Уикипедия

Радовиш

Ра̀довиш (понякога в по-старата литература Радовиш, на македонска литературна норма: Радовиш) е град в Северна Македония, център на едноименната Община Радовиш. Населението на Радовиш е 16 223 души (за цялата община 28 244 души).

Радовиш
Радовиш
— град —
Знаме
      
Герб
Центърът на Радовиш
Центърът на Радовиш
Радовиш
41.6381° с. ш. 22.4644° и. д.
Радовиш
Северна Македония
41.6381° с. ш. 22.4644° и. д.
Радовиш
СтранаFlag of North Macedonia.svg Северна Македония
РегионЮгоизточен
ОбщинаРадовиш
Географска областРадовишко поле
Площ374,5 km²
Надм. височина432 m
Население16 223 души (2002)
Пощенски код2420
Телефонен код032 (+389 32)
Официален сайтwww.radovis.gov.mk
Радовиш в Общомедия

ГеографияРедактиране

Радовиш се намира в югоизточната част на Северна Македония, близо до планината Плачковица в Радовишката котловина. В града има две църкви – „Свети Илия“ и „Света Троица“ и три джамии – Йени джамия, Бубул дере джамия и трета запусната.

ИсторияРедактиране

 
Радовиш в началото на XX век

За първи път Радовиш се споменава в писмените извори през 1019 година в грамота на византийския император Василий II Българоубиец (καὶ τὸν Ραδόβιστον), където е описан като част от Струмишката епархия на Охридската архиепископия.[1] Във всички ранни извори формата на името на града е Радовищ – грамота на цар Стефан Урош V от 1366 година споменава оу Радовиштихъ, подписът на кюстендилския епископ Михаил Коласийски Радовищьскаго, Зографският поменик от XVI–XVII век Радовищ, бележка в печатан апостол от 1866 – Радовищъ. Според академик Иван Дуриданов етимологията на името е от първоначалния патроним * Радовишти, който произхожда от личното име * Radovitъ.[2] Стефан Урош дарява 14 села в района на Радовиш на манастира Хилендар.

В местността Хисар, разположена близко до северозападната периферия на днешния град са локализирани останки от средновековна крепост.[3]

В средата на XVII век през Радовиш минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че паланката Радовища има 400 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни къщи с градини. Има пет махали с джамия, два параклиса, малка баня и три малки хана. Център е на каза с 60 оживени села. Има чаршия със 150 дюкяна.[4]

Според свидетелства на посетили селището през 1862 година американски мисионери, Радовиш е добре изглеждащ град с предимно турско население.[5]

В края на XIX век Радовиш е град в Османската империя със смесено турско-българско население, център на малка каза в Солунски санджак. През 1865 година в града отваря врати новобългарско училище – първото в Струмишка епархия.[6] Според вестник „Македония“ в 1867 година училището е организирано по взаимната метода и има 120 ученици.[7]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година населението на Радовиш брои 6230 жители, от които 4000 турци, 2030 българи и 200 цигани.[8] Почти цялото християнско население на Радовиш е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в паланката има 2480 българи екзархисти и 240 българи протестанти. В градчето има две български училища – екзархийско и протестантско.[9]

При избухването на Балканската война през 1912 година четиридесет и трима души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[10] В града се установява българска военно-административна управа, като начело на Радовишка околия е назначен Г. Попов.[11]

По време на Балканските войни в Радовиш са погребани 253 български военнослужещи.[12]

След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия.През периода 5 - 10 юли 1914 - та сръбските окупатори убиват около 60 души бежанци от Тиквешко, опитали да се прехвърлят в България, а в началото на септември същата година сръбските окупатори съсичат на Струмишкото шосе местния жител Тодор Георгиев.[13]

Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Радовиш живеят 1497 турци и 2001 българи.[14]

По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, Ангел Костов Димов от Лугунци е български кмет на Радовиш от 16 август 1941 година до 22 март 1943 година. След това кметове са Димитър Котев Голчев от Кюстендил (22 юли 1943 - 19 ноември 1943) и Георги Манев хаджи Манев от Велес (18 април 1944 - 9 септември 1944).[15]

Според преброяването от 2002 година Радовиш има 16 223 жители, от които:[16]

Националност Всичко
македонци 13 991
албанци 1
турци 1927
роми 181
власи 20
сърби 60
бошняци 1
други 42

ЛичностиРедактиране

  Основна статия: Радовишани

В 1774 година в Радовиш е роден християнският светец Анастасий Струмишки. По време на Българското възраждане видна фигура от Радовиш е Георги Урумов. Иван Попевтимов, Никола Василев, Никола Георгиев, Никола Казанджиев и Коце Ципушев са видни дейци на ВМОРО и ВМРО. Александър Караманов е поет, комунистически партизанин от годините на Втората световна война, митологизиран по време на последвалото комунистическо управление. Ката Лахтова е виден югославски политик, а Илхами Емин е поет и преводач от турски произход.

ГалерияРедактиране

  • Централна част на Радовиш.

  • Зима в Радовиш.

  • Радовиш.

  • Радовиш.

  • Подът на църквата „Света Троица“ в Радовиш, на който е представен античният символ „Вергинска звезда“.

Вижте същоРедактиране

ЛитератураРедактиране

БележкиРедактиране

  1. ↑ Снегаров, Иван. „История на Охридската ариепископия“, том 1, София, 1924, стр.56
  2. ↑ Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори. в: Лингвистични студии за Македония, София, МНИ, 1996, стр. 171.
  3. ↑ Микулчиќ, Иван. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1996. с. 270 - 271.
  4. ↑ Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр.266 – 267.
  5. ↑ Шашко, Филип и др. Американски пътеписи за България през XIX век. „Планета – 3“, 2001. ISBN 9549926583. с. 30, 69 – 70.
  6. ↑ ЦДА, ф. 1887К, оп. 1, а.е. 502, л. 440; В. „Турция“, г. 2, № 2, 17 юли 1865 г., Дописка от Струмица за отваряне на българско училище Архив на оригинала от 2014-09-04 в Wayback Machine..
  7. ↑ Ванчев, Йордан. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането. София, Наука и изкуство, 1982. с. 94.
  8. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 233.
  9. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 138 – 139. (на френски)
  10. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 873.
  11. ↑ Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 125.
  12. ↑ ДВИА - В. Търново, Ф. 39, оп. II, а.е. 546, л. 52.
  13. ↑ Цочо В. Билярски, Македонски Мартиролог, София, 2005 г., стр. 76, 81
  14. ↑ Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 1993, стр. 243.
  15. ↑ Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година. // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  16. ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 2008-03-07 
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Радовиш&oldid=11422681“.