Отваря главното меню

Холокостът в България обхваща дейностите на българските власти, съдействащи на Холокоста, политиката на Германия за ликвидиране на евреите (т.нар. „окончателно решение на еврейския въпрос“) в Европа по време на Втората световна война.

Съдържание

Антиеврейски ограниченияРедактиране

През декември 1940 година, дни след разширяването на Тристранния пакт с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да се включи в него, Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България. Още при внасянето на законопроекта видни интелектуалци и общественици, сред които Тодор Влайков, Елин Пелин, Григор Чешмеджиев, Стоян Чилингиров, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Константин Константинов, подписват протестно писмо срещу него. В парламента законопроектът е остро критикуван от Петко Стайнов.[1]

Законът за защита на нацията е последван от Закон за еднократния данък върху имуществата на лицата от еврейски произход (юли 1941) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942).[2] Антиеврейските закони и подзаконови актове до голяма степен следват по-ранни подобни норми от Румъния, Унгария и Франция.[2]

Съгласно антиеврейското законодателство:

  • смесените бракове между българи и евреи се забраняват (те се осъществяват само нелегално),
  • има забрани за упражняване на определени професии и притежаване на дялове в предприятия от страна на евреите,[3]
  • наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население,
  • наложено е носенето на „давидовите значки“ за индентификация,
  • наложен е полицейски час за евреите,
  • евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни,
  • определени са улици, по които е забранено да се движат евреи,
  • по 6 – 7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.

Антиеврейското законодателство налага тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации. Недвижима и движима собственост на евреи масово е разпродавана, като средствата се внасят в техни сметки в Българска народна банка, в които към март 1943 година са натрупани 307 милиона лева. Първоначално титулярите на тези сметки могат да теглят пари от тях с разрешение на държавните органи, но впоследствие това им е забранено, а по-късно самата администрация започва да използва тези пари без знанието на собствениците. Разпродажбите на еврейска собственост, особено в окупираните територии, са съпътствани от масова корупция и директни кражби от страна на извършващите ги държавни служители.[4]

Наложеният през 1941 година еднократен данък върху имуществото на евреите е в размер на 20% (25% за имущества над 3 милиона лева) и достига общ размер от 1,4 милиарда лева (около 20% от сумата на преките данъци по това време). Данъкът и кратките срокове за неговото изплащане на практика довеждат до ликвидацията на множество предприятия, собственост на евреи.[5]

Прилагането на антиеврейските мерки е възложено на създадено през август 1942 година Комисарство по еврейските въпроси към Министерския съвет, оглавено от Александър Белев. До края на годината то изселва от София над 1500 души, конфискувайки и раздавайки жилищата им по свое усмотрение.[6]

Изселване на евреиРедактиране

Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от националсоциалистическото правителство в берлинското предградие Ванзе през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране към Аушвиц.

Още през септември германският посланик в София Адолф-Хайнц Бекерле, разглеждайки въведеното антисемитско законодателство и създаването на Комисарството по еврейските въпроси, приема, че българското правителство е склонно да подпомогне Германия за изтребването на евреите. На 21 януари в посолството е назначен като съветник по еврейските въпроси хауптщурмфюрерът (капитан) от СС Теодор Данекер. След едномесечни преговори на Данекер с вътрешния министър Петър Габровски и комисаря Александър Белев, на 22 февруари 1943 година двете страни сключват споразумение за депортация „най-първо“ на 20 хиляди български евреи в Германия.[7]

На 2 март с постановление на Министерския съвет споразумението за изселване е потвърдено, а на Комисарството е възложено да организира изселването на 20 хиляди евреи от „новоосвободените земи“. По данни на самото Комисарство там живеят около 11 хиляди евреи, така че изпълнението на постановлението е невъзможно. Същевременно доклад на Габровски, одобрен на 24 февруари от министър-председателя Богдан Филов, предлага в изселването да бъдат включени и „нежелателни евреи“ от старите територии. Въпреки одобрението си, Филов не приема настояванията на Габловски това да бъде вписано в публичното постановление на Министерския съвет, но Комисарството приема одобрения доклад за достатъчно основание за изселването и на евреи от старите територии.[8]

Депортиране на евреите от Новите земиРедактиране

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.

Български полицейски части (под немско командване) в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.

На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.

