Радовиш
Ра̀довиш (понякога в по-старата литература Радовиш, на македонска литературна норма: Радовиш) е град в Северна Македония, център на едноименната община. Населението на Радовиш е 16 223 души (за цялата община 28 244 души).
| Радовиш Радовиш | |
| — град — | |
  | |
 Центърът на Радовиш | |
  Радовиш  Радовиш | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Югоизточен |
| Община | Радовиш |
| Географска област | Радовишко поле |
| Площ | 374,5 km² |
| Надм. височина | 432 m |
| Население | 16 223 души (2002) |
| Пощенски код | 2420 |
| Телефонен код | 032 (+389 32) |
| Официален сайт | www.radovis.gov.mk |
| Радовиш в Общомедия | |
География
редактиранеРадовиш се намира в югоизточната част на Северна Македония, близо до планината Плачковица в Радовишката котловина. В града има две църкви – „Свети Илия“ и „Света Троица“ и три джамии – Йени джамия, Бубул дере джамия и трета запусната.
История
редактиранеЕтимология
редактиранеСпоред академик Иван Дуриданов етимологията на името е от първоначалния патроним *Радовишти (множествено число) < -itji от личното име *Radovitъ.[1]
Средновековие
редактиране
На 3 km северозападно от града, на десния бряг на Радовишката река е разположена средновековната крепост Хисар.[2][3]
За първи път Радовиш се споменава в писмените извори през 1019 година в грамота на византийския император Василий II Българоубиец (εἰς α’τὴν τὴν Στρουμμίτζαν καὶ τὸν Ραδόβιστον), където е описан като част от Струмишката епархия на Охридската архиепископия.[4] Във всички ранни извори формата на името на града е Радовищ – грамота на цар Стефан Урош V от 1361, година споменава оу Радовиштихъ, подписът на кюстендилския епископ Михаил Коласийски Радовищьскаго, Зографският поменик от XVI – XVII век Радовищ, бележка в печатан апостол от 1866 – Радовищъ.[1]
В Османската империя
редактиранеВ средата на XVII век през Радовиш минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че паланката Радовища има 400 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни къщи с градини. Има пет махали с джамия, два параклиса, малка баня и три малки хана. Център е на каза с 60 оживени села. Има чаршия със 150 дюкяна.[5]
Според свидетелства на посетили селището през 1862 година американски мисионери, Радовиш е добре изглеждащ град с предимно турско население.[6]
В края на XIX век Радовиш е град в Османската империя със смесено турско-българско население, център на малка каза в Солунски санджак. През 1865 година в града отваря врати новобългарско училище – първото в Струмишка епархия.[7] Според вестник „Македония“ в 1867 година училището е организирано по взаимната метода и има 120 ученици.[8]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година населението на Радовиш брои 6230 жители, от които 4000 турци, 2030 българи и 200 цигани.[9] Почти цялото християнско население на Радовиш е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в паланката има 2480 българи екзархисти и 240 българи протестанти. В градчето има две български училища – екзархийско и протестантско.[10]
През пролетта на 1895 година в Радовиш е създаден революционен комитет. Гоце Делчев, след като основава комитета в родния си град Кукуш, продължава към Дойран, Струмица и Радовиш.[11] Михаил Шатоев в спомените си пише, че първите членове са той, брат му Димитър Шатоев, Христо Попилиев, Кръстю Димчев (Дилчев) от Битоля (тогава главен учител в Радовиш), Ташо А. Дацов и брат му Михаил А. Дацов. Броят на членовете бързо нараства. През лятото на същата година и Коце Ципушев е посветен в дейността. В 1899 година председател на комитета е Димитър Шатоев.[12] Първи околийски войвода е Паруш Г. Лазаров от Радовиш, който с Коце Коцев и Иван Милев, изпратени от Гоце Делчев, организират каналите на Радовишко. По-късно войводи са Никола Джеков, Стамен Ораовски и други.[13]
При избухването на Балканската война през 1912 година четиридесет и трима души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[14] В града се установява българска военно-административна управа, като начело на Радовишка околия е назначен Г. Попов.[15]
По време на Балканските войни в Радовиш са погребани 253 български военнослужещи.[16]
В Сърбия, Югославия и Северна Македония
