на тази импария, преди това под управлението на други нашественици като византийци и Сасаниди нещата не се променят значително. Целите на завоеванията са предимно прагматични – достъп до плодородни земи и водоизточници, с които Арабският полуостров не е богат. Следователно реална ислямизация на населението настъпва едва в следващите векове.[11].

В Сомалия ислямът навлиза през 7 век, когато араби мюсюлмани бягат от преследванията на племето курейши, което първоначално не възприема исляма. След победата на мюсюлманите в родината им, някои от преселниците се завръщат в Арааия, но мнозина остават и основават мюсюлмански поселения по сомалийското крайбрежие. Местните жители възприемат исляма сравнително рано, дори преди той да се утвърди окончателно там, откъдето произхожда.[12]

Що се отнася до местното население в завладените територии, което е езическо и изповядва политеистични или монотеистични религии, приемането на исляма постепенно става естествено поради необходимостта от политическа и икономическа интеграция в една стабилна държавна структура. Първоначално възприемането на новата религия не е задължително: „(арабските завоеватели) не налагат преминаването към исляма, стига хората да им се подчиняват. Дори в началото изпитват враждебност към новоприелите исляма, защото новите мюсюлмани могат да претендират за икономическите и социалните предимства, с които се ползват арабите.[13]

През следващите столетия, с развитите на религиозната доктрина на исляма и с възприемането на вярващите като една общност (умма) степента на конверсия се увеличава и приемането на исляма става масова практика. В много от случаите това се съпровожда с отслабване и разрушаване на заварените чужди (например на християни и евреи) социални и религиозни структури.[13]

Халифите от арабските династии основават и първите училища в империята, където се преподава арабски език и се преподава ислям. Те започват и мащабни проекти по изграждането на джамии, като в много случаи остават и до днес примери на великолепна ислямска архитектура като Омаядската джамия в Дамаск. Към края на управлението на Омаядите, по-малко от 10% от народите, населяващи днешните държави Иран, Ирак, Сирия, Египет, Тунис и Испания са мюсюлмани. По-висок процнт мюсюлмани има единствено на Арабския полуостров.[11]:с. 41 – 48.

Абасиди (750 – 1258) редактиране

 
Абасидите основават някои от първите научни и образователни центрове като Дома на мъдростта в Багдад. На снимката – университетът Мустансирия

По времето на Абасидите експанзията спира и границите на Арабския халифат дори се свиват: в Испания е създаден независим Кордовски емират, прераснал от 929 г. в Кордовски халифат; 30 години по-късно в Мароко се отделя Идрис, правнук на халифа Али и еднакво враждебен както към Абасидите, така и към Омаядите; останалата част от северния бряг на Африка на практика е изгубена за абасидския халифат, когато в Кайруан е основана династията на Аглабидите. Абасидите изоставят външната завоевателна политика и въпреки че понякога възникват военни стълкновения на източните и северните граници, (като двата неуспешни похода на Мамун срещу Константинопол), халифатът като цяло живее мирно. Това създава благоприятни условия за по-широко възприемане на исляма и разцвет на ислямската теология, шариата и ислямската философия и наука, станали известни като ислямски златен век. Освен вътре в империята, ислямът се разпространява и извън границите ѝ: сред тюркските народи в Централна Азия и сред народите южно от Сахара, където пътуват мюсюлмански търговци и има основани суфийски ордени. В Африка има три основни пътя на разпространение: през търговски градове като Тимбукту, нагоре по долината на Нил през Судан към Уганда и през Червено море към Момбаса и Занзибар.

Към края на X век вече голяма част от населението на халифата е възприела исляма. Причините за това са разнообразни: ислямът е вече ясно определен и с ясно разграничение с останалите религии; мюсюлманите имат изградена сложна система от ритуали, доктрина и закони, твърде различни от тези на другите религии. Статутът на християни, евреи и зороастрийци е по-нисък и те се наричат „народи на Книгата“. Най-общо те не са заставяни да променят религията си, но понасят ограничения: плащат специален данък, забранено им е да носят определени цветове или да се женят за мюсюлманки [11] Ако приемат исляма, те го првят доброволно по светски или духовни причини, но повчето от тях запазват дълбока привързаност към своята родна общност и култура[14] В резултат се получават многообразни варианти на практикуване на исляма.

