Търнава (област Враца)

българско село
(пренасочване от Търнава (Област Враца))

Търна̀ва е село в Северозападна България. То се намира в община Бяла Слатина, област Враца.

Търнава
Общи данни
Население 2231 души[1] (15 юни 2022 г.)
48,2 души/km²
Землище 46,338 km²
Надм. височина 115 m
Пощ. код 3252
Тел. код 09139
МПС код ВР
ЕКАТТЕ 73643
Администрация
Държава България
Област Враца
Община
   кмет
Бяла Слатина
Иво Цветков
(ГЕРБ)
Кметство
   кмет
Търнава
Габриела Раловска
(ГЕРБ)

ГеографияРедактиране

Селото се намира на 6 км западно от гр. Бяла Слатина[2](общински център) и междуградския второстепенен път II-13, на около 45 км северно от областния център гр. Враца и международния път I-1 (E 79), на 7 км източно от с. Алтимир и междуградския второстепенен път II-15 (Враца-Оряхово) и на 7 км южно от с. Галиче.

През землището на Търнава преминават две реки: р. Скът (в северния край) и малката рекичка, вливаща се в нея — р. Грезница (южно от селото). Земята е много плодородна.

В северния, западния и югозападния край на селото има няколко малки горички, както и няколко изкуствени напоителни и аквакултурни водоема, завирявани от р. Грезница.

История и легендаРедактиране

По неточни данни с. Търнава е едно от най-старите села в този район, като е съвсем вероятно старото село да е основано от славяните още през VII век. Името му е славянско, произлязло от наименованието на храста „трън“.

Доказателство за раннославянския произход на селището Търнава е и името на рекичката Грезница — старославянско име, запазено в руския език като „гряз“, старославянският оригинал е „грез“ („кал“). Тоест „Грезница“ означава кална, мътна рекичка, каквато в действителност е и сега.

Според едно предание, през XVIII век селото е било разрушено и изпепелено от кърджалиите. По-късно били открити стари турски документи, от които личи, че още през XVII век (1632 г.) селото е съществувало под същото име. От жителите над петнадесетгодишна възраст турската държава е събирала данък (90 дяла „дтизче“), което показва, че селото за онова време е било голямо. Всъщност то е съществувало много столетия преди нашествието на османлиите и там е имало славянско население. В по-ново време били открити човешки скелети (гробища) на хора, погребвани по християнски обичаи и основи на църква от XII век, наблизо до съвременното село. От това се съди, че там е било старото селище, разрушено и изпепелено от кърджалиите. В началото на XIX век някои от останалите живи жители се завърнали и сложили основите на селото на сегашното му място.

По-късно дошли пришълци от балканските и подбалканските села (от около 50 населени места).[2] Така нараснало сегашното село.

 
Блок от бял точилен камък с грубо издълбан кръст и между крилата му по едно гравирано кръстче. Из гробищата на Търнава. Скициран от Иван Енчев – Видю в 1930 г.

В района на селото има няколко археологически находки, които свидетелстват, че първите обитатели на селото и неговите околности са се заселили тук още в епохата на неолита (новокаменно-медна епоха), но едно доста голямо разстояние от местността „Геранчето“, по цялата долина на река Грезница и на север до устието на река Скът. Намерени са много останки като: керамични ножове, керамични стрели, каменни чукове, хромелни камъни (ръчни мелнички за зърнени храни), тежести за вертикално-тъкачен стан, прешлени за вретена, счупени глинени съдове, работени на ръка и други. Някои от тези находки сега се пазят в Софийския археологичен музей.

Много от тракийските могили в района на Търнава още не са проучени, но от намерените археологически останки на юг от селото в местността „Лековитият кладенец“ се изяснява, че още в ранножелезната епоха (около 800 години преди новата ера) тук траките основали свое голямо селище. Намерени са останки от глинените съдове, наподобяващи тракийската култура от онова време. Намерени са също и изображения на почитанието от траките езически богове Хилия и Телесфор.

През 1956 година търнавски трактористи изорават в местността „Върха“ срещу селото един голям глинен съд със 195 сребърни монети от II век пр. Хр. (на остров Тасос и Първа Македонска област).