Опити за депортиране на евреи от стара БългарияРедактиране

Според първоначалния план на Комисарството по еврейските въпроси изселването трябва да обхване около 6000 души от старите територии – 3500 от София, 612 от Пловдив, останалите от Русе, Пазарджик, Ямбол, Бургас, Хасково, Варна, Видин и Лом. Още през февруари Комисарството съставя списъци на евреи, „които са по-богати, обществено проявени и такива, проявени в противодържавни и противобългарски чувства“. До практически стъпки се стига само в Пловдив, където 612 души са задържани в двора на една казарма в 3 часа през нощта на 10 март, но по обяд са освободени по нареждане на главния секретар на вътрешното министерство.[9]

В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия Патриарх Български). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени. Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. За отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от „стара България“ важна роля изиграва бързото и решително действие на група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, които се обявяват срещу случващото се, като чрез подписка в Народното събрание правят действията публично известни, показват фактическата им нелегитимност и с това бламират антисемитските действия на прохитлеристкото правителство. Самото правителство спира депортирането. Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество „Славия“ също се противопоставят. Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. Особено активен е софийският митрополит Стефан, оглавяващ Светия Синод по това време. Намесват се и множество отделни личности, включително и вдовицата на държавника Петко Каравелов, Екатерина Каравелова[10]. На 24 май 1943 г. в София е проведена голяма публична демонстрация в защита и подкрепа на българските евреи. Последиците от разселването на евреите, както и напредъка на разгрома на Вермахта през следващите месеци правят депортирането практически неосъществимо. Протестите създават възможност цар Борис III да отмени депортацията на евреите от „стара България“.

Антиеврейското законодателство в България е отменено официално в началото на септември 1944 г. от правителството на Константин Муравиев. По английска инициатива в София правителството преговаря с швейцарския посланик за изселване в Палестина на 4000 деца и 400 възрастни евреи.

БележкиРедактиране

  1. Недев 2007, с. 521 – 522.
  2. а б Аврамов 2007, с. 256.
  3. Аврамов 2007, с. 257.
  4. Аврамов 2007, с. 258 – 264.
  5. Аврамов 2007, с. 265.
  6. Недев 2007, с. 522.
  7. Шарланов 2009, с. 131 – 132.
  8. Шарланов 2009, с. 132.
  9. Шарланов 2009, с. 133, 136.
  10. Груев 1991, с. 387 – 393.

Цитирани източнициРедактиране

ЛитератураРедактиране

  • Chary, Frederick B.. The Bulgarian Jews and the final solution, 1940 – 1944. Pittsburgh, The University of Pittsburgh Press, 1972.
  • Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война. Документи и материали. С., 1978.
  • Бояджиев, Х. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. С., 1991.
  • Барух, Н. Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. С., 1991.
  • Груев, Стефан. Корона от тръни. Царуването на Борис ІІІ 1918 – 1943. С., 1991.
  • Оцеляването. Сборник от документи 1940 – 1944. Съст. Д. Коен. С., 1995.
  • Хаджийски, Ив. Съдбата на евреите от Югозападна България през 1940 – 1944 г. Благоевград, 1998.
  • Няголов, Св. Кр. Истината за спасяването на евреите в България. С., 1998.
  • Кръстева, Здравка. Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940 – 1944 г.). – В: Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. София, Институт за модерна политика и Център за еврейски изследвания на СУ „Св. Климент Охридски“, 2015
  • Гезенко, Ив. Дейността на Българския екзарх Стефан по спасяването на българските евреи през 1943 г. – Известия на държавните архиви, Т. 73, 1999, 40 – 57.
  • Бар-Зоар, М. Извън хватката на Хитлер. С., 1999.
  • Нисим, Г. Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация. С., 2000.
  • Chivarov, N. Die bulgarisch-orthodoxe Kirche und die Rettung der bulgarischen Juden. – Oesterreichische Osthefte, 42, 2000, № 1, 23 – 34.
  • Пауновски, Вл., Й. Илел. Евреите в България между унищожението и спасението. С., 2000.
  • Todorov, Tzvetan. The Fragility of Goodness: Why Bulgaria's Jews Survived the Holocaust. Trans.: Arthur Denner. Princeton, NJ, 2001.
  • Гласове в защита на гражданското общество. Протоколите на Светия Синод на БПЦ по еврейския въпрос. Съст. А. Танева и Ив. Гезенко. С., 2003.
  • Stefanov, P., Archim. The Bulgarian Orthodox Church and the Holocaust: Addressing Common Misconceptions. – Religion in Eastern Europe, XXVI, 2006, № 2, 10 – 19.
  • Дубова, Л. Л., Г. Й. Чернявский. Опыт беды и выживания. Судьба евреев Болгарии в годы Второй мировой войны. С., 2007.
  • Райчевски, Ст. Българи и евреи през вековете. С., 2008.
  • Ардити, С. Човекът, който изигра Хитлер. Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи. Русе, 2008.

Външни препраткиРедактиране

Вижте същоРедактиране