редактиранеСлед Междусъюзническата война в 1913 година Радовиш попада в Сърбия. През периода 5 – 10 юли 1914 година сръбските власти убиват около 60 души бежанци от Тиквешко, опитали да се прехвърлят в България, а в началото на септември същата година сръбските окупатори съсичат на Струмишкото шосе местния жител Тодор Георгиев.[17]
Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Радовиш живеят 1497 турци и 2001 българи.[18]
По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, Ангел Костов Димов от Лугунци е български кмет на Радовиш от 16 август 1941 година до 22 март 1943 година. След това кметове са Димитър Котев Голчев от Кюстендил (22 юли 1943 – 19 ноември 1943) и Георги Манев хаджи Манев от Велес (18 април 1944 – 9 септември 1944).[19]
Според преброяването от 2002 година Радовиш има 16 223 жители, от които:[20]
| Националност | Всичко |
| северномакедонци | 13 991 |
| албанци | 1 |
| турци | 1927 |
| роми | 181 |
| власи | 20 |
| сърби | 60 |
| бошняци | 1 |
| други | 42 |
Личности
редактиране
В 1774 година в Радовиш е роден християнският светец Анастасий Струмишки. По време на Българското възраждане видна фигура от Радовиш е Георги Урумов. Иван Попевтимов, Никола Василев, Никола Георгиев, Никола Казанджиев и Коце Ципушев са видни дейци на ВМОРО и ВМРО. Александър Караманов е поет, комунистически партизанин от годините на Втората световна война, митологизиран по време на последвалото комунистическо управление. Ката Лахтова е виден югославски политик, а Илхами Емин е поет и преводач от турски произход.
Други
редактиранеНа Радовиш е наречена улица в квартал „Банишора“ в София (Карта).
Галерия
редактиране-
Централна част на Радовиш -
Зима в Радовиш -
Радовиш -
Радовиш. -
Подът на църквата „Света Троица“ в Радовиш, на който е представен античният символ „Вергинска звезда“
Вижте също
редактиранеЛитература
редактиране- „Революционно-освободителната борба на българите в Радовишко и околията“, публикувано във в. „Родина“, брой 607 и 608, Скопйе, 1918 година
- Видоески, Божидар. Радовиш (Общеславянский лингвистический атлас 103). Fonološki opisi srpsko hrvatskih, slovenačkih i makedonskih govora ubuhvačenih Opšteslovenskim lingvističkim atlasom. Knjiga I. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1981, стр. 731 – 738.
Бележки
редактиране- ↑ а б Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори // Лингвистични студии за Македония. София, Македонски научен институт, 1996. с. 171.
- ↑ Микулчиќ, Иван. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1996. с. 270.
- ↑ Грозданов, Цветан, Коцо, Димче. Археолошка карта на Република Македонија. Т. 2. Скопје, Македонска академија на нaуките и уметностите, 1996. ISBN 9989-649-28-6. (на македонска литературна норма)
- ↑ Снегаров, Иван. „История на Охридската ариепископия“, том 1, София, 1924, стр.56
- ↑ Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр.266 – 267.
- ↑ Шашко, Филип и др. Американски пътеписи за България през XIX век. „Планета – 3“, 2001. ISBN 9549926583. с. 30, 69 – 70.
- ↑ ЦДА, ф. 1887К, оп. 1, а.е. 502, л. 440; В. „Турция“, г. 2, № 2, 17 юли 1865 г., Дописка от Струмица за отваряне на българско училище Архив на оригинала от 2014-09-04 в Wayback Machine..
- ↑ Ванчев, Йордан. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането. София, Наука и изкуство, 1982. с. 94.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 233.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 138 – 139. (на френски)
- ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 184.
- ↑ Чернев, Чавдар. Някогашните книжовници разказват. Част първа. По дирите на Михаил Шатоев. София, Авангард Прима, 2005. ISBN 954-323-067-6. с. 142, 116.
- ↑ Чернев, Чавдар. Някогашните книжовници разказват. Част първа. По дирите на Михаил Шатоев. София, Авангард Прима, 2005. ISBN 954-323-067-6. с. 97.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 873.
- ↑ Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 125.
- ↑ ДВИА - В. Търново, Ф. 39, оп. II, а.е. 546, л. 52.
- ↑ Цочо В. Билярски, Македонски Мартиролог, София, 2005 г., стр. 76, 81
- ↑ Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 1993, стр. 243.
- ↑ Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 7 март 2008