Ра̀довиш (понякога в по-старата литература Радовиш, на македонска литературна норма: Радовиш) е град в Северна Македония, център на едноименната Община Радовиш. Населението на Радовиш е 16 223 души (за цялата община 28 244 души).

Радовиш
Радовиш
— град —
Знаме
      
Герб
Центърът на Радовиш
Центърът на Радовиш
СтранаFlag of North Macedonia.svg Северна Македония
РегионЮгоизточен
ОбщинаРадовиш
Географска областРадовишко поле
Площ374,5 km²
Надм. височина432 m
Население16 223 души (2002)
Пощенски код2420
Телефонен код032 (+389 32)
Официален сайтwww.radovis.gov.mk
Радовиш в Общомедия

ГеографияРедактиране

Радовиш се намира в югоизточната част на Северна Македония, близо до планината Плачковица в Радовишката котловина. В града има две църкви – „Свети Илия“ и „Света Троица“ и три джамии – Йени джамия, Бубул дере джамия и трета запусната.

ИсторияРедактиране

 
Радовиш в началото на XX век

За първи път Радовиш се споменава в писмените извори през 1019 година в грамота на византийския император Василий II Българоубиец (καὶ τὸν Ραδόβιστον), където е описан като част от Струмишката епархия на Охридската архиепископия.[1] Във всички ранни извори формата на името на града е Радовищ – грамота на цар Стефан Урош V от 1366 година споменава оу Радовиштихъ, подписът на кюстендилския епископ Михаил Коласийски Радовищьскаго, Зографският поменик от XVI–XVII век Радовищ, бележка в печатан апостол от 1866 – Радовищъ. Според академик Иван Дуриданов етимологията на името е от първоначалния патроним * Радовишти, който произхожда от личното име * Radovitъ.[2] Стефан Урош дарява 14 села в района на Радовиш на манастира Хилендар.

В местността Хисар, разположена близко до северозападната периферия на днешния град са локализирани останки от средновековна крепост.[3]

В средата на XVII век през Радовиш минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че паланката Радовища има 400 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни къщи с градини. Има пет махали с джамия, два параклиса, малка баня и три малки хана. Център е на каза с 60 оживени села. Има чаршия със 150 дюкяна.[4]

Според свидетелства на посетили селището през 1862 година американски мисионери, Радовиш е добре изглеждащ град с предимно турско население.[5]

В края на XIX век Радовиш е град в Османската империя със смесено турско-българско население, център на малка каза в Солунски санджак. През 1865 година в града отваря врати новобългарско училище – първото в Струмишка епархия.[6] Според вестник „Македония“ в 1867 година училището е организирано по взаимната метода и има 120 ученици.[7]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година населението на Радовиш брои 6230 жители, от които 4000 турци, 2030 българи и 200 цигани.[8] Почти цялото християнско население на Радовиш е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в паланката има 2480 българи екзархисти и 240 българи протестанти. В градчето има две български училища – екзархийско и протестантско.[9]

При избухването на Балканската война през 1912 година четиридесет и трима души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[10] В града се установява българска военно-административна управа, като начело на Радовишка околия е назначен Г. Попов.[11]

По време на Балканските войни в Радовиш са погребани 253 български военнослужещи.[12]

След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия.През периода 5 - 10 юли 1914 - та сръбските окупатори убиват около 60 души бежанци от Тиквешко, опитали да се прехвърлят в България, а в началото на септември същата година сръбските окупатори съсичат на Струмишкото шосе местния жител Тодор Георгиев.[13]

Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Радовиш живеят 1497 турци и 2001 българи.[14]

По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, Ангел Костов Димов от Лугунци е български кмет на Радовиш от 16 август 1941 година до 22 март 1943 година. След това кметове са Димитър Котев Голчев от Кюстендил (22 юли 1943 - 19 ноември 1943) и Георги Манев хаджи Манев от Велес (18 април 1944 - 9 септември 1944).[15]

Според преброяването от 2002 година Радовиш има 16 223 жители, от които:[16]

Националност Всичко
македонци 13 991
албанци 1
турци 1927
роми 181
власи 20
сърби 60
бошняци 1
други 42

ЛичностиРедактиране

В 1774 година в Радовиш е роден християнският светец Анастасий Струмишки. По време на Българското възраждане видна фигура от Радовиш е Георги Урумов. Иван Попевтимов, Никола Василев, Никола Георгиев, Никола Казанджиев и Коце Ципушев са видни дейци на ВМОРО и ВМРО. Александър Караманов е поет, комунистически партизанин от годините на Втората световна война, митологизиран по време на последвалото комунистическо управление. Ката Лахтова е виден югославски политик, а Илхами Емин е поет и преводач от турски произход.

ГалерияРедактиране

Вижте същоРедактиране

ЛитератураРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Снегаров, Иван. „История на Охридската ариепископия“, том 1, София, 1924, стр.56
  2. Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори. в: Лингвистични студии за Македония, София, МНИ, 1996, стр. 171.
  3. Микулчиќ, Иван. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1996. с. 270 - 271.
  4. Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр.266 – 267.
  5. Шашко, Филип и др. Американски пътеписи за България през XIX век. „Планета – 3“, 2001. ISBN 9549926583. с. 30, 69 – 70.
  6. ЦДА, ф. 1887К, оп. 1, а.е. 502, л. 440; В. „Турция“, г. 2, № 2, 17 юли 1865 г., Дописка от Струмица за отваряне на българско училище Архив на оригинала от 2014-09-04 в Wayback Machine..
  7. Ванчев, Йордан. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането. София, Наука и изкуство, 1982. с. 94.
  8. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 233.
  9. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 138 – 139. (на френски)
  10. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 873.
  11. Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 125.
  12. ДВИА - В. Търново, Ф. 39, оп. II, а.е. 546, л. 52.
  13. Цочо В. Билярски, Македонски Мартиролог, София, 2005 г., стр. 76, 81
  14. Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 1993, стр. 243.
  15. Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година. // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  16. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 2008-03-07