Конверсията към исляма е улеснена от разстройството във функционирането на исторически организираните общества, в които църквата е слаба – например с миграцията на голям брой мюсюлмани турци към Мала Азия ислямизацията е по-успешна, отколкото на Балканите, където църквата е много по-жизнена[13]

Заедно с новата религия се налагат арабският език, арабските числа и арабските обичаи. Това спомага за формирането на чувство за принадлежност към единна арабско-ислямска общност към края на X век.[15] Въпреки това през този и през следващите период се запазва разграничението между персийци и араби, сунити и шиити, като спорадичните безредици се потушават от местните управници.[11] Продължават да съществуват и значителни християнски общности – например в Египет мюсюлманите стават болшинство в средата на X век, а в Плодородния полумесец – към 1100 г. Сирия има християнско мнозинство до нашествията на монголите през XIII век.

Поява на селджуците и османците (950 – 1450) редактиране

Разпространението на исляма продължава със завоеванията на тюркските народи, настъпващи към Мала Азия, Балканите и Индийския субконтинент[10]. Селджуците идват от Централна Азия в края на Х век, сеейки ужас и разруха във византийските провинции в Анадола и в халифата на Абасидите. По произход са клон на тюркското племе огуз, населяващо северните брегове на Аралско море. През X век приемат исляма и мигрират на юг, водени от своя вожд Селджук ибн Дукак, който дава името на династията и народа. Основават Велики Селджук и Иконийския султанат. Апогеят на Велики Селджук настъпва по време на управлението на Малик Шах I (1072 – 1092) с помощта на неговия везир Низам ал-Мюлк, иранец по произход и истински политически и военен гений. Още от самото основаване на Велики Селджук тюрките силно се иранизират, приемат фарси за официален език, а повечето висши управници са персийци.

В началото на периода във владенията на халифата се наблюдава нарастване на скоростта на ислямизация в същинските ислямски територии, докато в навозавладените земи се задържа значителен брой немюсюлманско население. Напротив, там, където ислямът губи позиции, като например в Сицилия или Андалус, мюсюлманското население е прогонено или заставено бързо да приеме християнството.[10]

Краят на периода е белязан от монголските нашествия. Особено значение има обсадата на Багдад през 1258 г., завършила с неговото опустошение и с края на династията на Абасидите. Монголските войски се обединяват с тези на християнските васали от региона, като армията на Киликийска Армения и франките на Боемунд VI Антиохийски и превземат мюсюлманска Сирия, територия на Аюбидската династия, в това число Халеб и Дамаск на 1 март 1260 г. Инвазията успява да унищожи Аюбидската династия, която до този момент е упражнявала силно влияние над големи части от Леванта, Египет и Арабия. Последният Аюбидски владетел Ан-Насир Юсуф е убит през 1260 г. С унищожаването на ислямския център Багдад и превземането на Дамаск в тази част на Азия се установява монголско царство (илханат), а центърът на ислямския свят се премества при египетските мамелюци в Кайро. През цялото съществуване на илханата (1256 – 1335) монголците остават противници на мамелюците, но никога не успяват да организират мащабна военна кампания срещу тях, защото са въвлечени в конфликти с други монголски държави.

През XI и XII век тюркски династии като тези в Иконийския султанат и Ортокидите отнемат все повече територии от Византия в Мала Азия. Византийските императори разчитат за сигурността си на дипломатически споразумения с османците и на помощ от Западна Европа, като в резултат на техните призиви започват кръстоносни походи. Ислямът продължава разпространението си по мюсюлманските търговски пътища и чрез дейността на суфийските ордени към Субсахарска Африка, Централна Азия и Малайския архипелаг.[16][17] Към началото на XIII век Делхийският султанат завладява голяма част от северния Индийски субконтинент. В XIII и XIV век ислямският свят, разпрострял се между Персия и Египет, е подложен на разрушителни монголски нашествия, които заедно с разпространението на смъртоносната черна смърт значително отслабват традиционните ислямски твърдини. Ислямска Иберия постепенно отстъпва пред християнските войски на Реконкистата. Въпреки това в началото на Новото време (между 16 и 18 век) се утвърждават три големи ислямски империи: Османската, Иран на Сафавидите и Индия на Моголите (наричани „барутни империи“).

