Берово

град в Северна Македония
Тази статия е за града в Северна Македония. За селото в Гърция, чието старо име е Берово, вижте Вертискос (дем Лъгадина).

Берово (на македонска литературна норма: Берово) е град в източната част на Северна Македония. Център на община Берово, която има население от 13 491 души и на историческата област Малешево.

Берово
Берово
— град —
Знаме
      
Герб
Манастирът „Успение Богородично“
Манастирът „Успение Богородично“
Берово
41.7078° с. ш. 22.8564° и. д.
Берово
Северна Македония
41.7078° с. ш. 22.8564° и. д.
Берово
Страна Северна Македония
РегионИзточен
ОбщинаБерово
Географска областМалешево
Надм. височина925 m
Население7002 души (2002)
Пощенски код2330
Официален сайтberovo.gov.mk
Берово в Общомедия

География

редактиране

Градът се намира в подножието на Малешевска планина, близо до Беровското езеро, на 160 километра от Скопие, 47 километра – от Струмица и 52 километра – от Кочани. Градът има умерено-континентален климат с определено влияние на планински климат.

В различни археологически обекти в района на Берово са открити останки от желязната епоха, от римско време, от Късната Античност и от Средновековието. Те включват некрополи и няколко селища от различно време. Най-продължителен е бил животът в селището в местността Ковачилница, което, макар и с прекъсвания, е съществувало от желязната епоха до Средновековието.[1]

В края на ХVI век село Берова е в състава на нахия Букерич, лива Кюстендил. През 1591 година част от селото е дадена като тимар на Мехмед, син на Хасан, след смъртта на предишния тимариот, Хасан.[2] В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Малешева от 1621 – 1622 година е отбелязано село Берова, което заедно с еврейската си махала имало с 55 джизие ханета (домакинства).[3]

През Възраждането Берово е един от центровете на борбата на българите в Източна Македония за културно-национални права. В 1830 година в него е открито килийно училище, в което учителства Петър Клисаров от Щип. През втората половина на XIX век това училище прераства във взаимно българско, а по-късно е открито и класно училище.[4] В него учителстват Димитър Попгеоргиев-Беровски, Димитър Бисеров от Дупница и други възрожденски деятели. Димитър Попгеоргиев е и един от водачите на местната българска църковна община, която ръководи борбата на беровчани с гръцкия владика в Струмица и противодейства на опитите на сръбската пропаганда да наложи свои учебници в местното училище. След неуспешни опити да се присъединят към Кюстендилската епархия на Българската екзархия, в 1874 година беровчани изгонват от своята църква струмишкия владика Йеротей.[5] През пролетта на 1878 година беровчани се включват активно в събирането на подписи за благодарствения адрес до руския император след подписването на Санстефанския мирен договор.[6]

 
Берово в 20-те години на XX век

В края на XIX век Берово е малко градче в Малешевска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Берово е посочено като село в Струмишка каза с 620 домакинства, като жителите му са 2250 българи и 35 мюсюлмани.[7] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година паланката е населявана от 2300 жители българи християни, 600 българи мохамедани и 40 цигани.[8]

В градчето пуска корени сръбската пропаганда. В началото на XX век християнското население на Берово е смесено в конфесионално отношение. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в Берово има 127 сръбски патриаршистки къщи.[9] По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Берово има 1840 българи екзархисти и 1184 българи патриаршисти сърбомани, като там функционират едно българско и две сръбски училища.[10] Сръбски учители от 1892 до 1912 година в Берово и Малешево са Йован Кастратович (Черна гора), Спира Радивоевич (Призрен), Радош Джокович (Черна гора), Младен Димитриевич (Призрен), Глигорие Дракалович и Василие Дракалович (Берово), Станко Костич (Галичник), Йосиф Брадич (Битоля), Василие Серафимович (Тетово), Глигорие Попович (Гниляне), Алекса и Йелена Йовичич (Нови пазар), Милован Кастратович (Беране), Милутин Дедович (Черна гора), Йелена Радивоевичка (Призрен), Драга Поповичка (Гниляне), Йефта и София Джукович (Плевле), Глигорие Шишевич (Берово), Василие Попович (Кратово), Любица Карчевич (Берово), Стоян Стеич (Куманово), Новак Векович (Беране), Новица и Живка Бабович (Черна гора) и Йордан и Зорка Бабамович (Щип).[11]