По-късно през новата ера се насочила вълна от многобройни родове от балканските села на Врачанско, Ботевградско, Луковитско и други места, привлечени от благоприятните географски и климатични условия на хлебородната търнавска равнина.

Постепенно докъм 1830 година преселниците увеличили селото дотолкова, че то си имало вече свещеник и параклис в земята (поп Обчо или поп Иван), който през 1837 година поставил началото на килийното училище с 5 – 6 ученици (параклисът бил построен през 1840 година). През 1871 година селото наброявало 145 къщи. А около 1860 – 18644 година тук се били заселили от турското правителство още 60къщи черкези, които забегнали при Освободителната война през 1887 година. През 1871 година в селото имало редовно училище в частни задания с около 45 ученици от I, II и III отделение (клас), а през 1873 година в селото е построена специална сграда за училище.

Още през време на османската власт до около 1900 година главното препитание на жителите на с. Търнава било от скотовъдството (овце, говеда, биволи и коне). Впрегнатият добитък е бил предимно от биволи и по-рядко от волове. Конете се отглеждали за вършитба, езда и търговия. Мляко за консумация е произвеждано почти само от биволи, а сирене – от овцете. От земеделските култури най-вече са отглеждани царевица и пшеница (предимно за продажба), просо, коноп и зеленчуци за домашни нужди. Имало е просторни гори и пасища (общоселски и частни ливади). Напояване не е имало, освен за дребни зеленчукови площи. Облеклото на хората (мъже и жени) е било от домашна изработка, като за суровина са служели вълна, конопени повесма и овчи кожи. Обувките са правени от нещавени кожи от едър добитък. Храната е била оскъдна – предимно варива, зеленчуци, мляко и кукурузен хляб (просеник и качамак), а месо – рядко само при тържествени случаи.

До освобождението ни от османска власт жилищата са били изключително землянки с две отделения. В предното от тях зимно време е живеел добитъкът, а в дъното – хората. Осветлението било с кандила и прозорче с намаслена хартия. След Освобождението започнало издигането на високи жилища от кирпич (сурови тухли). В дъждовно време улиците са били непроходими от кал.

На 25 октомври 1877 година – вечерта, с. Търнава било освободено от руските войски. След Освобождението търнавчани целокупно подкрепяли либералната партия и русофилската политика, като признателност към освободителите.

В 1890 година е завършена църквата „Свети Лука“. Зографията в нея е от 1892 година и е дело на дебърските майстори Велко Илиев и Мелетий Божинов.[3][4][5]

[2]

Обществени институцииРедактиране

  • Православен храм св. Лука
  • Две начални училища: „Св. св. Кирил и Методий“ (Източна и Западна Сграда) и основно училище „Христо Ботев“
  • Читалище „Напредък- 1898“ (Изцяло реновирано)
  • Детска градина и дом за деца със специални потребности
  • Пощенска станция 3252
  • Кметство на с. Търнава

Културни и природни забележителностиРедактиране

В близост до храма се намира паметник, на който са изсечени имената на участниците в Руско-турската война. В землището на с. Търнава се издигат повече от 40 тракийски надгробни могили, като девет от тях – най-големите по обем и височина, са събрани на едно място и са подредени в кръг. Намерени са монети, които са предадени на музеите.

В с. Търнава е създаден първият селски стадион в България, съществуващ и до днес.

Други забележителности са Партизанското и Лековитото кладенче.

Търнава е едно от селата, в което жените правят бунт по време на Първата световна война.

Първата жена-офицер в Българската народна армия е партизанката Вълка Николова Ташевска, от с. Търнава – загинала на 8 октомври 1944 г. на Остри връх, Югославия.

Редовни събитияРедактиране

Всяка година на 1 ноември се провежда събор.

БележкиРедактиране

  1. www.grao.bg.
  2. а б в Николов, Богдан. От Искър до Огоста. София, ИК „Алиса“, 1996. ISBN 954-596-011-1.
  3. Майстор Къно Денов и зографът Велко Илиев. // Карта на времето. Дигитален архив на регион Враца XX век. Посетен на 25 август 2018.
  4. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 261.
  5. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 205.

Външни препраткиРедактиране