Османска империя: 1299 – 1924 редактиране

 
Османската империя около 1683 г. С различен цвят са означени завоеванията в съответните периоди

В края на XIV век Мала Азия е силно фрагментирана между отделни бейлици, от които най-значим е Османският. Неговите владетели установяват контрол над значителни територии не само в Мала Азия, но и настъпват към Балканския полуостров. Към средата на XV век владенията на някога обширната Византийска империя са ограничени до столицата Константинопол и няколко полунезависими владения в басейна на Егейско море. Съпротивата на Византия е сломена окончателно с падането на Константинопол през 1453 г., поставило официално начало на Османската империя.

Османците продължават да откъсват нови територии: Кипър и други гръцки острови, дотогава владение на Венецианската република, преминават в турски ръце. Единствено Крит остава във венециански ръце до XVII век. Османците присъединяват големи територии с мюсюлманско население в Близкия изток, след като разгромяват иранския шах Исмаил I при Чалдиран през 1514 г. През 1516 г. султан Селим I завоюва Северен Иран, Сирия, Палестина, а през 1517 г. – Египет с ислямската столица Кайро, както и свещените градове Мека и Медина. Селим I отвежда последния абасидски халиф в Константинопол и заграбва основните атрибути на халифската власт – плаща на Пророка, знамето и други свещени реликви. Това дава основание на османските султани да се обявят за халифи (1517 – 1924), но не целият ислямски свят им признава тази титла.

При Сюлейман I настъплението в Европа продължава с превземането на Белград (1521) и битката при Мохач (1526), която слага край на средновековното кралство Унгария. Турците неуспешно обсаждат Виена през 1529 г. и след това правят нов опит през 1532 г., но градът устоява. През 1547 година император Фердинанд I е принуден да признае османската власт в Унгария, но по-късно тя отново преминава към Хабсбургите и Свещената Римска империя. По същото време Трансилвания, Влашко и Молдова стават васали на Османската империя. На изток турците завладяват Багдад през 1535 година, с което установяват контрол над Месопотамия и си осигуряват излаз на Персийския залив.[18]

След Османската империя до наши дни редактиране

По региони редактиране

Източници редактиране

  1. The preaching of Islam: a history of the propagation of the Muslim faith By Sir Thomas Walker Arnold, pp.125 – 126
  2. Gibbon, ci, ed. Bury, London, 1898, V, 436
  3. Berkey, pg. 101 – 102
  4. Eastern Islam and the 'clash of civilizations' // Los Angeles Times. Посетен на 15 February 2015.
  5. Executive Summary // The Future of the Global Muslim Population. Pew Research Center. Посетен на 22 December 2011.
  6. Table: Muslim Population by Country | Pew Research Center's Religion & Public Life Project // Features.pewforum.org. Посетен на 2014-07-23.
  7. Hallaq, Wael. An introduction to Islamic law. Cambridge University Press, 2009. ISBN 9780521678735. с. 1.
  8. Religion and Public Life // Pew Research Center. Посетен на 16 April 2016.
  9. The Changing Global Religious Landscape // Pew Research Center's Religion & Public Life Project. 2017-04-05. Посетен на 2018-02-15.
  10. а б в Goddard, Hugh. Christians and Muslims: from double standards to mutual understanding. Routledge, 1995. ISBN 0-7007-0364-0. p. 126 – 131. (на английски)
  11. а б в г Hourani, Albert. A History of the Arab Peoples. Faber & Faber, 2002. ISBN 0-571-21591-2. p. 22 – 24. (на английски)
  12. A Country Study: Somalia from The Library of Congress // Посетен на 15 February 2015.
  13. а б в Lapidus, Ira M. A History of Islamic Societies. Cambridge, Cambridge University Press, 2002. p. 200 – 201. (на английски)
  14. Lapidus, 271.
  15. Hourani, pg.54
  16. Islam // Encyclopaedia of Islam Online.
  17. The Spread of Islam // Посетен на 2 November 2013.
  18. Hourani, pg.221, 222
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Spread of Islam в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​