При избухването на Балканската война 52 души от Берово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[12] През март 1914 година сръбските власти убиват в изоставена турска къща бившите български четници Иван Гъргуша и Павло Дудуков, а на следващия ден къщата е запалена с телата. На 28 юли 1914 година местният жител Никола е убит от сръбските окупатори, когато заедно със семейството си наближава българската граница, бягайки от сръбския терор. На 15 март 1915 година сръбските окупатори убиват 45-годишния Лесо Дечов, 70-годишния Нико Треновски и дъщеря му, заколват Ефрем Чипаков, жена му, двете им деца и майка му, Нико Тренов и сина му Ефтим и Аце и Мите Умленски са изкарани през нощта от затвора и изчезват безследно, обесват Андон Мушкарски от село Смоймирово.[13][14]

Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Берово живеят 253 помаци и 2195 българи.[15]

Поне 20 души родом от Берово, в редиците на българската армия, загиват на фронта във войните за национално обединение на България.[16]

По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война кмет на Берово в периода от 1940 до 1941 година е Атанас Лазаров Шатев,[17] след това, от 8 август 1941 до 22 юли 1943 година, е Димитър К. Голчев от Кюстендил, а после Ангел К. Димов от Лугунци (22 юли 1943 – 9 септември 1944).[18]

През 1946 в града е проведен показен съдебен процес над 16 будни българи от околията сред които Методий Бакалов, братя Евтим и Георги Попови, сестра им Ордана, умряла в затвора в резултат на изтезанията и други.[14]

Според преброяването от 2002 година Берово има 7002 жители.[19]

Националност Всичко
македонци 6404
албанци 0
турци 91
цигани 459
власи 6
сърби 14
бошняци 3
други 25

В Берово има мъжки манастир – „Успение Богородично“ и женски – „Архангел Михаил“. Автор на иконите в беровските църкви „Рождество Богородично“, „Свети Архангел Михаил“ (1920 – 1922 година) е Гаврил Атанасов от Берово.[20]

Личности

редактиране

В Берово са родени българските революционери Васе Скендерски, Иван Станков Пашалията, Никола Малешевски, Димитър Попгеоргиев и Христо Попвасилев. Други известни беровчани са българският хайдутин Ильо войвода, българската хайдутка Мария Попгеоргиева, българският духовник и просветен деец Стоян Гълъбов, българският свещеник и революционер Димитър Икономов, архитектът и политик от Социалистическа република Македония Андрей Токарев, сръбският учител и политик Глигорие Дракалович и българските политици Димитър Ацев и Димитър Ковачев, който е кмет на град Кюстендил в периода 1921 – 1922 година.

Литература

редактиране
  • Видоески, Божидар. Берово (Общеславянский лингвистический атлас 104). Fonološki opisi srpsko hrvatskih, slovenačkih i makedonskih govora obuhvaćenih Opšteslovenskim lingvističkim atlasom. Knjiga I. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1981, 1981, стр. 739 – 744.
  1. Археолошка карта на Република Македонија, Том 2, Скопје, МАНУ, 1996.
  2. Турски извори за българската история, т. XVI, София, 1972, Съставила и коментирала Бистра Цветкова, под редакцията на Б. Цветкова и Ан. Разбойников, с. 310.
  3. Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 286
  4. Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005. с. 411.
  5. Гоцев, Славе. Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912. София, Издателство на Отечествения фронт, 1988. с. 21-26.
  6. Иванов, Йордан. Българите в Македония, София 1986, (фототипно издание), стр. 353 – 354
  7. Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 190 – 191.
  8. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 228.
  9. Известие от скопския митрополит относно броя на къщите под негово ведомство, 1902 г., сканирано от Македонския държавен архив.
  10. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 140 – 141. (на френски)
  11. Павловић, Јеремија Радивојевић. Малешево и малешевци, Штамп. „Свети Сава“, М. Салдековића, 1928, 353.
  12. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 829.
  13. Цочо В. Билярски, Македонски Мартиролог, София, 2005 г., стр. 72, 77, 125
  14. а б Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 325.
  15. Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 241.
  16. ДВИА, ф. 39
  17. Варсамов, Благой. Погубените чеда на Пирин. София, Работилница за книжнина Васил Станилов, 2003. ISBN 954-8248-08-5. с. 73.
  18. Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  19. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 5 септември 2007 
  20. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 297.
  21. Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 104.