Петко Стайнов (юрист)

български юрист, дипломат и политик
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Петко Стайнов.

Акад. Петко Стоянов Стайнов е български юрист, дипломат и политик. Дългогодишен преподавател по административно право, той участва в третото правителство на Андрей Ляпчев (1930 – 1931), както и като външен министър във второто правителство на Кимон Георгиев (1944 – 1946). Един от най-бележитите преподаватели и учени в областта на правните науки[1].

Петко Стайнов
български юрист и общественик

Роден
Починал
24 юли 1972 г. (82 г.)
Право
Видни студенти Кино Лазаров, Иван Дерменджиев
Политика
Депутат XXI ОНС   XXII ОНС   XXIII ОНС   XXIV ОНС   XXV ОНС   XXVI ОНС   I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   
Петко Стайнов в Общомедия

Петко Стайнов е народен представител в XXI (1923 – 1927), XXII (1927 – 1931), XXIII (1931 – 1934), XXIV (1938 – 1939), XXV (1940 – 1944) и XXVI (1945 – 1946) Обикновено Народно събрание и в I (1950 – 1953), II (1954 – 1957), III (1958 – 1961), IV (1962 – 1966), V (1966 – 1971) и VI (1971 – 1972) Народно събрание.

Съдържание

БиографияРедактиране

Петко Стайнов е роден в Казанлък на 31 май (19 май стар стил) 1890 г. и завършва гимназия в Стара Загора (1908). Следва право в Гренобъл и завършва в Париж (1911), след което специализира в Лайпциг. След участието си в Балканските войни защитава докторат в Париж (1914). След Първата световна война Петко Стайнов е директор на Дирекция на печата (1919 – 1920), но напуска недоволен от политиката на правителството на БЗНС. От 1923 е преподавател по административно право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и Свободния университет за политически и стопански науки (дн. УНСС)[2].

Стайнов е активен участник в Народния сговор и редактор на свързания с него вестник „Слово“. През 1923 г. става за пръв път депутат в НС – той остава на този пост до 1946 година и отново е депутат през 1950 – 1972 година. След Атентата в църквата „Света Неделя“ определя в „Слово“ „разрушителите на Русия“ като заплаха за европейската цивилизация и призовава за „тежък юмрук“ срещу „кървавите агенти на Москва“.[3]

През 1930 – 1931 е министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Демократическия сговор.

Проф. Петко Стайнов участва в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с вдовицата на държавника Петко Каравелов – обществената деятелка Екатерина Каравелова, проф. Асен Златаров, писателя Антон Страшимиров и др. Тогавашните вестници „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.

Проф. Стайнов минава на дипломатическа служба след преврата на 19 май 1934 г. За кратко е посланик на България в Белгия (1934) и Франция (1934 – 1935). През 1935 г. напуска поста след като е свалено правителството. През следващите години е депутат от опозицията, като се сближава със забранената организация „Звено“ и активно сътрудничи на издаваното от нея списание „Бразда“.[4] През 1943 г. се обявява против депортацията на българските евреи и влиза в ОФ, ставайки съюзник на комунистите.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 Петко Стайнов се включва в правителството като министър на външните работи и изповеданията. Той участва в преговорите по сключване на т. нар. Московско примирие със Съединените щати, Великобритания и Съветския съюз, както и в преговорите за включване на България в Югославската федерация.

Опитва се доколкто е възможно под властта на комунистите със смелост и такт да отстоява българските икономически интереси в отношенията със СССР. Не приема съветския диктат в тези отношения, опитите за заграбване от СССР на българска дъжавна собственост в обеднялата след войната България и въобще грабежа на българското стопанство от съветската окупационна власт. През пролетта на 1945 г. се обявява против съветското искане за връщане в СССР на изселилите се по време на войната таврически българи.

Правителството насрочва избори за 26 август 1945 година, въпреки протестите на опозицията, която няма право на легално съществуване. България е подложена на силен натиск от страна на Съединените щати и Великобритания изборите да бъдат отложени, за да се създаде възможност за свободното им провеждане, но комунистите твърдо отказват. Без предварително съгласуване с кабинета, Петко Стайнов прави изявление пред пресата, в което допуска възможността за отлагане на изборите. То става повод едва ден преди датата на изборите те да бъдат отложени за ноември по лично указание на Сталин. Този случай довежда до края на политическата му кариера.[5]

Лично Молотов няколко пъти занимава Георги Димитров с „вироглавия български държавник“. Пред него признава, че в проф. П. Стайнов „нямаме доверие“. Противник на неговото оставане на поста е и Андрей Вишински – бивш прокурор в сталинските процеси.

На 15 март 1946 г. лично съветският външен министър Вячеслав Молотов настоява да бъде уволнен. Според съветското правителство „хората на Стайнов в чужбина са противници на добрите отношения със СССР“.[6] При промените в кабинета от 31 март той остава извън неговия състав.

След оставката си се занимава с научно-педагогическа дейност. Пише изследвания в областта на правото, вкл. във водното и екологическото право. От 1947 до 1963 г. завежда катедра по административно право в Софийския университет.

След като подава оставка, е следен от ДС. Разработват го за връзка с няколко шпионски служби. За кратко даже е арестуван, защото милиционерите смятат, че боравейки със слуховия си апарат (вече е оглушал поради възрастта си) предава шпионски сведения. След допуснатата грешка е освободен без последствия.

Умира 24 юни 1972 г.

СемействоРедактиране

 
Със съпругата си Анна Каменова в Чамкория, 1934 г. Източник: ДА „Архиви“

Стайнов е женен за поетесата Анна Каменова, дъщеря на политика Михаил Маджаров.

БиблиографияРедактиране

  • „Администрация и правосъдие в Германия“ (1923)
  • „Компетентност и народовластие“ (1923)
  • „Чиновническо право“ (в 2 части; 1932 – 1934)
  • „Административно правосъдие“ (в 2 части; 1936 – 1937)
  • „Управлението на държавата пред и през войната“ (1941) – единственото българско научно изследване в областта на военното-административно право.
  • „Касационно обжалване пред ВАС“ (1943)
  • „Ръководство по административно правосъдие“ (1943; в съавторство)
  • „Административно право“ (1945)
  • „Военно административно право“ (?)
  • „Разделността на властта и конституцията“ (1946)
  • „Административни актове и правната система на Народна република България“ (1952)
  • „Актове на държавното управление и контролът за тяхната законосъобразност“ (1952; в съавторство)
  • „Особени юрисдикции в областта на администрацията“ (1956)
  • „Правни проблеми на водното стопанство в Народна република България“ (1957)
  • „Индия, която видяхме и обикнахме“ (1963; пътепис; в съавторство)
  • „Международната регламентация по опазване чистотата на международните реки“ (1963)
  • „Борбата срещу замърсяването на реките в Народна република България“ (1966)
  • „Защита на природата“ (1970)

ИзточнициРедактиране

  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  • Дренкова, Фани. 1984 г. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии, издателство „Наука и изкуство“, София

БележкиРедактиране

  1. Бележити преподаватели в ЮФ на СУ
  2. Ауреа Златни правила. УИ „Стопанство“ 2010 г.
  3. Недев 2007, с. 159.
  4. Недев 2007, с. 489.
  5. Недев 2007, с. 687 – 691.
  6. Недев 2007, с. 706.
Цитирани източници